Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (67)

XVII

Стаята беше голяма и обзаведена доста разкошно; според селянката някога тя служела за спалня на барона. Втората дъщеря на Жул Льору не обърна внимание на наредбата, а веднага се запъти към портрета, окачен на стената срещу леглото. Личеше си, че това не е произведение на знаменит майстор, но все пак художникът явно бе талантлив и бе успял твърде живо и ярко да изрази характерното за Жулиет дьо Брен. Беше я представил в костюм на ездачка, хванала шлейфа на амазонката си в лявата ръка и със сива шапка в дясната. Също като Рене младата баронеса беше висока и стройна с широки рамене и изваян силует. Мургавата й кожа напомняше за креолка. Гарваново черната й коса не отстъпваше по цвят на косата на Рене, но прическата й беше съвсем различна. Косата на Жулиет дьо Брен бе вдигната нагоре и прикрепена на тила в свободен кок, като над челото й се спускаше къс бретон.

Тясна бяла колосана якичка стягаше шията й, прихваната с алена кадифена лентичка.

Младата девойка дълго, внимателно оглежда тоалета и целия външен вид на баронесата. Жената, която чистеше в къщата, също запази мълчание, но най-сетне каза:

— Хубава беше горката ни господарка… Нали, госпожице?

— Да, много е красива — отвърна Рене.

— Ама добро не видя. Умря из чужди краища… Затова все повтарям на дъщеря си…

— А къде е била стаята на баронесата? — прекъсна я Рене.

— Елате, ще ви заведа, много приятна стая.

Селянката тръгна към дъното на коридора и отвори вратата на малка стая, цяла в сиви тапети с розов орнамент. На малка мраморна масичка пред тройно огледало бяха наредени най-различни бурканчета и флакончета с парфюми и одеколони, вече почти празни. Рене ги огледа и забеляза, че повечето одеколони и парфюми носеха едно название: Иланж Илан. Тя се обърна към жената:

— Дали така ми се струва? Май някой върви по коридора.

Жената бързо изтича навън. Рене се възползува от отсъствието й и преспокойно пусна едно от флакончетата в джоба си. Сетне излезе от стаята.

— Май разгледахме навсякъде? — обърна се тя отново към селянката.

— Наистина, госпожице, няма какво повече да се види тук. Рене пусна в шепата на жената десет франка и припряно се запъти към замъка дьо Горд, изпратена от ниските поклони на учудената жена, изненадана от щедростта на девойката.

По време на вечерята Рене се обърна към сестра си:

— Нима и сега, скъпа Жана, ще си отказваш едно от най-големите удоволствия?

— Какво имаш предвид?

— Язденето.

— Но ти забравяш, че изобщо не умея да яздя!

— Лесно ще се научиш, още си толкова млада! Пък и Раул сигурно на драго сърце ще ти стане учител.

— Да, разбира се, но в момента нямаме подходящ кон. Идеята е прекрасна, тъкмо ще можем заедно да правим продължителни разходки. Кога бихте искали да ви предам първия урок? — обърна се Раул към Жана.

— Когато намерите за добре.

— Чудесно, още днес ще пиша в Париж да ми изпратят някой кротък и добре обучен кон. А вие яздите ли, Рене?

— Като истинска амазонка.

— Тогава можете да използвате нашите коне — вземайте всеки, който ви хареса.

— О, не преди Жана да се научи! — възрази Рене. Жана се намеси:

— Хубава работа! Защо ще чакате мен! Още утре се разходете двамата на коне. Настоявам за това!

— В такъв случай ще избързаме с уроците — заяви Рене. — Още утре ще пратим някого във Вертфейл да доведе нашето кротко пони: то е незаменимо за обучение по езда. И аз ще отскоча до там да взема подходящи дрехи. На първо време ще приспособим за Жана амазонката на Лазарин. Цялата работа ще отнеме няколко часа и ще успея да се върна за обед.

Графът и Жана се зарадваха; младата графиня възкликна:

— Колко си добра и мила, Рене! Жертваш спокойствието си, за да ми доставиш удоволствие!

Малко преди обеда каляската с Рене вече се върна от Вертфейл. Отзад на кроткото пони яздеше един слуга.