Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (33)

XXX

В началото на следващата седмица Жул Льору остана във Вертфейл само с Жана. Той постепенно си бе възвърнал интереса към живота, отново се бе почувствувал предишния щастлив егоист, който не познаваше несполуки. „Лазарин прекрасно се нареди — си мислеше той, — парите, които трябваше да дам за зестра, си останаха в ръцете ми. Дано омъжат сега и Рене за някой милионер, за когото зестра от стотина хиляди франка би била без значение. Остана ми Жана… Но тя е толкова чудесен малък ангел, който винаги от всичко е доволен, усмихнат… Никога не е имало друго дете, което тъй малко да обременява родителите си! Значи всичките ми дъщери са щастливи или ще бъдат щастливи, затова е време да помисля за себе си. Не мога да се затворя тук само на петдесет и шест години! Трябва отново да видя парижките булеварди, да стисна ръцете на старите си приятели… Ще си дам отпуск от един месец!“

Щом взе това решение, Льору писа на принц дьо Кастел Виван, за да извести за пристигането си, и го помоли да му ангажира две стаи в Грандхотела, писа и на шивача си да му ушие няколко костюма.

Оставаше само да предупреди Жана.

— Мило дете, ти не скучаеш тук, нали?

— Добре знаете, татко — отвърна учудена младата девойка, — че в речника ми няма такава дума… Освен това знаете, че обожавам селския живот и че тук ми харесва повече, от където и да било.

— Ами ако и аз замина?

Жана вдигна поглед към баща си.

— Нима ще заминете? — попита тя. — И ще ме оставите тук сама?

— Налага се — отвърна престорено натъжен баща й, — неотложна работа ме вика в Париж.

— А аз си мислех, че вече сте приключили с всички делови въпроси! Но щом е необходимо… ще се примиря. Само че не ме оставяйте задълго.

— Ще отсъствам най-много три седмици, не повече.

— А кога смятате да заминете, татко?

— След два-три дни, когато получа необходимите отговори на писмата си.

Отговорите не закъсняха. Шивачът съобщаваше на господин Льору, че поръчките му са изпълнени. Принцът одобряваше намерението на приятеля си да приключи с дългите пости и му известяваше номера на стаята, която му бе запазил в хотела.

Още на следващата сутрин Жул Льору сложи в портфейла си десет банкноти по хиляда франка и прегърна покрусената Жана, чието вълнение бе толкова дълбоко, че дори в очите на закоравелия стар ветрогон блеснаха няколко сълзи на съжаление.

Подаръкът на Лазарин, малката хубава пътна карета, откара Льору до Орлеан и преди да вземе влака, той прати на принца следната телеграма: „Пристигам днес. Вечеряме заедно. Ако можете, поканете милата Тата. Ако е заета, ангажирайте Нана“.

Когато каретата се скри зад завоя на пътя, Жана въздъхна дълбоко, избърса с ръка неудържимите сълзи и прошепна: „Сама останах! Съвсем сама! За пръв път в живота… Но татко тържествено ми обеща, че най-много след две седмици ще се върне. Даде ми дума. А две седмици ще минат бързо.“

Топлото слънце обливаше с лъчите си фасадата на скромната сграда и младата й, самотна господарка.

Нещо като лека мараня се издигаше от зелената полянка и трептеше в прозрачния въздух, както се случва през най-горещите летни дни.

Жана влезе в просторната гостна, разтвори прозореца, отпусна се на един стол и извади от джоба си малко портмоне, като го загледа замислено и радостно.

— Колко много пари ми остави моят добър татко! — прошепна тя. — Цели петстотин франка! Такава огромна сума само за мен и то за толкова малко време. Разбира се, няма да похарча тези пари. Те всичките ще отидат за помощ на бедните от общината.

И без да се безпокои от твърде топлото време, малката дъщеря на ексбанкера сложи голяма сламена шапка върху къдравата си руса коса, пусна в джоба си двайсетина франка и се втурна навън. Във вестибюла я пресрещна Жозеф, селският им лакей.

— Госпожице Жана — обърна се той към девойчето, — Моник ме прати да ви попитам дали ще се храните в същите часове, както и досега, или ще има някаква промяна?

— Кажете на Моник, че няма да й причинявам никакви грижи — усмихната отговори Жана, — няма да спазвам часовете за ядене, както при татко. Не е необходимо да ми сервирате в трапезарията, нито пък е нужно да се готви. Хляб, плодове, мляко… Късче студено месо… и нищо повече. Нали ме разбрахте?

— Да, госпожице Жана, напълно ви разбрах. Слава Богу, не съм някой дървеняк…

И грубият лакей се отдалечи, като си мърмореше под носа:

— Не било нужно да се готви! Хубава работа! Ако госпожица Жана иска да гине от глад, нейна си работа. Но да работя на празен стомах — няма да го бъде. И без това не ми харесва кой знае колко да съм на служба у човек, който съвсем се бил разорил, както разправят…

Жана тъкмо излезе от парка, когато откъм ъгъла срещу й се зададе енорийският свещеник. Жул Льору и големите му дъщери не проявяваха кой знае каква набожност, отнасяха се съвсем безразлично към религията, като спазваха само задължителните обреди, но Жана честичко се явяваше в местната черква и поддържаше добри отношения с тукашния свещеник. Той й посочваше болните и бедните в енорията, които се нуждаеха от помощ. Оскъдните средства на младото момиче не можеха кой знае колко да променят положението на нещастниците, но тя ги даваше толкова мило и с такива думи на съчувствие, че навсякъде я посрещаха най-радушно и сърдечно.