Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (40)

XXXVII

Графът обори глава. Последва мълчание. Маркизът се обади пръв:

— Позволявате ли да говоря за тази жена, ако това не наврежда сърдечната ви рана?

— Дори бих ви помолил за това, маркизе. Животът ми тук минава сред чужди и безразлични хора и е утеха за мен да разговарям с вас, с приятеля, който сподели страданията ми.

— Тя отдавна ли се спомина?

— Преди шест месеца.

— Във Венеция ли?

— Не, във Флоренция.

— Разумът й възвърна ли се?

— Да. Временното умопомрачение отмина полека-лека, откак пристигнахме в Италия…

— Значи бяхте щастливи?

Раул въздъхна, лицето му се помрачи още повече.

— Животът ни бе непрестанна мъка… Аз обичах Жулиет повече от всякога, тя също, но с отминаването на душевната болест се засилваше чувството й за вина. Горката жена не можеше да си прости, че ме е обикнала. Малкото щастливи мигове тя изкупваше с часове на сълзи и отчаяние. Все се надявах тази криза да отмине… Бях търпелив; доста по-късно й казах: „Не скърбете, мила моя, вашата вина вече не съществува“. Тя ме попита: „Какво искате да кажете?“ Отговорих й: „Сега вече имате право свободно да ме обичате… Анри дьо Брен е мъртъв!“

Раул замлъкна, бръчките върху челото му като че се очертаха още по-дълбоки.

— Едва произнесох тези думи — продължи той след малко, и Жулиет възкликна: „Да, вината ми не съществува — тя се превърна а престъпление! Вашата сабя не уби горкия Анри — аз го убих!“ Опитах се да успокоя Жулиет, но не можах. Тя все повтаряше: „Аз убих Анри!“ От този ден силите й отпадаха все повече и повече, виждах, че смъртта й наближава. Предложих й да се оженим тук, във френското консулство — за да я откъсна някак от черните мисли за миналото. „Би ли могла безчестната съпруга на барон дьо Брен да стане вярна и почитана жена на своя любовник граф дьо Горд? — извика горката Жулиет. — Благодаря ви, Раул, за вашето великодушие и състрадание, но искам докрай да изкупя своя позор.“

Няколко месеца по-късно тя издъхна в ръцете ми… Раул замлъкна. След продължителна пауза маркизът нерешително се обади:

— А как прекарахте месеците след нейната смърт?

— Лутах се из Италия, спирах ту тук, ту там с надежда да разсея някак мъката си. Но стига сме говорили за мен, скъпи маркизе; вчера узнах, че тук, във Венеция, не сте пристигнали сам… Значи сте се оженили?

— Да, през септември — отвърна Робер.

— Разрешете да присъединя моите поздравления към честитките, които вече сте получили, и да попитам какво име носеше вашата съпруга преди брака, от нашия край ли е тя?

— Семейството на жена ми е от парижката буржоазия — отвърна маркизът. — Ожених се по любов. Моминското име на съпругата ми е госпожица Льору, а баща й, Жул Льору, е собственик на замъка Вертфейл, където сега живее.

— Чувал съм за Жул Льору — промълви Раул дьо Горд, — за този парижки банкер, щастлив съперник на Ротшилд.

— Вече не е… Щастието го напусна, той загуби по-голямата част от богатството си. И слава Богу — усмихнат завърши Робер.

— Защо това ви радва?

— Защото съм богат за двама. Сега никой не ще може да отрече, че съм се оженил по любов. Направих тази стъпка, която мнозина смятат за лудост — ожених се за маркизата, която няма още двайсет години и е истинска красавица. Но вие сам ще се убедите днес, когато ви я представя, а заедно с нея и балдъзата си Рене, прекрасна девойка на осемнайсет години.

— Погледнете ме внимателно! — възкликна Раул. — Бива ли да се показва пред жени толкова мрачно лице като моето? Нито ми се говори, нито бих могъл да забавлявам достойно дамите. Оставете ме в моята самота.

— Няма да преча на самотата ви, но все пак ще ви представя. Маркизата знае за вас и много ви симпатизира; тя няма да ми прости, ако не ви запозная с нея.

Раул се поколеба.

— Добре — промълви той, — не искам да ви огорчавам с отказ. Днес, в три, ще ви посетя, след това ще замина.

Маркизът изпрати графа чак до гондолата.

— В три ви очакваме, нали няма да забравите!