Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (26)

XXIII

През тази нощ маркизата заспа късно.

Всъщност никак не я ядосваше неочакваното присъствие на някогашната й симпатия, а странно я безпокоеше. Художникът никога не бе й вдъхвал сериозно чувство, но й бе харесвал и сега, когато случаят отново ги бе събрал, й се бе сторил все така мил с тъмните си къдрици и засмени очи. Потисканото вълнение, което неволно бе проявил в минутата на срещата им, я трогна дълбоко. Според нея то бе доказателство, че някогашният пламък тлееше в него и бе лумнал, разпален от погледа й.

Харесваше й новото положение, което според нея щеше да бъде изобилно със забавни усложнения. За опасността от него дори не помисляше. Не й минаваше през ум и за възможни неприятни последици… Като скри от съпруга си, че познава Бегур, Лазарин всъщност направи първата стъпка по пътя на измяната, а жената рядко спира посред пътя, без да стигне докрай.

В същото това време и Хектор размишляваше, застанал пред отворения прозорец на стаята си. „Честна дума — си рече той, — сега тази прекрасна Лазарин е още по-хубава, но никак не е станала по-добра! Каква осанка на маркиза! Обаче ме гледа, сякаш никога не ме е виждала. Нима не превъзхождам нейния стар маркиз с неговите милиони? Млад съм и талантът ми е голямото ми богатство. Ех, ако можех аз, Хектор Бегур, да взема отново ума на прекрасната аристократка и да изместя този маркиз!…“

С въздишка си легна младият художник, заспа дълбоко и насън му се стори, че чува гласа на маркизата, която му казва:

— Съдбата отново ни среща, но този път любовта ни ще възтържествува.

Рано сутринта Лоран Ведел намина в стаята на помощника си и го събуди с весел възглас:

— Ставайте, мързеливецо! Да не си въобразявате, че сме дошли в този замък, за да спим до пладне.

В десет сутринта маркизът влезе в гостната, за да види как напредва работата. Господин дьо ла Тур дю Роа изглеждаше ведър и спокоен; учтиво поговори с двамата художници, като показа добри познания в живописта и изискан вкус, след това ги покани в дванайсет на обед.

— Всичко е наред — промърмори на себе си Хектор. — Лазарин не ме е издала.

Художниците отидоха да се приготвят за обеда и Хектор обърна голямо внимание на облеклото си. Съжали само, че не може да придаде повече бледност на розовите си страни; реши обаче, че в присъствието на Лазарин трябва напълно да промени държанието си, да се въздържа от шумното веселие, което му бе присъщо, да изглежда плах влюбен, обзет от меланхолия, да играе ролята на запленена от любов душа.

За съжаление не можа да блесне в новото си амплоа, тъй като Лазарин не слезе за обеда: чувствала се уморена. А може би искаше да печели време, за да подготви своя план? Както и да беше, отсъствието на Лазарин предизвика неясно вълнение у Бегур и го накара да мисли още по-напрегнато за нея.

Вечерта обаче Хектор изпълни намерението си. На трапезата бе много сдържан, тактичен; остана почти безмълвен, замислен и почти мрачен.

Маркизата, смаяна от това негово ново държание, изпита съчувствие към него. „Сигурно съм била твърде жестока към гордия младеж — си помисли тя. — Явно много страда, за да е толкова тъжен! Вчера веселото му настроение е било престорено. Днес вече няма сили да играе тази комедия…“

И на два или три пъти с мила усмивка се обърна към Бегур, които всеки път и отговаряше съвсем кратко с глас, треперещ от мнимо вълнение.

След вечерята Лазарин както и преди се оттегли рано, но този път не се прибра в стаята си, а слезе в парка. Луната още не беше изгряла, но нито едно облаче не се виждаше по небето. Слабият светлик на примигващите звезди смекчаваше нощния мрак. Внезапно младежът трепна с цялото си тяло. Той инстинктивно се досети, че бялото видение сред бухналата зеленина, сред нощните сенки е младата жена. Той се промъкна между качетата с олеандри, поставени по терасата, така, че да не го забележат художникът и маркизът. Сетне се запъти към мястото, където се бе мернал белият призрак. Заобиколи алеята, по която се движеше бялото видение, избърза напред и тръгна срещу него. След минута двамата трябваше да се срещнат.

Едва сега Лазарин разбра, че самотата й е нарушена. Тя възкликна уплашена:

— Кой е тук?

Трябва да отбележим, че ако бялата рокля на Лазарин ясно се очертаваше в мрака, белият панталон на Бегур също се открояваше и Лазарин предварително бе наясно кой е пред нея.

— Не се плашете, госпожо — промълви Бегур, — аз съм ваш приятел.

— Вие ли сте, господин Хектор! — продължи маркизата с прекрасно изиграно учудване.

— Така ли вече се обръщате към мен? — промълви горчиво живописецът.

— Не съм с толкова къса памет… Познах ви още веднага, от пръв поглед…

— И можахте толкова жестоко да се държите с мен!

— Какво друго да сторя, поставена изненадващо в толкова трудно положение? На мое място всяка жена би постъпила по същия начин: престорих се, че никога не съм ви виждала.

— Но трябваше ли да демонстрирате толкова явно пренебрежение към мен?!

— Когато човек поема непозната роля, винаги е склонен да преиграва.

— Значи не ме пренебрегвате наистина?

— Нима трябва да ви уверявам в обратното? Защо да ви пренебрегвам? За мен вие сте един добър приятел.

— Нима само толкова?

— Не… Но нещата се промениха.

— Така е! Сега сте маркиза и владетелка на шест милиона, озовахте се на върха на обществената стълбица. А аз си останах бедняк, неизвестен художник, тоест в подножието, на първото стъпало може би. Някога единственото ми богатство беше безгрижният и весел характер, а сега вече изгубих и него! Моят престорен смях, измамното ми весело настроение е само маска и ако още се смея, правя това, колкото да не заплача!

Хектор издекламира импровизираната си тирада с такъв плам, на който биха завидели мнозина от първите любовници на сцената.