Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (24)

XXI

Когато най-сетне отминаха тези две седмици празненства и балове, когато и последните гости си заминаха, когато Жул Льору се отправи с двете си дъщери за Вертфейл, маркизът си отдъхна. Самотата и тишината му подействуваха като балсам. „Най-сетне — си рече той — младата ми съпруга ще бъде само моя.“ Робер дишаше с пълни гърди и си отпочиваше.

За съжаление Лазарин мислеше другояче. Скуката полека-лека я завладяваше и я докарваше до отчаяние. Твърде умна и хитра, за да изрази пред своя съпруг настроенията си, тя искаше само да укрепи властта си върху него и да го накара да действува според желанията й. Целта й бе той да купи къща в Париж, където младата маркиза да прекара зимния сезон. Маркизата се захвана със стария си съпруг и му се умилкваше усилено.

Една сутрин, като прочете писмата от току-що донесената поща, Робер се усмихна.

— Помните ли, мило дете — обърна се той към Лазарин, — че ми обърнахте внимание върху празните овали в нашата официална гостна. Написах писмо до Париж и днес получих няколко реда от художника Лоран Ведел. Той е съгласен да се заеме с тях и пристига утре в десет сутринта; моли да му изпратя кола на гарата.

— Браво! Гостната ще стане възхитителна. Познавате ли лично този Лоран Ведел?

— Да. Бях се срещнал с него преди три години в замъка Горд, където го бяха поканили да работи.

— Какво представлява той?

— Приятен човек на четирийсет и осем или петдесет години, чудесно възпитан, ерген, успял с четката да си осигури прилично съществуване. Ако не възразявате, ще го поканя да се храни с нас. В противен случай ще му сервират в неговата стая.

— Поканете го, моля! — възкликна Лазарин. — Трябва да уважаваме художниците, хората на изкуството!

Мисълта, че нов гост ще се настани в замъка, какъвто и да е този човек, много зарадва Лазарин.

На другия ден, по време на обеда, маркизът съобщи на Лазарин, че художникът е вече в замъка.

— Но има и нещо друго — подхвана Робер и замлъкна.

— Какво?

— Пристигнаха двамина гости вместо един.

Маркизата учудено впери очи в мъжа си.

— Двама ли? — попита тя изненадана.

— Да. Лоран Ведел сметнал за необходимо да доведе и свой ученик да му помага; младежът бил много талантлив и Ведел му предрича голямо бъдеще. Какво да правим с този младеж, когото не ми се иска да обидим?

— Казвате, че и той е талантлив художник? От добро потекло ли е?

— Не съм сигурен, но от няколкото разменени фрази ми се стори умен и с чувство за хумор. С приятна външност е и май добре съзнава това.

— Значи е някой самонадеян младеж! — засмяна рече Лазарин. — Но нали за нас е все едно. Не виждам как бихме му отказали да се храни с нас, при това учителят му е поканен на нашата трапеза.

— Не смеех да ви помоля за това — благодарно й се усмихна маркизът. — С вашето решение премахвате неудобството, в което бихме изпаднали, ако не го поканехме.

Денят се стори твърде дълъг на маркизата, но ето че ударите на камбанката призоваха всички на вечеря.