Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станислава Стоянова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- vens (2009)
- Лека корекция
- ClubRipBoss (2009)
- Форматиране
- beertobeer (2009)
Издание:
Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите
ИК „Земя“, 1993
ISBN 954–8345–01–3
История
- — Добавяне
XXI
Когато най-сетне отминаха тези две седмици празненства и балове, когато и последните гости си заминаха, когато Жул Льору се отправи с двете си дъщери за Вертфейл, маркизът си отдъхна. Самотата и тишината му подействуваха като балсам. „Най-сетне — си рече той — младата ми съпруга ще бъде само моя.“ Робер дишаше с пълни гърди и си отпочиваше.
За съжаление Лазарин мислеше другояче. Скуката полека-лека я завладяваше и я докарваше до отчаяние. Твърде умна и хитра, за да изрази пред своя съпруг настроенията си, тя искаше само да укрепи властта си върху него и да го накара да действува според желанията й. Целта й бе той да купи къща в Париж, където младата маркиза да прекара зимния сезон. Маркизата се захвана със стария си съпруг и му се умилкваше усилено.
Една сутрин, като прочете писмата от току-що донесената поща, Робер се усмихна.
— Помните ли, мило дете — обърна се той към Лазарин, — че ми обърнахте внимание върху празните овали в нашата официална гостна. Написах писмо до Париж и днес получих няколко реда от художника Лоран Ведел. Той е съгласен да се заеме с тях и пристига утре в десет сутринта; моли да му изпратя кола на гарата.
— Браво! Гостната ще стане възхитителна. Познавате ли лично този Лоран Ведел?
— Да. Бях се срещнал с него преди три години в замъка Горд, където го бяха поканили да работи.
— Какво представлява той?
— Приятен човек на четирийсет и осем или петдесет години, чудесно възпитан, ерген, успял с четката да си осигури прилично съществуване. Ако не възразявате, ще го поканя да се храни с нас. В противен случай ще му сервират в неговата стая.
— Поканете го, моля! — възкликна Лазарин. — Трябва да уважаваме художниците, хората на изкуството!
Мисълта, че нов гост ще се настани в замъка, какъвто и да е този човек, много зарадва Лазарин.
На другия ден, по време на обеда, маркизът съобщи на Лазарин, че художникът е вече в замъка.
— Но има и нещо друго — подхвана Робер и замлъкна.
— Какво?
— Пристигнаха двамина гости вместо един.
Маркизата учудено впери очи в мъжа си.
— Двама ли? — попита тя изненадана.
— Да. Лоран Ведел сметнал за необходимо да доведе и свой ученик да му помага; младежът бил много талантлив и Ведел му предрича голямо бъдеще. Какво да правим с този младеж, когото не ми се иска да обидим?
— Казвате, че и той е талантлив художник? От добро потекло ли е?
— Не съм сигурен, но от няколкото разменени фрази ми се стори умен и с чувство за хумор. С приятна външност е и май добре съзнава това.
— Значи е някой самонадеян младеж! — засмяна рече Лазарин. — Но нали за нас е все едно. Не виждам как бихме му отказали да се храни с нас, при това учителят му е поканен на нашата трапеза.
— Не смеех да ви помоля за това — благодарно й се усмихна маркизът. — С вашето решение премахвате неудобството, в което бихме изпаднали, ако не го поканехме.
Денят се стори твърде дълъг на маркизата, но ето че ударите на камбанката призоваха всички на вечеря.