Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (28)

XXV

Една прекрасна сутрин, седмица след пристигането на господин Ведел и на неговия помощник в замъка, маркизът и Лазарин бяха излезли сутринта да пояздят.

Когато се върнаха към десет часа, завариха на терасата Ведел с пура в ръката. През това време неочаквано пристигна и някогашният банкер, на когото му бе доскучало във Вертфейл. Маркизата небрежно целуна баща си, попита го за здравето на сестрите си и се качи, за да смени амазонската с домашна рокля.

През това време маркизът представи Ведел на своя тъст, който пожела да види работата на двамата парижки художници. Тримата тръгнаха към официалната гостна, където Ведел бе заел мястото си на високата стълба; на друга стълба бе кацнал помощникът му и усърдно работеше. Щом зърна Льору, младежът разтревожено си рече: „Лоша работа! Ако ме познае, ще вдигне скандал! А как няма да ме познае!“ И уж увлечен в работата си, закри лице с палитрата също както дама — с ветрилото.

Това очевидно смущение на младежа изненада маркиза, който тъкмо се бе наканил да го представи на господин Льору. През тези няколко минути Льору, като се полюбува на работата на Ведел, се приближи към младежа, вгледа се внимателно в него и възкликна:

— По дяволите! Господин Бегур, вие сте тук!

— На вашите услуги, господин Льору — можа само да промълви художникът, лишен от възможността да запази своето инкогнито.

— Нима се познавате? — учуден попита маркизът.

— Да, да… Познаваме се, и то много добре — иронично отбеляза бащата на Лазарин. — Господин Бегур работи в къщата ми на булевард „Осман“ преди година и половина.

За да превъзмогне смущението си, Хектор промълви:

— Тогава бях още твърде неопитен в живописта.

— Оттогава сте отишли далеч, господин Бегур! — все така саркастично продължи Льору. — Моите поздравления!

— Много сте добър, господин Льору, и сте снизходителен към моите постижения — отвърна доста неуместно художникът.

— Не бих казал. Само съм справедлив и вие сте се убедили вече в това.

Хектор наведе глава, но в смущението си изпусна четките и слезе от стълбата да ги вземе. Маркизът неспокойно слушаше странния диалог и не знаеше какво да мисли. За пръв път от сватбата насам в душата му се промъкна недоверие, съмнение… Младият художник преди година и половина е работил в къщата на Льору. Защо тогава Лазарин каза, че не го познава? Защо от своя страна Хектор бе скрил, че е работил в дома на някогашната госпожица Лазарин? Каква може да бъде причината за тази тайнственост, за тази лъжа? Робер си задаваше неспокойно тези въпроси и не можеше да намери отговора. Той хвана под ръка Жул Льору, изведе го навън и му предложи да се разходят из парка, където развълнуван го попита:

— Разрешавате ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се, колкото желаете.

— И ще ми отговорите ли откровено, без да криете нищо?

— Безспорно.

— Може би не съм разбрал добре тона, с който се обръщахте към господин Бегур, но имам чувството, че младежът е оставил неприятни спомени във вашия дом.

— Не грешите, скъпи маркизе.

— Какви са причините за вашето недоволство от него? За мен е много важно да узная с какво този младеж, когото приемам на трапезата си, е предизвикал вашето недоволство. Може би не е работил добросъвестно?

— Не, не — отвърна припряно някогашният банкер, — той е добър и трудолюбив художник.

— Но какво е сторил тогава?

— Какво е сторил ли… — Жул Льору замлъкна. Мисълта, че издава Лазарин на нейния съпруг, го порази; той се упрекна заради непредпазливостта си. — Че какво може да е сторил? — повтори отново той, като печелеше време, за да обмисли отговора си, — трудно е да се обясни накратко.

— Но защо?

— Ами защото не мога съвсем точно да определя неприятното впечатление, което имам от него. Мнението ми за този младеж се оформи от много незначителни неща, от дребни постъпки, които, взети заедно, създават неблагоприятния му облик. Навиците, възгледите на този художник никак не ми харесаха. Поразпитах за него и събрах все критични отзиви. Присъствието му в почтен дом е компрометиращо.

— Това важи, ако го приемат като приятел; но ако е по работа, нима е важно какво представлява той самият?

— И все пак не е добре, уверявам ви. Попитахте за мнението ми, казах ви го — и толкова.

— В такъв случай съветвате ли ме да го отстраня от дома си?

— Да, смятам, че така ще е най-добре.

— Но подобно нещо ще ме затрудни, нямам причина да му откажа възложената работа.

— Поемам тази мисия върху себе си — успокои го Жул Льору. — Ще поговоря с него след обеда и ви уверявам, че още тази вечер той ще изчезне оттук.

— Не бих посмял да ви моля за такова нещо, но ще ви бъда много признателен.

— Значи, решено — ще говоря с него и проблемът ще приключи. Трябва обаче да му се плати за извършената работа, при това щедро. Ако му дадете две хиляди франка… Доколкото разбрах от вас, толкова сте му обещали за месец работа, но при сегашното положение ще е добре да му платите всичко веднага.

— Много великодушно, но наистина сте прав! Ще сторя, както ме съветвате.

Разговорът премина на друга тема и макар че Жул Льору се мъчеше да го разнообрази, продължи с големи паузи и доста вяло чак до обеда.

Маркизът остана с убеждението, че тъстът му крие нещо от него и че тъкмо тази тайна е причината за недоволството му от Бегур. На връщане към замъка маркизът привидно безразлично попита:

— Лазарин и сестра й Рене още ли бяха в пансиона, когато Бегур работи у вас?

Жул Льору не бе очаквал тази нова клопка.

— Грешите, драги маркизе, доброто ми материално положение даваше възможност да плащам на частни учители и дъщерите ми винаги са се обучавали в къщи, без да напускат бащиния дом.

Маркизът леко пребледня. Стори му се абсолютно невъзможно Лазарин да не познава поне в лице художника, работил в дома й продължително време. И така младата жена бе разобличена в лъжа… Дори мисълта за подобно нещо предизвикваше ужас у маркиза.

Ако Жул Льору се бе надявал да превъзмогне скуката си в замъка на маркиза, горчиво се бе излъгал. Обедът премина сред всеобщо мрачно настроение.

Лазарин поруменя, като видя баща си да седи на трапезата, срещу Бегур, и с ужас размисли за последиците от тяхната среща. Нервни тръпки пробягваха по тялото й; тя бе толкова смутена и объркана, че почти нищо не виждаше и не чуваше.

Нито един симптом, обвиняващ младата маркиза, не убягна от погледа на нейния съпруг. Някогашният банкер горчиво се разкайваше за непредпазливостта си и се бе загледал в чинията си, приведен под тежестта на упреците, които сам си отправяше. За какво му беше така донкихотски да брани интересите на своя зет? Хиляди пъти по-добре би било да се престори, че нищо не вижда и нищо не знае.

Смутеният вид на Бегур говореше против него. Мълчаливият, мрачен маркиз оглеждаше лицата на сътрапезниците си и напразно си блъскаше главата да намери разгадката. Единствен Лоран Ведел бе на трапезата такъв, какъвто бе винаги.

След закуската Лазарин поиска разрешение да се качи за малко в стаята си, за да си отпочине. Художниците отидоха да продължат работата си. Маркизът предложи на тъста си да изиграят една шахматна партия.

— С удоволствие — отвърна Жул Льору, — но нека по-напред да извърша това, за което говорихме… Предоставете ми две хиляди франка.

И на свой ред се запъти към голямата гостна.