Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (86)

XXXVI

Надеждата на Марсел да възтържествува над волята на маркизата се оказа празна илюзия. Младата жена виждаше в него само свой другар в развлеченията, средство за освобождаване от скуката и изобщо нямаше намерение да му дава каквато и да било власт над себе си. Самата мисъл за нова неразривна връзка я ужасяваше.

Два или три пъти седмично Лазарин възобновяваше похожденията си, всъщност съвсем невинни, но доставящи й безкрайна радост. Марсел я откарваше ту в Шале, ту в Сюзен, ту във Вил д’Авре, където на обширна тераса им поднесоха отвратителна вечеря сред звуците на доста слаб оркестър.

Вечерта обикновено приключваше с посещение на някой забавен спектакъл. След такива часове на удоволствия Марсел забелязваше някаква промяна у маркизата и това много го радваше. Младата жена ставаше по-спокойна, по-ведра; държеше се по-свойски с бившия поручик и към бурната й жажда за удоволствия понякога се примесваше и лек свян.

Беше началото на август. Каретата, в която Лазарин дотича устремно както винаги, потегли.

— Къде ще вечеряме? — попита маркизата.

— В ресторант „Каскад“, ако не възразявате.

Лазарин се съгласи. Този прочут ресторант в Булонската гора привличаше и парижани, и чужденци.

— Тези места в гората ми напомнят за младините — отбеляза младата жена. — Покрай този ресторант яздех моята Нора и тук поспирах за чаша разхладително питие.

Маркизата и Марсел се качиха на горния етаж. Дадоха им сепаре с изглед към част от поляната. От съседното долитаха гръмки смехове и говор.

— Кои са нашите съседи? — попита Лазарин сервитьора, надникнал още веднъж, за да се убеди, че не искат нищо повече, след като е сервирал вечерята.

— Актьори и актриси от театъра, госпожо — отвърна келнерът. — Много мили хора, често ни навестяват и са винаги весели.

И той назова няколко имена на актьори от оперетата.

— Искате ли да сменим сепарето? — попита Марсел.

— Да го сменим ли? — учуди се Лазарин. — Но защо?

— Тук се чува почти всичко от съседното сепаре, те разговарят и се смеят твърде гръмогласно. Това понякога е неприятно.

— Напротив, приятелю! — възрази маркизата. — Така ще чуваме шегите им и ние ще се смеем заедно с тях.

Вечерта беше топла, прозорците бяха разтворени. Когато актьорите замлъкнеха за миг, се чуваше ромонът на водата в басейнчето долу. Слънцето залезе бавно, но не настъпи здрач, защото кръглата бяла луна се издигна над старото Булонско гробище.

Лазарин и Марсел седяха един срещу друг, вечеряха, без да разменят почти нито дума. Младата жена бе посвикнала вече с новите развлечения и не им се радваше чак толкова шумно, както преди. Младият поручик я поглеждаше честичко.

Сервираха десерта, а с него и бутилка шампанско в кофичка с лед.

Докато го наливаше по чашите, Марсел се питаше не за първи път: „Защо трябва непрестанно да крием отношенията си? Името, което нося, е на уважаван род, богатството ми не може да се равнява с това на Лазарин, но никой не би ме заподозрял в користни подбуди. Дали пък Лазарин не се срамува, че ме обича?“

От подобни разсъждения до предложението за женитба имаше само крачка. И същата вечер, докато се връщаха към улица „Мурильо“, Марсел я премина.

— Не смятате ли, мила маркизо — подхвана Марсел, — че щастието, колкото и да е голямо, нараства още повече, когато човек е сигурен в продължителността му?

— Може и така да е — погледна го Лазарин, която застана нащрек при думата „продължителност“. — Но дълготрайността има и един такъв синоним: скука…

— Да, но не и в любовта.

Лазарин се обърна и погледна Марсел право в очите.

— Накъде клоните? — попита тя.

— Към въпроса — изрече той леко смутен — дали не бихте позволили на нежния ви поклонник да се превърне в най-верния, послушен и предан съпруг?

Лазарин трепна и тъмните й вежди неволно се свъсиха, но се овладя. Настойчивостта на Марсел я вбесяваше.

— Ама че глупост! — възкликна тя през смях.

— Глупост — но защо? — не пожела да отстъпи Марсел.

— Лошо ли ни е сега? Нима ще сме по-щастливи, ако се оженим?

— Не говорете така, скъпа Лазарин — отвърна меко Марсел. — Помислете за щастието да разкрием пред обществото любовта си, с която можем да се гордеем.

Маркизата само поклати глава.

— О, стига, за Бога, достатъчно! Изобщо няма да ме убедите, затова не си хабете приказките. Да си останем приятели и да не говорим повече за тези безсмислени неща.

Марсел замлъкна, смутен и обезпокоен от категоричността на любимата си; той обаче се успокояваше, че тя се държи така само от желание да изглежда ексцентрична и независима. Причините обаче бяха доста по-дълбоки. Самата мисъл да се лиши от името и от титлата си на маркиза, за да се нарече просто госпожа Ложие, предизвикваше у младата жена непреодолимо отвращение, което много читателки ще споделят. Марсел обаче не се отчайваше и често се връщаше към предложението си, като смяташе: „С жените всичко е възможно — дори невъзможното“.

За нещастие — или може би за щастие на Марсел — се случи нещо изненадващо, което унищожи дори последните му надежди.

В една от предишните глави на тази книга говорихме, че принц дьо Кастел Виван не искаше по безчестен начин да продаде титлата си, но в същото време се стремеше да извлече възможната полза от нея. Веднъж месечно вестник „Фигаро“ поместваше обявата му, че търси млад човек с голямо богатство, на когото да предаде името на аристократичния си род. Всеки път обявата биваше последвана от куп писма. Принцът внимателно прочиташе писмата, събираше сведения за авторите им и все оставаше недоволен, а парижани недоумяващо се питаха кой може да е авторът на тази толкова странна и интригуваща обява.

Лазарин посвещаваше доста свои вечери на Марсел Ложие, но продължи да приема през следобедите и да връща посещенията.

В един от четвъртъците маркизата бе у принцеса Алвинзи, с която се бе запознала във Флоренция. Макар че новият аристократичен сезон още не беше настъпил и повечето представители на обществото бяха по курорти, в салона на принцесата бе доста оживено благодарение на пътуващи чужденци и на дипломатите. Някъде към средата на приема вратата за пореден път се разтвори и слугата извести:

— Принц дьо Кастел Виван!

„О, милият принц — помисли си Лазарин, — от колко време не съм го виждала!“

Учудването й обаче беше безкрайно, когато съзря влезлия мъж.

Той изобщо не беше старият принц, когото Лазарин познаваше чудесно, а младеж с осанката и външността — на Хектор Бегур! Не беше възможно да е той; откъде би се сдобил с това име и с титлата?…

Лазарин дори не се замисли върху тази странна прилика, която й се стори дори досадна, и отмести поглед към друг край на салона. Какво беше учудването й, когато чу гласа, обърнал се с молба към принцеса Алвинзи:

— Принцесо, окажете ми честта да ме представите на маркиза дьо ла Тур дю Роа, която, струва ми се, не ме позна, макар че имах щастието да й бъда представен.

Нямаше съмнение.

Пред нея беше Хектор Бегур, превърнал се в принц дьо Кастел Виван!