Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (1)

I

На двайсети септември 1874 г., към единайсет сутринта, обикновено спокойният град Орлеан изглеждаше много оживен.

В града бе влязъл хусарски полк, предвождан от музика.

Офицерите и войниците, получили адресите на квартирите си, скоро се пръснаха из целия град.

Един млад поручик, следван от вестовоя си, който водеше скъп, хубав кон, спря на усамотена улица пред вратите на великолепна аристократична сграда.

В лявата половина на старинната дъбова масивна врата бе изрязано малко прозорче, през което хората вътре можеха да разговарят с посетителя, преди да му отворят. Отдясно бе окачено изящно гравирано стоманено чукче; резбата му представляваше герб, увенчан с короната на маркиз. Същият герб бе изобразен и над самата врата.

Войникът вдигна чукчето и потропа. Отвори се една малка вратичка непосредствено до голямата, появи се нисък набит вратар, облечен в черно, и попита:

— Какво ще желаете, господин офицер?

— Нали това е замъкът дьо ла Тур дю Роа?

— Да, господин офицер.

— Моля, отворете вратата, за да вляза; разквартируван съм тук.

— Нима искате да влезете в замъка! — слисан възкликна вратарят.

— Разбира се, че искам да вляза! И трябва да вляза, защото съм разквартируван тук, както вече ви обясних. Можете да погледнете бележката от кмета.

— Моля за извинение, господин поручик… не знаех, ей сега ще отида да съобщя…

Вратарят се изгуби, след минута тежката врата се разтвори и младият офицер се озова в квадратен, подреден двор и се огледа. Замъкът бе дори още по-величествен и красив, отколкото изглеждаше откъм улицата. Основната сграда, съградена по времето на Луи XIII, беше с по четиринайсет прозореца на всеки етаж; двете странични крила явно бяха строени по-късно, но в същия стил. Стълбището, което се разклоняваше на две, бе цялото в цветя и се събираше отново под стъклен калпак, предшествуващ вестибюла. Един ред портокалови дръвчета, грижливо подрязани като в Тюйлери, се точеха под прозорците на първия етаж, сега затворени. Покривът с плочник от шисти преливаше в синкав цвят, който чудесно хармонираше със златистите стени. Младежът с вид на познавач огледа зданието. „Какво великолепие! — си рече той. — Утре, ако собствениците позволят, ще го нарисувам.“

Офицерът се запъти към стълбището. Докато изкачваше стъпалата, на входа се появи стар слуга, висок и плешив, също целият в черно. Той пристъпи и загледа въпросително младежа.

— Тук съм разквартируван… Моля, погледнете бележката от кметството.

Реакцията му бе като на вратаря:

— Разквартирувани сте в замъка! — плесна изумен с ръце слугата. — Боже мой! Кой би помислил! Обезумели ли са тези чиновници в кметството, или някой ни има зъб… — Старият слуга се замисли печално за миг, сетне се обърна към младежа: — Моля, последвайте ме, господине, окажете ми тази чест. Всички трябва да се подчиним на закона.

Без да чака отговор, той се обърна и тръгна напред, сетне пред самата врата спря и пусна офицера да влезе пръв. После предложи на неканения гост да изчака във вестибюла с обещанието, че ще се върне най-много след пет минути.

Стените на вестибюла бяха покрити с прекрасни картини, а околовръст в подножието им бяха наредени пълни рицарски брони с шлемовете и щитовете. Високи мраморни статуи се извисяваха върху порфирови пиедестали.

„Виж ти! — си рече смаян поручикът. — Ако не бях толкова уморен, щях да остана сред този музей не пет минути, а часове!“

Очакването му обаче скоро свърши. След около две минути слугата се върна. Строгият му тон се бе сменил с извънредно любезен:

— С удоволствие ще ви отведа във вашето помещение, господин офицер. Разпоредих се вече и куфарът ви да бъде отнесен там.

Те поеха по коридора на първия етаж; прозорците му гледаха към прекрасен парк със стогодишни дървета. Слугата отвори една от вратите и офицерът пристъпи в стая, от която би останал доволен и най-капризният човек. Скулптурните корнизи на тавана преминаваха в изящна живопис. Фламандски тъкани покриваха стените. Завеси в същия орнамент се спускаха от двете страни на прозорците, образуваха и балдахин около леглото с резбовани дървени колонки. Цялата мебелировка бе също в стил Луи ХШ. Слугата доволно огледа стаята.

— Макар че не бяхме предупредени, господине, се надяваме, че тук ще намерите всичко необходимо.

— Сигурен съм — отвърна младежът, — предлагате ми кралско жилище! — и като извади визитна картичка от портфейла си, добави: — Предайте, моля, визитката ми на господаря на замъка и ме уведомете кога бих могъл да му се представя.

Щом чу тези толкова обикновени думи, слугата изненадан трепна.

— На господаря ли? — повтори той. — Значи не знаете нищо, господине?

— Но какво да зная? Нали току-що влязохме в града, не познавам тук никого… Какво имате предвид?

— Вие се намирате в къща, понесла страшна загуба… Само преди три дни ни сполетя жестока мъка: изгубихме нашия уважаван господар, маркиз дьо ла Тур дю Роа… Госпожа маркизата в скръбта си не излиза от своите апартаменти и не приема никого. При това положение госпожа маркизата помоли да предам извиненията й, че не може да ви покани на своята трапеза. Ще моля да ми известите в колко часа бихте желали да вечеряте.

— Потресен съм, че случайността ме изпраща в дом, където присъствието ми е само пречка и тегоба! Ако знаех, щях да отседна в някой хотел… Сега не мога да сторя нищо, ще остана, но дано не преча, пазил ме Бог!… Няма да ви безпокоя, защото местният гарнизон ни дава вечеря… Моля, погрижете се само за моя вестовой, скромно и добро момче.

— Желая ви приятна почивка, господин офицер. Ако поискате да напишете писма, ще намерите всичко необходимо върху писалището. Тоалетната стая е зад завесата. — Той посочи встрани. — А визитката ви ще предам на госпожица Мариет, старшата камериерка, за да я представи на госпожа маркизата.

И слугата излезе.

Офицерът се зае да разгледа временното си жилище. Тоалетната стая също тънеше в разкош; в центъра й се намираше изящна мраморна вана. В дъното на това помещение, цялото в килими, се виждаше още една врата, която явно водеше към друга стая. Поручикът натисна бравата, но тя се оказа заключена. Сетне пусна сребърния кран на ваната и си наплиска лицето. Освежен се върна в спалнята и се отпусна в голямото старинно кресло, тапицирано с червено кадифе. „Ако някога имам двеста хиляди годишен доход — си рече той с усмивка, — ще си наредя къща също като тази.“

Унесен в мислите си, незабелязано за себе си заспа, надвит от умората. Спа така към половин час, когато изведнъж се случи нещо много странно…