Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (29)

XXVI

Когато го видя да влиза сам, Бегур предугади близка неприятност.

— Господин Ведел — обърна се към маестрото Льору, — разрешете да отнема за малко вашия ученик, трябва да поговоря с него.

— Хектор и аз сме винаги на вашите услуги — отвърна Ведел.

— Ще желаете ли да ме последвате? — обърна се ексбанкерът към младежа.

— Разбира се, с голяма радост — отвърна иронично младият художник.

Бащата на Лазарин отвори вратата на гостната.

— Къде ще идем, господин Льору?

— В парка. Там е много удобно за разговори.

Без да кажат повече нито дума, двамата стигнаха до зашумената алея, в която вечер художникът се срещаше с прекрасната маркиза. Жул Льору се спря.

— Тук никой няма да ни чуе… Надявам се, спомняте си какво се случи между нас преди година и половина?

Хектор отвърна, като се запъваше:

— Помня само, че бяхте прекалено строг към мен, господин Льору.

— Вие заслужавахте много по-сериозно наказание! — възрази Льору.

— Господине! — извика художникът. — Господине, какво си позволявате!

— По-тихо! — прекъсна го някогашният банкер. — Не се преструвайте пред мен на невинно оскърбен, няма смисъл! Когато един младеж без петак в джоба, със съмнително минало и още по-съмнително бъдеще, си позволява да говори за любов на шестнайсетгодишно момиченце, дъщеря на милионер… а аз тогава бях милионер — той е просто долен тип в пълния смисъл на думата! Отречете, ако можете! Добре разбирате, че съм прав, като ви говоря така!

Дълбоко оскърбен, Хектор наведе глава.

— Тогава ви изгоних от къщи — продължи Льору — и това бе мое право, мой дълг и се надявах да не ви видя повече… как се озовахте тук сега?

— Господин Ведел ми предложи ангажимент и пристигнах заедно с него. Какво лошо има в това?

— Знаехте ли, че маркиза дьо ла Тур дю Роа е моята дъщеря Лазарин?

— Представа си нямах, честна дума.

— Когато я видяхте, как постъпихте?

— Престорих се, че не познавам госпожица Лазарин… тоест госпожа маркизата. Тя самата ми даде пример за това.

— Сигурен съм, че сте се срещали тайно с нея.

— Нито веднъж, повярвайте!

— Дори да е така, не можете да останете повече тук. Вашето присъствие компрометира дъщеря ми. Трябва да заминете още днес.

— Но как ще обясня заминаването си на господин Ведел?

— Ваша си работа. Всички смятат, че художниците имат богато въображение. Тъкмо ще го използвате.

— Заповядвате ли ми, господин Льору?

— Именно, господин Бегур.

— А ако откажа да ви се подчиня?

— Тогава ще предупредя маркиза, че преди година и половина сте имали нахалството да съблазнявате дъщеря ми.

Хектор изпъчи гърди и храбро извика:

— Ако маркизът сметне, че е оскърбен, може да ме извика на дуел.

Жул Льору вдигна рамене.

— Съвсем безумна идея, господине. Подобна фантазия, че е възможен дуел между вас и господин маркиза, е близка до лудостта. Маркиз дьо ла Тур дю Роа просто ще заповяда да ви изхвърлят и нищо повече.

Бегур кипна.

— Господин Льору — заяви той възмутен, — отдавна не живеем в онези феодални времена, когато лакеите на някой знатен господар можеха да посегнат на човек без титли. Сега, господин Льору, художникът е равен с всекиго! Аз съм гражданин…

— Разправяйте тези приказчици на лакеите, когато дойдат тук с тояги в ръцете… Сбогом, господин Бегур.

И Жул Льору направи крачка към замъка.

Младежът, сигурен, че всеки възникнал скандал ще се обърне против него, удържа Льору и намери достоен предлог за съгласието си, за да не урони своето достойнство.

— Съгласен съм — каза той — не защото ме е страх от маркиза, а защото може да бъде забъркано името на младата жена, която дълбоко уважавам.

— На добър час тогава, господин Бегур — отвърна Льору, — благодарен съм ви за проявеното благоразумие. Вие постъпвате като почтен човек. Каретата на моя зет ще ви откара до Орлеан.

— Преди да потегля, позволете да довърша работата, която бях подхванал.

— Колко време ще ви отнеме тя?

— Към два часа. Тъкмо ще мога и да обясня причините за внезапното си заминаване на господин Ведел.

— Съгласен съм. Часовникът ми показва два и половина. Каретата ще ви чака пред входа в пет. Сега още нещо… Зет ми, който не подозира за причината, поради която настоях за вашето заминаване оттук, ми възложи да ви връча… — и извади пачка пари от джоба си.

— Какво е това?

— Две хиляди франка.

Хектор поклати глава и не взе парите.

— Извинете, но има някаква грешка.

— Смятате, че сумата е малка ли?

— Напротив, прекалено е голяма. Тъй като работих вместо четири седмици една, мога да получа само петстотин франка. Да не мислите, че ще взема пари, за да ме изритате като безсловесно говедо? Тогава наистина бих бил долен тип, господин Льору! Няма що, хубаво мнение имате за мен! Затова ще взема петстотин франка и нито сантим повече.

— Заповядайте.

— Желаете ли разписка? Не? Отивам тогава да довърша работата си.

Бегур кимна леко и се запъти към замъка, като остави някогашния банкер крайно слисан от изненадващото му държание. Льору изрази изумлението си със следните думи:

— Че е разпътен младеж — няма съмнение, но се оказа по-свестен, отколкото го мислех.

Жул Льору се върна при зет си, който нетърпеливо го очакваше в малката гостна.

— Какво стана? Лесно ли го убедихте?

— Напротив, много трудно. Наредете каретата да го чака пред входа в пет часа, за да го откара в Орлеан. И ето ви хиляда и петстотин франка, не пожела да вземе повече. Както и да е, оказа се младеж с представа за чест и почтеност. Сега, ако желаете, мили маркизе, можем да поиграем шах.

Тъстът и зетят бяха прекарали повече от час до шахматната масичка, когато влезе разтревожен слуга и съобщи, че един от горските пазачи на маркиза е бил убит от бракониери на дванайсет километра от замъка по посока на Орлеан. Полицията от града вече била пристигнала на мястото на убийството.

— Присъствието ми там е необходимо! — възкликна маркизът. — Доведете ми коня по-бързо! Не желаете ли да дойдете с мен? — обърна се той към тъста си.

— Ще остана да се видя с Лазарин, тя сигурно вече скоро ще слезе, и искам да изпратя младия художник.

— Ще ви заваря ли тук?

— Съмнявам се. Смятам малко след пет да тръгна за Вертфейл, защото дъщерите ми ще ме чакат и няма да седнат за вечеря без мен.

Маркизът стисна ръката на господин Льору, покани го да посети в най-скоро време замъка заедно с дъщерите си, яхна коня и препусна по пътя за Орлеан. Лазарин изненадана видя през прозореца, че маркизът в галоп се отправя нанякъде, и веднага слезе.

— О, татко — обърна се тя към Льору, — в какво досадно затруднение поставихте всички нас!

— По дяволите! — възкликна някогашният банкер, — зная, че ужасно сглупих! По-добре да си бях мълчал. Но всъщност не съжалявам за стореното, защото по този начин ти оказах сериозна услуга.

— Услуга?… На мен?… — възнегодува младата жена.

— Огромна и безспорна! Рано или късно, моето момиче, ти щеше да се компрометираш с тоя Бегур; маркизът те обожава, но при най-малкото съмнение ще се превърне в изверг, сигурен съм. Благодарение на мен тази опасност е напълно премахната.

— Но как?

— В пет следобед Бегур насочва полета си към други краища… Но какво ти е?

Лазарин го прониза с гневен поглед, пребледня, но бързо се овладя.