Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (135)

XXIV

Женевиев очакваше доктора до задния вход. Той мина незабелязан през парка и се спря запъхтян пред камериерката. Те размениха само няколко думи:

— Нещо ново? — попита Максим.

— Нищо, господин докторе.

— Госпожа дьо Горд?

— Продължава да спи. Графът е при нея. Отровителката още не е излизала от стаята си.

— Идете да смените графа и го помолете да намине при мен. Внимавайте Рене да не дава никакво питие на Жана…

Женевиев направи категоричен жест. Максим продължи:

— Впрочем кажете на господин Раул, че ще го очаквам в неговия кабинет.

След половин час граф Раул влезе в кабинета си. Мъчително вълнение се четеше по лицето му.

— Запазете спокойствие, господин графе! — посрещна го още с влизането му Максим. — До два часа всичко ще се реши. Не се тревожете толкова, съдбата е на наша страна!

— Да, наистина ще успеем да разобличим Рене, вярвам в това; но дали ще можем да помогнем на обичната ми Жана?

— Да разчитаме на успех… Изписах от Париж всичко необходимо и под мое наблюдение в Орлеан бяха приготвени противоотрови против сока на всички растения, които според мен е използвала отровителката.

— Но организмът на Жана е много отпаднал, силите му са толкова сериозно подкопани!

— За щастие сестрата на графинята е съвсем невежа в токсикологията. Много от тези отрови се неутрализират взаимно; до голяма степен смесването им, извършено от Рене, е работило за нашата кауза. Ако Рене беше използвала само една отрова през цялото време, графинята вече да не е сред нас…

Граф Раул стисна безмълвно ръцете на доктора, колеблива надежда озари лицето му.

— Сега се върнете отново при графинята — продължи Максим — и петнайсетина минути преди три излезте от там, както се разбрахме тази сутрин.

— Да, помня; ще кажа, че заминавам, и ще се върна чак за вечеря.

Жана спеше все така дълбоко и спокойно. В стаята й бяха Женевиев и Рене. Камериерката бе седнала в една от прозоречните ниши и човек би си помислил, че дреме, но всъщност не сваляше очи от Рене. Девойката се бе отпуснала полуизлегната на малкото диванче до стената в долния край на леглото.

По някое време влезе граф Раул. Рене допря пръст до устните си:

— Тихо! Жана спи…

Графът кимна и само продума на младата девойка:

— Дойдох да ви предупредя, че ще трябва да изляза… Понеже утре ще пътуваме и дълго ще отсъствам, трябва да дам нарежданията си на фермите. Ще се върна чак за вечеря.

— Не се безпокойте за нищо. Точно в три ще дам лекарството на Жана. Дано отново заспи след това, защото ще й трябват сили за утрешното доста тежко пътуване. Бог ми е свидетел, но много се безпокоя, че изморителният път…

В това време Жана се размърда и се събуди. Привдигна се на лакът, големите й сини очи се устремиха с усмивка към нейните близки.

— Колко хубаво си поспах и какъв приятен сън ми се присъни!

— Какъв беше той, мое дете? — попита я зарадван Раул и я целуна по челото, като й намести възглавницата.

— Сънувах, че съм оздравяла напълно, че е настъпила пролетта, небето е синьо и грее топло слънце. Вървяхме под ръка двамата с теб, Раул. Ти ми каза: „Вярвай в мен, скъпа, аз ще те подкрепя“. Отговорих ти през смях: „Защо трябва да ме подкрепяш, драги Раул! Вече съм напълно здрава!“ И се завтекох през парка… Ти се затича след мен, като се смееше и шеговито ми се заканваше да ме хванеш… Колко щастлива бях! Прекрасен сън, нали, мили Раул? За съжаление, твърде далечен от реалността…

Жана обори глава, в очите й блеснаха сълзи. Граф дьо Горд я притисна до сърцето си:

— Не губи надежда, мили моя! — След миг се обърна към Рене: — Не забравяйте за лекарството.

И излезе. Часовникът показваше три без петнайсет.