Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (74)

XXIV

Жана беше неуморна.

Сутрин бързаше да обходи близките ферми, сетне се запътваше към околните села, където с всички сили се мъчеше да помага да бедните и болните. Раул веднъж изрази учудването си, че винаги ходи пеш, вместо да взема каретата.

— Помислете, скъпи Раул — отвърна младата жена, — всички хора наоколо са с ограничени средства. Какво биха си казали за мен, ако взема да изтъквам разкоша, от който се ползвам благодарение на вас?

Рене често следваше Жана в нейните походи. Една сутрин двете се озоваха в къщата на беден дървар, чиято жена наскоро беше родила.

На излизане Жана неочаквано се спря и се подпря на вратата.

— Какво ти е? — попита Рене, в гласа й прозвуча безпокойство.

— Не зная… много странно… Всичко се върти около мен и ми прилошава… Дай ми ръката си, за да не падна…

Дърварят, който бе тръгнал да ги изпрати, угрижено подаде едно столче. Жана се отпусна на него и подпря главата си с ръка.

— Минава ли ти? — след минута отново попита Рене.

— Не… Сякаш съм на параход сред океана. Горещо ми е… Жадна съм…

Дърварят донесе чаша вода. Когато я изпи до дъно, Жана си отдъхна и се почувствува по-добре.

— Да тръгваме! — засмяна се обърна Жана към сестра си и тръсна глава.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Ако потрябва, чак до Орлеан! Нищо ми няма. Чакай, искам да те помоля нещо…

— Какво?

— Не казвай нищо на Раул. Толкова ме обича, че веднага ще се разтревожи, а нали виждаш — няма причини за безпокойство.

Рене обеща да мълчи. Сестрите се завърнаха благополучно в замъка. Там ги посрещна весел графът:

— О, моите пътешественички! Къде бяхте днес?

— При Антоан, в гората Сози.

— Шест километра натам и шест насам! Армията много е загубила, че не сте се родили мъже. Щяхте да станете чудесни пехотинци. Днес ще яздим ли?

— Да, на драго сърце. Моето пони може да стигне още по-надалеч от мен.

— А вие, Рене, ще дойдете ли с нас?

— Не. Ще остана в къщи да пиша на татко, който съвсем ни забрави.

През това време младата графиня, засмяна и радостна, внезапно извика и изпусна чашата, която държеше в ръка. Сетне остана като вцепенена, загледана в една точка пред себе си.

— Жана, скъпа Жана — скочи уплашен Раул, — какво става с теб? Боли ли те нещо?

Тя не отговори. Рене приклекна пред нея и взе ръцете й. Графът повтори въпроса си.

— Нищо не ме боли… Само ми е лошо… Виждам някакви кръгове пред очите си, сякаш се върти фойерверк. Чувам гласа ти, като че идва отдалеч, а ето, ти си до мен.

— Толкова е странно — обади се и Рене, — че въпреки обещанието си трябва да кажа истината.

— Боже мой! — извика уплашен графът. — Какво криете от мен?

— Нищо ужасно. Просто тази сутрин в къщата на Антоан нашата мила Жана почувствува същото като сега.

— Веднага трябва да повикаме доктор — заключи Раул. — Да не губим дори минута!

— Няма нужда от доктор — възпря го Жана. — Ще видиш, скъпи, че бързо ще ми мине.

Жана се привдигна с усилие, направи няколко крачки, сетне се съвзе напълно и се усмихна.

— Не е ли по-добре все пак да си легнеш? — настоя Раул.

— В никакъв случай! Може да ми е прилошало от силното слънце. Съгласна съм само да отложим за друг път разходката на кон.

След няколко минути Жана се бе отпуснала на диванчето и уверяваше сестра си и Раул, че напълно й е минало.

„Трябва да бъда по-предпазлива — помисли си Рене. — Първата доза е била твърде силна. Това може да предизвика съмненията им. Ще слагам по мъничко, за да постигна сигурен успех.“

Денят премина спокойно.

На другия ден обаче Жана се чувствуваше отпаднала и слабостта не я остави няколко дни.

Лазарин и Жул Льору веднага бяха известени за лекото неразположение на графинята. Защо младата жена не прие да повикат доктор? Сред всичките лекари тя вярваше единствено на Максим Жиро, но нали той бе отказал да дойде в замъка!