Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (117)

VI

Същия ден следобед доктор Максим излезе от стаята на Жана и се запъти към аптеката в сутеренния етаж; преди това бе пратил там Женевиев, за да му помага при изготвянето на нова доза лекарство.

Щом влезе, завари камериерката да седи на един стол, подпряла главата си с ръка. Тя сякаш се отърси от някакви свои мисли, погледна доктора и попита:

— Бихте ли разрешили, драги господин Жиро, да ви задам един въпрос? Още ли не сте наясно за болестта на милата ми господарка?

— Ако знаех диагнозата — отвърна докторът, — щеше да ми е лесно да победя тази тежка болест. За съжаление и най-добрите лекари във Франция не можаха да я открият…

— И още нещо искам да ви попитам… Може да ви се стори странно… Дано не сметнете, че съм изгубила ума си…

Женевиев замлъкна и се огледа, сякаш се страхуваше от нещо. Сетне продума сподавено, пряко сили:

— Нито веднъж ли не се усъмнихте, господин Максим, че в замъка дьо Горд се извършва престъпление?

Младият доктор пребледня.

— Престъпление ли? — повтори неволно той.

— Да — отвърна Женевиев, — ужасно, долно престъпление! Струва ми се, че някой трови моята безценна, благородна графиня…

— Но това е лудост! — извика докторът.

— Помолих ви да не ме смятате за луда…

— Добре тогава, но кой, с каква цел би извършил това? С какво средство? Нали графинята е заобиколена само от хора, които дълбоко я обичат… Кого можете да обвините?

— Никого… Пазил ме Бог! Но все пак предполагам, че постоянно я тровят.

— Откъде вземат тогава отровата? Каква е тя?

— Това вече зная — отвърна уверено камериерката. — Според мен отровата идва от оранжерията. Не бързайте да се съмнявате. Елате с мен, сега граф дьо Горд и Рене са при графинята, никой няма да забележи, че сме отишли в зимната градина. Не казвайте нищо, нека да ви покажа какво имам предвид!

Максим мълчаливо последва Женевиев към оранжерията. Из пътя си припомни: още в началото на болестта бе изразил пред графа предположението, че Жана може да е отровена; тогава графът решително бе възразил, че това е невъзможно. Сега докторът се разкайваше; бе загубил толкова време, не бе се върнал към това свое опасение, и горчиво се упрекваше. Думите на Женевиев разкриха ужасната пропаст, пред която стояха. Наистина може би камериерката беше права; въздействието на непозната растителна отрова би могло да предизвика заболяване тъкмо с признаците, които се наблюдаваха при Жана… И кой знае дали тъкмо самият дьо Горд не използваше тази отрова! „Пред очите ми да тровят моята мила Жана! — отчаяно си помисли докторът. — И аз да не сторя нищо, за да я защитя! Но сега се кълна, че гнусният убиец ще понесе наказанието си! Няма да се успокоя, докато не го видя в ръцете на полицията!“

Междувременно двамата бяха стигнали до оранжерията. Максим машинално бе минал след Женевиев през вратата, която свързваше една от гостните със зимната градина. Потиснати от тревогата за здравето на графинята, градинарите бяха забравили да отворят прозорците и въздухът вътре беше горещ, спарен, изпълнен със силните аромати на тропически растения.

Камериерката решително се запъти към храстите абисинска млечка и посочи едно от стъблата:

— Погледнете!

Върху стъблото личаха нарези, някои вече засъхнали, други — съвсем пресни. Върху една от резките се бе образувала едра бяла капка сок.

— Видяхте ли? Мислите ли, че тези резки са случайност?

— Едва ли могат да бъдат случайни — съгласи се Максим. — Но дали този сок е отровен?

— Лесно ще узнаем. Запомнихте ли добре как изглежда това растение?

— Мисля, че да. То трудно може да бъде сбъркано с друго.

— Да идем тогава в библиотеката. Тук няма какво повече да правим.

Преди да излезе, Максим докосна с пръст бялата капка, сетне допря пръста си до езика. В същия миг почувствува нещо като парване и ужасна горчилка. Напразно се мъчи да изплюе горчивия вкус, той си остана в устата му, както и усещането за изгаряне. Не стига това, ами и върху пръста му се образува веднага черно петънце.

— О, този сок със сигурност е отровен! — извика той. — Как се нарича растението?

— Не помня, но в библиотеката има книги по ботаника, които графът изписа от Париж преди няколко месеца. Тези дни ги разглеждах и намерих в тях и този храст. Тъкмо те потвърдиха съмненията ми.

Обзет от нарастващата тревога, Максим се запъти за библиотеката. Женевиев тръгна с него.