Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (6)

III

Във Вертфейл обядваха в единайсет, вечеряха в седем и камбанката събираше всичките обитатели в трапезарията. Една прекрасна сутрин, когато камбанката беше била доста време, в трапезарията влезе Жул Льору по домашни пантофи и сако от каша, с недоволен израз на лицето и небръснат.

— Къде са госпожиците? — попита той.

— Госпожица Лазарин излезе на езда, госпожица Жана отиде към селото, а госпожица Рене се разхожда в градината.

В тази минута вратата на трапезарията се разтвори и влезе запъхтяна Жана, най-малката от сестрите. На своите шестнайсет години тя бе твърде грациозно същество; пепеляворусата й коса се къдреше около откритото й чело, светлосинята рокля обгръщаше още детинската й фигура. Тя се завтече към баща си, разцелува го и извика:

— Извинявай, татко, обещавам вече да идвам за обед пет минути по-рано!

— Не те извинявам, не защото закъсня, а защото подражаваш на сестрите си, които забравят да ми оказват уважението, което трябва да изпитват към мен.

— О, татко!

Вратата на трапезарията се отвори наново.

— Виж ти! — възкликна влязлата Рене. — Татко се кара днес на Жана! Колко интересно… Продължавай, татко! Какво е направила Жана?

Рене бе само година по-голяма от Жана, но наглед човек би й дал повече от двайсет. Беше висока, с тънка талия, с широки рамене. За разлика от малката си сестра бе брюнетка с гарвановочерна коса и матово лице като креолка. Черните й очи излъчваха мощна енергия. Проницателният й поглед таеше нещо жестоко.

Фразата, произнесена от девойката, още повече развали настроението на Льору.

— Къде беше? — попита Льору, като се отдалечи от Жана.

— Татко, внимавай, ще си изпокъсаш нервите така…

— Защо не дойде навреме, когато камбанката удари?

— Имам оправдание… Бях заспала.

— В единайсет часа… вън… много правдоподобно, нали?

— Вярваш или не, това е истината. Толкова ми е скучно в тази колиба, че ще се побъркам. До гуша ми е дошла постоянната зеленина и вечно синьото небе. Затова спя… Спя винаги, когато мога. Поне понякога сънувам старите времена, когато ти още беше богат и не бе пръснал парите, които всъщност бяха наши…

— Сестро… Сестро! — промълви умолително Жана.

— Държите се лошо, госпожице! — извика Льору.

— О, сега значи искаш да те уважаваме! — отвърна троснато дъщеря му. — Някога се отнасяше приятелски с нас, а сега, когато си като оскубан петел, настояваш за уважение. Стига празни приказки! Не е ли по-добре да седнем на трапезата и да си започнем бедния обед. Ако имаш нещо против, ще се прибера в стаята си.

Жул Льору си знаеше, че решаващата дума няма да бъде негова, затова махна с ръка и седна на трапезата. Вратата отново се отвори и влезе Лазарин.

— Хайде, идвай — й каза Рене — да ти се скарат и на теб. Предупреждавам те, че милият ни татко е нещо вкиснат.

— Но какво се е случило? — попита Лазарин. — От какво е недоволен татко?

Рене посочи часовника.

— Единайсет и петнайсет! — отвърна тя. — От днес татко има намерение да въведе военна дисциплина. Който закъснее пет минути, остава на хляб и вода; закъснее ли десет — отива в ареста. Това е.

— В такъв случай да ми върне моята Нора, която ми отне и я продаде, за да си покрие дълговете, и няма да го притеснявам… С това нищожно пони не мога да отговарям за нищо… Но да почваме, че умирам от глад.

Вече споменахме, че Жана бе много хубава, Рене — също. Голямата дъщеря на Льору обаче беше почти самото съвършенство. Дългата й коса с цвета на лъскава мед стигаше до кръста. Черните вежди и дългите ресници придаваха на зелените й очи някаква източна нега, всяко движение издаваше вродена грация. Нищо не бе в състояние да опише целия чар на усмивката й.

Жул Льору неволно се поддаде на очарованието й. Вместо да я смъмри, той само погледна голямата си дъщеря и премълча.