Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (62)

XII

Три месеца след омъжването на Жана нейният баща замислено крачеше назад-напред в гостната на Вертфейл. Ексбанкерът разсъждаваше така: „Ако граф дьо Горд, когото обичам и уважавам, вместо Жана беше взел Рене за жена, животът ми щеше да се нареди далеч по-удобно. Няма какво да крия от себе си — Рене много ми досажда! Раздразнителна, нервна, завистлива, горделива, тя просто е непоносима. Лазарин не е ангел, но в сравнение с нея е самата доброта. Каква услуга щеше да ми направи графът, ако беше ме отървал от Рене! Колко жестоко скучая тук! И все пак ще замина, ще заявя решително на Рене, че заминавам за Париж, и толкова!“

Свикнал да не оставя днешната работа за утре, Жул Льору повика слугата и го попита не знае ли къде е дъщеря му.

— Госпожицата е в парка — отвърна слугата.

Рене често седеше в беседката; този път се беше замислила дълбоко и не чу стъпките на баща си. Красивото й лице бе доста отслабнало и изострените й черти бяха взели заплашителен израз.

След поздрава на баща си тя се обърна и промълви:

— А, ти ли си, татко! — сетне равнодушно се загледа в обувката си, чийто връх се подаваше изпод края на полата й.

— Ти знаеш — обърна се към нея ексбанкерът, — че по време на обеда ми донесоха две писма от Париж.

— Зная, че получи писма, но не ме интересува откъде са.

— След ликвидацията ми бяха останали няколко полици, които според мен никога нямаше да ми бъдат издължени; сега обаче се оказа, че търговската къща, която имаше да връща кредити, се е стабилизирала и е готова да ми ги изплати. Така че трябва да замина, за да получа петдесет хиляди франка.

— Каква дреболия! — избъбри Рене. Лицето й обаче внезапно се проясни: — Какво искаш да кажеш всъщност?

— Че ще се наложи веднага да замина за Париж.

— Кога?

— Утре.

— Бъди спокоен, няма да те забавя. Ще се приготвя още тази вечер и рано сутринта съм на твое разположение.

Някогашният банкер погледна учудено дъщеря си.

— Какво? Какво? — попита той като човек, който не е чул добре.

— Казвам, че лесно ще подредя роклите си в куфара… а от шапките ще взема само една. В Париж ще си купя други.

— Чуй, скъпа дъще — търпеливо поде Льору, — заминавам само за седмица в Париж, няма да се забавя.

— И аз идвам — една седмица весел живот никак не е малко.

Льору тропна с крак.

— Ами ако откажа да те взема със себе си?

— Ще те последвам, без да те питам. Тъкмо ще си помислиш, че си се отървал от мен — куку: ето ме!

Жул Льору се хвана за главата. Ако Рене наистина го последваше, край на веселите гуляи, на мъжките компании с волни дами… В такъв случай по-добре да си остане във Вертфейл! През това време Рене се вгледа внимателно в баща си и очите й блеснаха решително.

— Виж какво ще ти кажа — обърна се тя към него, — никак не ти се иска да ме мъкнеш със себе си в Париж и да търпиш там присъствието ми. Има обаче начин и двамата да останем доволни. Всъщност това пътуване не ме интересува кой знае колко.

— Какво предлагаш?

— Да ме закараш в замъка дьо Горд и да помолиш нашата мила Жана да остана при нея, докато те няма. Тогава вече те пускам да вървиш, където си щеш.

Жул Льору погледна учуден дъщеря си.

— Но ти ще притесниш сестра си. Друго беше с Лазарин: тя дори бе доволна от присъствието ти при нея, но Жана и Раул се обичат и ти няма какво да правиш при тях.

— Точно така! — извика ядосано Рене. — Сбърках, като предложих да се натрапя на сестра си. Ти ми отвори очите! Отказвам се от това намерение и заминавам утре с теб за Париж.

Ексбанкерът направи кисела физиономия и даде заден ход:

— Чакай, чакай! — възкликна той. — Не се изразих ясно. Влюбените наистина предпочитат да са сами, но замъкът дьо Горд е огромен и мисля, че с нищо няма да ги притесниш.

— Кога ще ме откараш при Жана?

— Още утре… Работите ми в Париж не търпят отлагане.

Рене се усмихна.