Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (101)

XVI

Радостта и изненадата на Марсел бързо заличиха мрачните мисли, когато получи писмото на Лазарин. Като всички влюбени лесно вярваше в това, в което му се искаше да вярва; веднага реши, че безспорно Лазарин го обича още, и си обясни снощната жестока сцена с някакво минутно раздразнение или нервност, толкова присъща на жените.

Тази вечер Лазарин беше точна, държеше се спокойно, макар и доста по-сериозно от обичайното.

— Трябва да си простим взаимно, приятелю мой, защото и двамата сме виновни. Вие твърде рязко изразихте нетърпението си, аз твърде силно се оскърбих от вашите мними закани. Да бъдем благоразумни занапред и вместо да си причиняваме мъка, да се опитаме да бъдем щастливи. Неприятни случайности ми попречиха да идвам редовно на нашите срещи, но знайте, че когато не съм с вас, мисълта ми постоянно ви придружава; затова не губете търпение и не ми отправяйте такива заплахи, не ме подозирайте, не ми се сърдете… Обещавате ли?

— Разбира се, че обещавам! — извика пламенно Марсел, като обсипваше ръцете й с целувки.

— Значи вече няма да ми изразявате недоверието си? Няма да ми изпращате оскърбителни писма?

— Безкрайно ви вярвам!

— Тогава всичко ще бъде наред. Прощавам ви.

Лазарин му прощаваше! Марсел намираше това за естествено, приемаше прошката й с благодарност.

В какво се признаваше за виновен? Доста би се затруднил, ако му минеше през ума да дири обяснение, но мъжете всички са такива — или повечето от тях.

През първите три седмици след тези остри вълнения Марсел бе напълно щастлив. Лазарин се бе променила толкова много, че младият мъж едва можеше да я познае. Явяваше се точно навреме на уговорените срещи, беше нежна, дори допускаше да й говори за бъдещия им съпружески живот, за който преди не искаше дори да чуе. Марсел наивно си казваше: „Ако не бях й изразил рязко недоволството си, какво щеше да се случи? Всичко щеше да върви от лошо по-лошо. Само твърдият ми характер стана причина да се почувствувам най-сетне щастлив. Жените обичат да ги командват! Ех, да знаеха мъжете това, както аз го знам!“

Горкият Марсел…

Лазарин просто печелеше време и се мъчеше да приспи недоверието на някогашния поручик, да си осигури свобода на действие. В същото време оказваше все по-нежно внимание на Хектор, но двамата винаги бяха заобиколени от тълпа хора — дали у Лазарин, или в салоните на Париж. Хектор започна да настоява за среща насаме, но Лазарин все отлагаше, все намираше претекст да отклони молбата му.

И все пак една вечер, когато принцът повтори молбата си, Лазарин помълча малко, поколеба се и отговори:

— Непременно ли държите да се видите с мен без свидетели, мили принце?

— Нима питате! — възкликна твърде красноречиво Хектор.

— Малко се опасявам от вас… Някога вие бяхте смел, прекалено смел.

— Моля ви, маркизо! Вие знаете колко много съм се променил оттогава. Сега едва събирам кураж да докосна ръката ви…

— Добре, ще ви гласувам доверие. Утре вечер ще посетя принцеса Алвинзи…

— О, и аз непременно ще дойда в дома й!

— Това изобщо не е необходимо — възпря го Лазарин. — Ще бъда у принцесата в девет, в десет вече ще съм се върнала у дома. Преди това ще разглася у принцесата, че същата вечер и аз ще приемам, ако някой пожелае — нека дойде.

— Но тогава не ще можем да поговорим насаме — избъбри тревожно Хектор.

— Значи ще отложим за друг път… Не бива да се усамотявам явно с вас, драги принце! Нали знаете, доброто име е над всичко! Но най-вероятно е никой да не дойде на толкова късно посещение. И така — утре вечер ви чакам след десет, а сега да приключваме разговора: две-три старици отсреща са вперили лорнети в нас.

— До утре, маркизо — стана с поклон Хектор; сърцето му биеше радостно.