Владимир Набоков
Лолита (9)

8

Макар да си казвах, че ми трябва само сублимирана pot-au-feu^[1] и жива ножица, у Валерия ми харесваше нейната имперсонация на малко момиченце. Тя се преструваше на девойче не защото бе отгатнала моята тайна: просто такъв й бе стилът — и аз се хванах. Всъщност това момиченце наближаваше трийсетте (никога не успях да узная точната й възраст, защото дори паспортът й лъжеше) и отдавна се бе разделила с девствеността си при условия, които се променяха според настроенията на паметта й. От своя страна аз бях наивен точно така, както бива наивен човек със сексуален недостатък. Тя ми изглеждаше някак пухкава и палава, обличаше се à la gamine, щедро показваше гладките си крака, знаеше как да подчертае бялата извивка на ходилото с черните кадифени сандалки и надуваше устнички, и трепкаше с трапчинките, и се завърташе с тиролската си поличка, и тръскаше късата си светлоруса коса по възможно най-баналния начин.

След краткия обред в кметството я отведох в новата си квартира и малко я учудих, като я накарах преди началото на каквито и да било нежности да се преоблече в обикновена детска нощничка, която успях да задигна от гардероба на сиропиталището. Брачната нощ се оказа доста забавна и благодарение на усилията ми моята глупачка на съмване изпадна в истерия. Но действителността скоро излезе наяве. Изрусеният кичур скоро показа възчерното коренче; мъхът се превърна в трънчета върху обръснатата нога; подвижната влажна уста, колкото и да я тъпчех с любов, разкри жалката си прилика със съответната част от портрета на жабоподобната нейна покойна майка; скоро вместо бледото улично хлапе Хумберт Хумберт се оказа насаме с едро, дебело, късокрако, гърдесто и напълно безмозъчно женище.

Това положение се проточи от 1935 до 1939 година. Единственото качество на Валерия бе кротостта й. Колкото и да беше чудно, това вселяваше уют в мизерната ни квартирка: две стаички, опушен изглед от единия прозорец, тухлен калкан от другия, миниатюрна кухня, вана с форма на галош, в която се чувствувах Марат, само дето си нямах белошиесто момиченце, което да ме заколи. С жена си прекарахме доста безгрижни вечери — тя тънеше в своя „Paris-Soir“, а аз работех на нестабилната масичка. Ходехме на кино, на велодрума, на боксови мачове. Нарядко се обръщах към блудкавата й плът, само в минути на крайна нужда, на крайно отчаяние. Бакалинът отсреща имаше малка дъщеричка, сянката й ме побъркваше; впрочем с помощта на Валерия все пак намирах някакви законни изходи от фантастичното си злощастие. Що се отнася до домашната кухня, двамата без уговорки се отказахме от pot-a-feu и се хранехме най-вече в тясното ресторантче с една дълга маса на rue Bonaparte, където общата покривка бе цялата във винени петна и преобладаваше чуждестранният говор. А в съседната къща антикварят бе изложил в отрупаната витрина великолепна, шарена — зелена, червена, златна и мастиленосиня — старинна американска щампа, на която имаше локомотив с гигантски комин, с големи чудновати фенери и гигантски тендер; той мъкнеше лилави вагони през бурна равнинна нощ и примесваше изобилния си черен пушек с проблясващи искри сред косматите облаци.

Те малко се поразпръснаха. През лятото на 1939-а умря американският ми чичо и ми остави ежегоден доход от няколко хиляди долара с условието, че ще се преместя в Съединените щати и ще се заема с неговата фирма. Тази перспектива ми допадна твърде много. Чувствувах, че животът ми има нужда от някакъв потрес. И още нещо: в плюша на съпружеския уют се появиха дупчици от молец. Напоследък забелязвах, че моята дебела Валерия някак се променя — проявява странно безпокойство, понякога дори нещо като раздразнение, а това нарушаваше установения характер на персонажа, който тя трябваше да играе пред мен. Когато й съобщих, че скоро ще отплаваме за Ню Йорк, тя се умърлуши и се умисли. Досадно дълго вадихме документи. Оказа се, че има глупашки нансенов паспорт и швейцарското поданичество на мъжа й, кой знае защо, никак не ускоряваше нейната виза. Обяснявах си с висенето по опашки в полицейското управление и с разни други неприятности нейното отпуснато и неотзивчиво настроение, което никак не се повлияваше от описанията ми на Америка, страната на розовите дечица и на грамадните дървета, където животът ще бъде толкова по-хубав, отколкото в скучния сив Париж.

Една сутрин (книжата й почти бяха вече готови) тъкмо излизахме от някакво официално здание и изведнъж съзирам, че клатушкащата се до мен Валерия почва енергично и безмълвно да тръска глава като болонка. Отначало не й обърнах никакво внимание, но сетне попитах защо смята, че има нещо вътре. Тя ми отговори (превеждам от нейния френски превод на някаква славянска баналност): „В моя живот има друг човек.“

Да обяснявам ли, че на един съпруг не могат да се харесат такива думи. Признавам си, мен ме поразиха. Да я пребия веднага тук, на улицата — както би постъпил всеки почтен еснаф, — нямаше възможност. Годините потискани страдания ме бяха научили на свръхчовешко самообладание. Затова набързо се качих с нея в таксито, което от известно време подканващо пълзеше до нас покрай тротоара, и в това сравнително усамотение спокойно й предложих да обясни дивашките си думи. Душеше ме разрастващ се бяс — о, не защото изпитвах каквито и да било нежни чувства към панаирджийската фигура, наричана мадам Хумберт, но защото никой освен мен нямаше правото да решава проблемите на законните и незаконните съвкупления, а изведнъж Валерия, моята фарсова съпруга, нахално се кани да се разпорежда по свое усмотрение с моите удобства и с моята съдба. Настоях да ми назове любовника си. Повторих въпроса; тя обаче не прекъсна клоунските си брътвежи колко била нещастна с мен и колко искала веднага да се разведе. „Mais qui est-ce?“^[2] — изкрещях най-сетне, като стоварих юмрук върху коляното й, а тя, без да й мигне окото, се ококори насреща ми, като че отговорът е толкова ясен, та няма нужда от обяснения. Сетне бързо вдигна рамене и посочи с пръст месестия тил на шофьора. Той спря пред малко кафене и се представи. Не мога да си спомня смехотворното му фамилно име, но го виждам съвсем ясно след толкова години — набит руснак, някогашен полковник от бялата армия, с бухнали мустаци и ниско подстриган: (Доста хиляди такива като него се занимаваха с този глупашки занаят из Париж.) Седнахме на маса, белогвардеецът поръча вино, а Валерия, като сложи мокра салфетка върху коляното си, продължи да приказва — по-скоро в мен, отколкото с мен: в този величествен съд тя сипеше думите с такава неудържимост, каквато не бях подозирал, че може да има, час по час избухваше със залпове от полски или руски фрази към невъзмутимия си любовник. Положението се очертаваше абсурдно и стана още по-абсурдно, когато таксиджията, полковник с усмивка на стопанин, възпря Валерия и взе да развива своите измишльотини и премишльотини. С отвратителния си френски набеляза света от любов и труд, в който се канеше да встъпи ръка за ръка с мъничката си женичка. Тя този път се зае с външността си, както седеше между него и мен; взе да маже издутите си устнички, закълва с пръстчета (като при това си утрои брадичката) блузката отпред и така нататък, а той междувременно говореше за нея, но така, че тя сякаш не беше с нас, сякаш тя беше сиротно детенце, което за собственото му добро сега прехвърлят от един мъдър попечител при друг, още по-мъдър; и макар че изпитваният от мен безпомощен гняв да преувеличаваше и изопачаваше може би впечатленията, мога да се закълна, че полковникът преспокойно се съветваше с мен по такива въпроси като нейната диета, менструации, гардероб, книги, които вече е прочела или трябва да прочете. „Струва ми се — мълвеше той, — ще й хареса „Жан Кристоф“ — вие как мислите?“ О, той бе същински литературовед, този господин Таксович.

Сложих край на бръмченето му с това, че предложих на Валерия веднага да събере жалките си партакеши, при което пошлякът полковник галантно заяви, че на драго сърце лично ще ги пренесе в колата си. Като се върна към служебните си задължения, той пое с Хумбертови, мосю и мадам, към дома им, през целия път Валерия приказва, а Хумберт Страховити вътрешно обсъжда с Хумберт Кротки кого именно да убие Хумберт Хумберт — нея ли или нейния любим, или пък и двамата, а може би никого. Помня, веднъж бях взел пистолета, който принадлежеше на един приятел състудент през младежкото време от живота ми (май не споменах за това време, но няма значение), когато лелеех мисълта да се насладя на малката му сестричка (необикновено лъчиста нимфетка с голяма черна панделка) и сетне да се застрелям. Този път се питах дали заслужава Валечка (както я наричаше полковникът) да бъде застреляна, удушена или удавена. Тя имаше много чувствителни ръце и крака и реших просто да й причиня ужасна болка, когато останем насаме.

Но не би. Валечка — проляла до това време потоци сълзи, оцветени с размазаната дъга на козметиката й — се зае да тъпче вещи в един сандък, два куфара и разпадащ се кашон и желанието да обуя алпийски обуща и засилен да я ритна в задника бе, разбира се, неосъществимо, докато проклетият полковник се навърташе наблизо. Не че той се държеше безочливо или нещо от този род: напротив, той се държеше (сякаш от странична сцена на театъра, в който ме бяха въвлекли) старосветски деликатно и учтиво, при което съпровождаше всяко свое движение с неправилно произнасяни извинения (же деманд пардон… еске же пуи…^[3]) и се извръщаше много тактично, докато Валечка събираше розовите си гащички от въжето в банята; мръсникът обаче сякаш едновременно се озоваваше навсякъде, приспособяваше снагата си към анатомията на жилището, четеше моя вестник в моето кресло, развързваше въжето, свиваше си цигара, броеше чайните лъжички, посещаваше тоалетната, помагаше на своята уличница да увие сешоара (подарък от баща й) и изнасяше навън нейните парцалаци. Аз бях подпрял едно бедро върху прозоречния перваз, бях скръстил ръце и издъхвах от скука и бяс. Най-сетне и двамата излязоха от разтрепераното жилище — вибрацията на вратата, затръшната от мен, дълго трептя във всеки мой нерв, което едва ли заменяше заслужения шамар по бузата, който тя би си отнесла на екрана по всичките правила на сегашните филми. Като играех недодялано своята роля, влязох в банята да видя дали не са отмъкнали английския ми одеколон; не, не бяха го отмъкнали; но забелязах с тръпка на злобно отвращение, че бившият царски съветник, който докрай бе опразнил пикочния си мехур, не бе пуснал водата. Тази тържествена локва от гостуваща урина с разпаднал се в нея мокър тъмножълт фас ми се стори страхотно оскърбление и се огледах обезумял за оръжие. Всъщност вероятно не друго, а руската еснафска учтивост (примесена сигурно с нещо азиатско) бе подтикнала милия полковник (Максимович! — фамилното му име изведнъж се отърколи обратно към мен), много наперен човек като всички руснаци, за да се облекчи с прилична беззвучност, се бе постарал да не подчертае малките размери из чуждата квартира чрез спускането на гръмогласен водопад върху собствената си заглушена струйка. Но тогава не се досетих за тези неща, а ръмжах от ярост и търсех из кухнята нещо по-масивно от метлата. Изведнъж зарязах всичко и се втурнах навън с героичното намерение да го нападна, като разчитах на юмруците си. Въпреки силата си изобщо не съм боксьор, а ниският, но плещест Максимович бе сякаш излят от желязо. Пустата улица, на която заминаването на жена ми не бе отпразнувано по никакъв начин освен от блещукащото в калта копче, имитиращо скъпоценен камък (тя го бе изпуснала, след като го пази безсмислено три години в счупена кутийка), вероятно спаси носа ми от разкървяване. Няма значение: след време бях отмъстен. Един човек от Пасадина ми каза веднъж, че мисис Максимович, с моминско име Зборовска, умряла при раждане през 1945 година. По някакъв начин с мъжа си попаднала от Франция в Калифорния; там цяла година срещу прекрасно заплащане; двамата били обекти на опита, който провеждал неизвестен американски етнолог. Целта била да се установят човешките реакции (индивидуални и расови) при хранене само с банани и фурми и постоянно пребиваване на четири крака. Моят осведомител, доктор по професия, ми се закле, че е видял с очите си и двамата — закръглената Валечка и нейния полковник, по онова време побелял и също много надебелял — да лазят прилежно по лъснатия паркет през всички ярко осветени помещения (в едното били плодовете, в друго — водата, в трето — постелките и т.н.) в компанията на още няколко други наемни четирикраки, събрани от бедните и беззащитни слоеве. Тогава опитах да намеря в антропологичните списания резултатите от тези опити, но явно още не бяха публикувани. Разбира се, тези научни плодове трябваше да узреят напълно. Надявам се, че отчетът ще бъде илюстриран с хубави снимки, когато се появи, но едва ли затворническите библиотеки получават подобни научни трудове. Тази, която съм принуден сега да използувам, е прекрасен пример за нелепия еклектизъм, по който се подбират книгите в подобни учреждения. Разбира се, има Библия, разбира се, има и Дикенс (старото многотомно издание на Дилингъм, Ню Йорк, MDCCCL XXXVII); има и Детска енциклопедия (в която се срещат доста мили снимки на слънчевокоси гърлскаути по шорти), има и криминалния роман на Агата Кристи „Предизвестено убийство“; но освен това се намират и такива боклуци като „Бродяга в Италия“ от Пърси Елфинстън, автора на „Отново Венеция“, Бостън, 1868, и сравнително новия „Who's Who in the Limelight“^[4] — изброени актьори, режисьори, драматурзи и снимки на статични сцени. Докато вчера преглеждах последната от споменатите книги, бях възнаграден с едно от тези ослепителни съвпадения, които логикът не понася, но поетът обожава. Преписвам по-голямата част от страницата.

Роланд Пим. Роден в Лънди, Масачусетс, 1922. Получил сценично образование в Елсинорския театър, Дърби, Ню Йорк. Дебютира в „Изгрялото слънце“. Сред многобройните други пиеси, в които е играл, са: „В съседния квартал“, „Девойката в зелено“, „Разменените съпрузи“, „Странната гъба“, „На косъм“, „Джон Лъвли“, „Сънувах те“.

Клер Куилти. Американски драматург. Роден в Оушън сити, Ню Джърси, 1911. Завършил Колумбийския университет. Започва работа в търговията, но по-късно пише пиеси. Автор на „Малката нимфа“, „Дамата, която обичаше светкавицата“ (заедно с Вивиан Даймър-Блок), „Тъмни години“, „Странната гъба“, „Любовта на бащата“ и други. Заслужават внимание многобройните му пиеси за деца. „Малката нимфа“ (1940) е играна по време на турне от 14 000 мили и 280 пъти в провинцията, преди да стигне до Ню Йорк. Любими развлечения: полуспортни автомобили, фотография, домашни животни.

Долорес Куайн. Родена през 1882 г. в Дейтън, Охайо. Изучава сценично изкуство в Американската академия. Дебютира в Отава през 1900 г. Дебютът й в Ню Йорк е през 1904 година в „Не разговаряй с непознати“. Оттогава играчка в еди-кои си пиеси…

Каква безпомощна мъка ме разкъсва само от името на моята мила любов дори тук, при появата на някаква гнусна дърта комедиантка! Нали и тя можеше да стане актриса! Родена през 1935, участвува (впрочем съзирам в предишния пасаж, в края, допусната грешка — не, не я поправяйте, уважаеми издателю) в „Убитият драматург“. Куайн-Швайн. Уби ти Куилти. О, Лолита моя, сега мога да си играя единствено с думите.