Владимир Набоков
Лолита (60)

28

Отново бях на път, отново седях зад волана на стария син седан, отново бях сам. Когато четях писмото, когато се борех с гигантската мъка, породена от него, Рита още спеше мъртвешки. Погледнах я: усмихваше се насън. Целунах я по мокрото чело и я напуснах завинаги: тези дни клетницата искаше да ме навести тук, но не приемам представители от онзи (за вас „този“) свят. Лепнах нежна бележка за сбогом с лейкопласт за пъпчето й — иначе няма да я намери.

Май написах „сам“? Не, не съвсем. С мен беше черното ми приятелче и щом намерих усамотено място, без трепет изрепетирах насилствената смърт на мистър Ричард Ф. Скилър. В багажника на колата — непресъхващ откъм съкровища — намерих най-стария и най-мръсния си пуловер и го окачих на клон в безмълвната горичка, в която ме отведе черният път встрани от шосето. Изпълнението на присъдата беше развалено от някаква засечка в действието на спусъка. Слабо разбираемият предмет в ръката ми явно се нуждаеше от смазка. Но не исках да губя време. Хвърлих сивия мъртъв пуловер наново в автомобила, както се бе сдобил с допълнителни дупки на различни места; заредих наново топлото си приятелче и продължих пътешествието.

Писмото беше от 18 септември 1952 година, адресът, който тя даваше, беше: „До поискване, Коулмънт“ (не във Вирджиния, не в Пенсилвания и не в Тенеси — и изобщо не е „Коулмънт“, замаскирал съм всичко, моя любов). Оказа се, че е търговско градче на осемстотин мили южно от Ню Йорк. Реших да карам, без да спирам, но не издържах и на съмване спрях да отпочина в един мотел близо до Коулмънт. Кой знае защо, бях сигурен, че този Скилър, навремето е въртял търговия с автомобили на старо и може тогава да се е запознал с моята Лолита, когато я е карал за Бърдсли — например през деня, когато на път за урока по музика й се бе спукала гумата на велосипеда; явно по-късно се е разорил. Трупът на убития пуловер на задната седалка все се мъчеше да обрисува — колкото и да го размествах — разни очертания, които се отнасяха до Трап-Скилър, до вулгарното му и цинично яко тяло, и за да неутрализирам грубия му, порочен вкус, реших да добия особено изящен вид — събудих се с тази мисъл и успях да натисна копчето на будилника, за да не избухне в определения час. Сетне строго романтично и грижливо като човек, тръгнал на дуел, проверих дали документите ми са наред, окъпах се, напарфюмирах се, избръснах си лицето и гърдите, избрах копринена риза и чисти долни гащи, нахлузих прозрачно-тъмни чорапи и се поздравих, задето бях взел някои твърде контешки неща — например велурената жилетка със седефените копчета и бледата кашмирена вратовръзка.

Уви, не можах да удържа закуската в стомаха си, но приех хладнокръвно тази дребна неприятност, избърсах си устата с батистена кърпичка, извадена от ръкава според английската мода, и с буцата син лед вместо сърце, с таблетката на езика и тежката смърт в задния джоб чевръсто влязох в телефонна кабина в Коулмънт („ах-ах-ах“, произнесе сгъваемата врата) и набрах номера на единствения Скилър от опърпания телефонен указател: Пол Скилър, мебели. Прегракналият Пол отвърна, че има такъв Ричард, че той е негов племенник, а живее — ей сега ще погледне — на улица Килър номер десет (това са, разбира се, първите попаднали ми псевдоними). „Ах-ах-ах“, изпъшка вратата.

Номер десет на улица Килър се оказа занемарен жилищен блок. Интервюирах неколцина умърлушени старци и две дългокоси, розово-руси, невероятно мръсни нимфетки (да си призная, поглеждах доста разсеяно, просто така — за някое леко облечено момиченце, което да притисна за минута, щом приключа с убийството и ми стане все едно, и не ще има вече никаква забрана). Да, наистина, Дик Скилър живял тук по едно време, обаче се изнесъл, когато се оженил. Никой не знаеше новия му адрес. „Може да знаят в дюкянчето“ — каза нисък глас от дупката в тротоара (поправяха нещо) до мястото, където случайно бях спрял и си приказвах с две отвеяни бабички, докато плъзгах поглед по тънките голи ръце на босоногите им внучки. Не улучих нужното дюкянче и един предпазлив побелял негър поклати отрицателно глава още преди да съм попитал каквото и да било. Пресякох улицата и влязох в мизерно помещение, извиканият от един купувач по моя молба женски дух отвърна високо от бездната на мазето (което повтори темата на мъжкия дух от дупката в тротоара): „Улица Хънтър, последната къща.“

Улица Хънтър се намираше много далеч, в съвсем безнадежден краен квартал, в света на високите купчини смет и дълбоките канавки, червивите градинки и разкривените коптори, сивия ръмеж и червената глина и някакви фабрични комини, които пушеха в далечината. Спрях пред „последната къща“ — пред скована от дъски барачка, зад която встрани от пътя се виждаха още две-три такива барачки и широк пущинак, целият в избелели бурени. Зад къщурката се чуваха удари на чук и няколко минути седях в старата си кола, и аз стар и прояден, в края на дългия си път, пред сивата цел, finis, приятели, finis, злодеи. Беше към два по обед. Пулсът ми скачаше ту на сто, ту на четирийсет. Ситен дъжд шумолеше по ламарината на икара. Пистолетът се премести в десния ми джоб. Чорлав помияр с мокра от кал козина, провиснала от корема, се спря почуден и сетне захвана добродушно да бафбафка срещу ми, като мижеше и си виреше носа; престана, разходи се околовръст и още веднъж бафна.