Владимир Набоков
Лолита (55)

23

Разстояние хиляда мили по копринено гладкия асфалт отделяше Касбийм, където, доколкото си спомням, червеният дявол се бе появил по уговорка за пръв път, от Елфинстън, в който бяхме пристигнали седмица преди Деня на независимостта. Това пътешествие тогава ни бе отнело по-голямата част от юни, защото рядко минавахме повече от сто и петдесет мили на ден, останалото време прекарвахме (веднъж цели пет дена) по разни мотели — а те вероятно подробно са били предвидени от него. Значи тук трябваше да търся следите на сатаната; посветих се изцяло на това след няколкото неописуеми дни препускане по безмилостно разклонените пътища около Елфинстън.

Представи си ме, читателю — толкова свенлив, че не обичам да ставам център на вниманието, надарен с такова вродено чувство за благоприличие, — представи си ме как потискам безумната мъка под треперещата подмилкваща се усмивка и измислям претекст да прелистя престорено нехайно хотелската книга, в която са записани имената, адресите и автомобилните номера на пътуващите. „Знаете ли — казвах аз, — имам чувството, че съм отсядал тук — само да погледна регистрацията от средата на юни. Мда. Не, виждам, че все пак съм сгрешил — на колко смешна улица живее този мистър Кук: Ишо 5. Извинете за безпокойството.“ Или: „Един от клиентите ми беше отседнал при вас — загубил съм му адреса; ще бъдете ли така любезен…“ И неведнъж се е случвало, особено когато директорът се окажеше някой мрачен мъж, да ми откажат лично да прегледам книгата.

Отбелязал съм на листче: между 5 юли и 18 ноември, тоест преди завръщането ми за няколко дни в Бърдсли, съм се разписал (без винаги впрочем да оставам за през нощта) в 342 хотела и мотела. Тази цифра включва няколкото заведения между Касбийм и Бърдсли, едно от които безспорно ми подари сянката на сатаната: „Робърт Робърт, Молбърт, Албърта“. Налагаше се много предпазливо да разпределям издирванията си във времето и пространството, за да не будя подозрения; вероятно имаше поне петдесет места, където просто питах, без да се подписвам, но това се оказваше безрезултатно и предпочитах да градя платформа от правдоподобност и доброжелателство, като преди всичко заплащах за съвсем ненужна ми стая. Огледът показа, че приблизително от тристате книги не по-малко от двайсет съдържаха следа от него: сатаната не беше бързал, дори бе спирал по-често от нас или — на което напълно бе способен — се бе подписал тук-там просто така, колкото да ми демонстрира подигравателните си намеци. Само веднъж бе отседнал на същото място и по същото време с нас — и бе спал на няколко крачки от възглавницата на Лолита. В няколко случая бе пренощувал в същия или в съседния квартал; често ни бе изчаквал в засада в някоя междинна точка между две уговорени спирки. Колко живо си спомнях Лолита преди самото ни заминаване от Бърдсли, легнала по очи с купчината пътеводители и карти, върху които отбелязваше етапите и спирките с молива си за устни!

Веднага установих, че доскорошният ни преследвач е предвидил моите издирвания и ми е оставил да преглъщам върволица оскърбителни псевдоними, каламбури и прочие фокуси. Още в първия мотел, който посетих — „Планински бор“, — намерих сред дузината свестни адреси следното безобразие: Адам Н. Епиелинтер, Есноп, Илиной. Острият ми поглед веднага раздели това на две просташки фрази, утвърдителна и въпросителна. Хазайката ме удостои със съобщението, че мистър Епиелинтер лежал пет дни със силен грип, че си оставил колата за ремонт в неизвестен за нея сервиз и заминал с друга кола — на 4 юли. Да, наистина тук работила девойка на име Ана Лор, но отдавна, сега е омъжена за бакалин в Сайдър Сити. Една прекрасна лунна нощ издебнах Мария, беше с белите си обувки на болногледачка и вървеше по пустинната улица, подобна на автомат, понечи да закрещи, но успях да я очовеча много лесно — паднах на колене и с фалцет, споменавайки светците, взех да я моля за помощ. Тя се кълнеше, че не знае нищо. Кой е този, кой е Епиелинтер? Тя май се поколеба. Чевръсто измъкнах стодоларова банкнота. Тя я вдигна срещу луната. „Вашият брат“ — прошепна най-сетне. Изругах на френски, грабнах банкнотата от лунностудената й ръка и избягах. Този случай ме научи да разчитам само на себе си. Нито един детектив, разбира се, не би намерил тези пътеводни нишки и насочващи белези, които Трап настройваше именно спрямо моя мозък, настройваше именно на мой тон. Естествено, не можех да очаквам, че преследвачът е оставил някъде истинското си име; надявах се обаче, че някога се е подхлъзнал от собствените си бляскави измишльотини, ако се е решил да включи по-индивидуална подробност, отколкото е било необходимо, или че е издал твърде много неща чрез качеството на цялото, което се състои от количествени части, издаващи съвсем малко данни. В едно бе сполучил: бе успял да уплете напълно мен и моята гърчеща, се, блъскаща се мъка с демонична мрежа. Безкрайно майсторски като същински клоун въжеиграч се олюляваше и се запъваше, кой знае как си възвръщаше равновесието, по винаги ми оставяше спортната надежда — ако мога да се изразя така — следващия път най-сетне да прекали, въпреки че става дума за измяна, бяс, опустошеност, ужас и омраза. Това не се случи никога — макар че дяволски рискуваше. Всички се възхищаваме на акробата с лъскаво трико, който с класическа грация и точност се движи по опнатата под него струна сред талковата прожекторна светлина; колко по-изтънчено е обаче изкуството на гротескния специалист върху провиснало въже, облечен с дрипи като плашило и пародиращ пиян човек! Аз ли да не оценя такова нещо…

Тези оставяни от него белези-шеги наистина не установяваха личността му, но пък отразяваха характера му — или по-точно някакъв еднотипен и ярък характер. В неговия „жанр“, тип хумор (поне в най-добрите изяви на този хумор), в „тона“ на ума му откривах нещо сродно. Той ме имитираше и ми се подиграваше. Намеците му бяха донейде изискани. Беше начетен. Говореше френски. Разбираше от дедалогия^[1] и логомантия^[2]. Беше любител на еротиката. Почеркът му приличаше на женски. Можеше да промени името си, обаче при всичките си напъни не можеше да маскира някои букви въпреки усилията да ги преоблече, като например твърде своеобразното му „т“ и „у“. Остров Quelquepart^[3] беше едно от любимите му местожителства. Не използуваше автоматична писалка — сигурен признак (всеки психиатър ще потвърди това), че пациентът е репресивен ундинист. Човеколюбието ни кара да му пожелаем във водите на Стикс да има малки русалки.

Основната му черта бе заядливостта. Боже мой, колко обичаше този клетник да ме дразни! Подлагаше на съмнение ерудицията ми. Достатъчно съм горд, че все нещо знам, и скромно мога да призная, че не зная всичко. Вероятно съм пропуснал някои стъпки в тази криптографска пейпър чес^[4]. Какъв ликуващ трепет и отвращение разтърсваше крехката ми душа, когато понякога сред обикновените, невинни имена в хотелския списък тайният смисъл на дяволската му главоблъсканица еякулираше в лицето ми! Забелязах, че на моменти собствените шашми започваха да му изглеждат прекалено заплетени дори за експерт като мен и отново ме подмамваше с по-лека гатанка. „Арсен Люпен“ беше очевиден за полуфранцузина, запомнил криминалните разкази, по които се е увличал като дете; едва ли се налагаше да съм познавач на киното, за да отгатна пошлата закачка в адреса: „П. О. Тьомкин, Одеса, Тексас“. Не по-малко пошли като вкус, но издаващи ума на културен човек, а не на полицай, не на банален бандит, не на циничен търговски пътник бяха измислените имена от рода на Ерутар Ромб — явно видоизменено име на автора на „Le Bateau Bleu“ — защо малко да не поклюкарствувам, господа! — или „Морис Шметерлинг“, известен с пиесата си „L'Oiseau Ivre“^[5] (падна ли в клопката, читателю?). Глупавото, но смешно „Д. Оргон, Елмира, Ню Йорк“ идваше, разбира се, от Молиер; и тъй като наскоро се бях мъчил да заинтересувам Лолита с прочутата комедия от осемнайсети век, приветствувах стария си приятел — „Хари Бумпър, Шеридан, Уайоминг“. От невинните Бермудски острови си направи шега — каламбур, който приличието не ми позволява да повторя, а всеки сведущ фройдист с германско презиме и с известни познания в областта на религиозната проституция веднага ще разбере намека в „Д-р Китцлер, Ерикс, Мис.“ Добре де, понася се. Доста мижаво забавление, но общо взето, без лични нападки и поради това безвредно. Не посочвам записите, които ме привлякоха, така да се каже, с явната си зашифрованост, обаче не можах да ги разгадая, защото усещах, че се движа пипнешком из гранична мъгла, в която словесните вампири се превръщат може би в живи туристи. Какво ще рече например „Фратер Грим, Океан, Келкепар“? Дали беше истински човек — със случайно сходен с неговия почерк, — някой си „H. С. Аристофф“, родом от „Катагела“? Къде е жилото ти, Катагела? Ами това: „Джеймс Манор Морел, Каламбург, Англия“? „Аристофан“, „Каламбур“ — прекрасно, обаче какво не съм разбрал?

Една черта се повтаряше в тези фалшификации и предизвикваше у мен особено болезнени тръпки. Такива неща като „Г. Трап, Женева, Ню Йорк“ означаваха предателство на моята спътничка. Комбинацията „О. Бърдсли, Лолита, Тексас“ доказваше въпреки съществуването на такъв град в Тексас (при това по-ясно от преиначеното телефонно съобщение в Чампиън), че началото на цялата история трябва да се търси на атлантическата страна на Америка. „Лука Пикадор, Мери Мей, Мериланд“ съдържаше ужасния намек, че малката Кармен бе издала на този негодник жалкия шифър от нежни имена и хрумнали ми названия, с които я бях дарявал. Три пъти беше повторен адресът „Боб Браунинг, Долорес, Колорадо“. Безвкусното „Харолд Хейз, Мавзолей, Мексико“ (при друг случай би ми се сторило забавно) говореше, че познава миналото на момиченцето — и за миг ме споходи кошмарната мисъл, че „Доналд Ото Ких“ от градчето „Сиера“ в щат „Невада“ е стар приятел на семейството, може би любовник на Шарлота, може би безкористен защитник на децата. Но най-силно ме прониза кощунствената анаграма от първия ни незабравим престой (през 1947 година, читателю!), която намерих в книгата на касбиймския мотел, в който той е нощувал до нас: „Ник. Павлич Хохотов, Вран, Аризона“.

Изопачените автомобилни номера, които оставяха всичките тези Кукувичковци, Фатаморгановци и Траповци, само доказваха, че собствениците на хановете не проверяват идентичността на сведенията за колите, които им дават пътуващите. Естествено, не можех да използувам данните — непълни или неправилни — за автомобилите, които нашият преследвач беше наемал за кратки разстояния между Уейс и Елфинстън. Номерът, който се отнасяше явно за първоначалния, вероятно собствен як, представляваше примигване на изменчиви цифри, от които той едни разместваше, други преиначаваше или пропускаше; обаче самите комбинации от тези цифри бяха някак съзвучни (например ВШ 1564 и ВЩ 1616 или КУ 6969 и КУКУ 9933), ала толкова хитро бяха нагласени, че нямаше как да им намеря общия знаменател.

Мина ми през ум, че след като е предал вишневия як на помагачите си в Уейс и е започнал „да сменя конете“, неговите приемници може да са били по-непредвидливи и в някоя хотелска книга да са оставили прототипа на онези взаимосвързани номера. Но щом търсенето на сатаната там, където бе минал със сигурност, се оказа толкова сложно, заплетено и безнадеждно, какво можех да очаквам от опита да уловя следите на автомобилистите, за които си нямах представа по какъв маршрут са хванали!