Владимир Набоков
Лолита (3)

2

Роден съм през 1910 година в Париж. Баща ми беше човек с меко сърце, с лек характер — и с голяма каша от гени: беше швейцарски поданик, полуфранцузин-полуавстриец, с дунавска жилка. Сега ще ви раздам няколко очарователни, гланцово синкави картички.

Принадлежеше му един разкошен хотел на Ривиерата. Баща му и двамата му дядовци въртели търговия с вино, брилянти и коприна (разпределете сами). На трийсет години се оженил за англичанка, за дъщерята на алпиниста Джеръм Дун, внучка на двамина дорсетски пастори, експерти по чудновати предмети: по палеопедология и по солови арфи (разпределете сами). Обстановката и причината за смъртта на твърде фотогеничната ми майка бяха доста оригинални (излет, светкавица); тогава бях само на три години и освен някаква топла безизходица в крайно тъмното ми минало не ми е останало нищо от нея в котловините и падините на паметта, отвъд които — ако още имате сили да понасяте стила ми (пиша под надзор) — залязва слънцето на ранното ми детство; всички вероятно познавате тези благоуханни остатъци от деня, които увисват заедно с мушиците над някой разцъфнал жив плет и сред които попадаш изведнъж по време на разходка, минаваш през тях в подножието на хълма, сред летния здрач — морна топлина, златисти мушици.

По-голямата сестра на мама, Сибила, някога омъжена за братовчед на баща ми — който бързо я зарязал, — живееше у нас като безплатна гувернантка или може би икономка. По-късно чувах, че била влюбена в баща ми и че веднъж през дъждовен ден той лекомислено се възползувал от чувството й — но забравил всичко, щом се разведрило. Бях извънредно привързан към нея въпреки суровостта — фаталната суровост — на някои нейни възгледи. Може би е искала да ме направи по-добродетелен вдовец от баща ми. Леля Сибила имаше лазурни очи, обрамчени в розово, и восъчен тен на лицето. Пишеше стихотворения. Беше поетично суеверна. Казваше, че знае кога ще умре, а именно, когато навърша шестнайсет години — и точно така стана. Мъжът и, изпитан търговски пътник на парфюмерийна фирма, прекарваше по-голямата част от времето си в Америка, там в края на краищата завъртя собствен бизнес и придоби някакво имущество.

Раснех щастливо здраво дете в яркия свят на книжките с картинки, чистия пясък, портокаловите дървета, дружелюбните кучета, морските далечини и усмихнатите лица. Великолепният хотел „Мирана Палас“ се въртеше около мен като лична вселена, като белосан с вар космос посред другия, синия, грамадния, искрящ отвън. От кухненския чирак с престилка до краля с летен костюм всички ме обичаха, всички ме глезеха. Възрастни американки, подпрени на бастуните си, се свеждаха над мен като кулата в Пиза. Разорени руски княгини не можеха да платят на баща ми, но ми купуваха скъпи бонбони. А той, mon cher petit papa, ме вземаше на разходка с лодка или с велосипед, учеше ме да плувам, да се гмуркам, да карам водни ски, четеше ми „Дон Кихот“ и „Les Misérables“^[1], аз го обожавах и го почитах, радвах се заради него, щом се случеше да дочуя как слугите обсъждат разнообразните му любовници — гальовни хубавици, които твърде много се занимаваха с мен, гугукаха ми и проливаха скъпоценни сълзи заради моето съвсем весело полусирачество.

Учех в английско училище, то се намираше на няколко километра от къщи; там играех на „ракета“ и „файвс“ (блъсках топка в стената с ракета или с длан), получавах отлични бележки и прекрасно се спогаждах както с другарите си, така и с учителите. Преди тринайсетата си година (тоест преди срещата, с моята малка Анабела), доколкото си спомням, имах само две изживявания от определено полово естество: един тържествен благоприличен и изключително теоретичен разговор за някои неочаквани явления в момчешка възраст, който проведох в розовата градина на училището с едно американско момче, син на прочута тогава киноактриса, която то рядко виждаше в триизмерния свят; и един доста интересен отклик на моя организъм при перлено матовите снимки с безкрайно нежни засенчени падинки в разкошния албум на Пишон „La Beauté Humaine“^[2], който измъкнах скришом веднъж изпод камарата мраморовидни томове на лондонското Graphic^[3] в хотелската библиотека. По-късно татко с присъщото му добродушна ми даде сведения от този род, които според него щели да ми потрябват; беше есента на 1923 година, преди да постъпя в лионската гимназия (там прекарах три зими) — но именно през лятото на същата година моят баща, уви, отсъствуваше, пътешествуваше из Италия с Mme de R. и нейната дъщеря — така че нямаше на кого да се оплача, с кого да се посъветвам.