Владимир Набоков
Лолита (65)

33

Завръщане в Рамсдейл. Приближавах се към него откъм езерото. Слънчевото пладне бе облещило очи, докато преминавах с изкаляния си автомобил, забелязах елмазени искри между отдалечените борове. Свърнах към гробището, излязох, разходих се между разнокалибрените паметници. Bonjour, Charlotte. На някои гробове имаше набодени полупрозрачни национални знаменца, неподвижно клюмнали в безветрието на кипарисите. Ех, Еди, не ти е провървяло, си помислих аз, като се обръщах мислено към някой си Едуард Грамар, трийсет и пет годишен шеф на фирма в Ню Йорк, наскоро арестуван и обвинен в убийството на трийсетгодишната си жена Дороти. В мечтата си за идеално престъпление Ед пръснал черепа на жена си и сложил трупа зад волана на автомобила. Двамина пътни полицаи от дадения район видели отдалеч как голям нов син крайслер, който Грамар подарил на жена си по случай рождения й ден, с лудешка скорост се юрнал в пропастта точно на границата на тяхната юрисдикция (да пази бог юначните ни полицаи — и районните, и останалите!). Колата се блъснала в стълб, сурнала се по насипа, обраснал с бодлива трева, с диви ягоди и пълзящ очеболец, и се преобърнала. Колелата й още кротко се въртели на припека, когато патрулната двойка измъкнала тялото на госпожа Г. Отначало им се сторило, че е загинала от катастрофата. Уви, раните, предизвикали смъртта й, не отговаряли на съвсем леките повреди по колата. Аз се бях уредил по-сполучливо.

Продължих към града. Със странно чувство познах тънката кула на бялата черква и огромните брястове. Понеже бях забравил, че на американската крайна улица самотният минувач изпъква повече от самотния автомобилист, оставих колата на булеварда и се спуснах надолу, уж че се разхождам, по Лоун Стрийт покрай номер 342. Пред бъдещото велико кръвопролитие имах право да си поема дъх, да ме разтърси пречистващата конвулсия на душевното оригване. Белите кепенци във вилата на вехтошаря в оставка бяха затворени и някой беше вързал намерената черна кадифена панделка за коса към бялата табела „Продава се“, наведена от своя прът към тротоара. Нямаше го вече досадното куче. Градинарят не се обаждаше на никого по телефона. Болната бабичка Визави не седеше на зашумената си от лозницата веранда — сега, за дълбока досада на самотния пешеходец, две млади жени с прически като опашки на понита, с еднакви престилчици на черни точки, прекъснаха чистенето, за да го позяпат. Явно тя отдавна се беше споминала, а тези сигурно бяха племенничките й от Филаделфия.

Дали да не вляза в някогашната си къща? Като в повест на Тургенев се лееше поток от италианска музика през отворения прозорец — прозореца на гостната. Каква романтична душа свиреше на роял там, където никакви клавиши не се гмуркаха и не изпляскваха през онзи омагьосан неделен ден, когато слънцето галеше голите крака на моето момиче? Изведнъж забелязах, че откъм моравата, която някога бях подстригвал, ме гледа мургава тъмнокъдра нимфетка на десетина години по бели гащички с някакъв див израз във вцепенения поглед на големите си черно-сини очи. Казах й две-три мили думи, съвсем невинни — старомоден комплимент от рода на „какви прекрасни очи имаш“, но тя припряно се дръпна и музиката секна, един твърде сприхав наглед чернокос мъж с лъснало от пот лице изскочи в градината и грубо се втренчи в мен. Понечих да се представя, но с острото смущение, каквото ни спохожда насън, видях изпокаляния си, син работен панталон и отвратително мръсния надупчен пуловер, усетих четината по брадичката си, почувствувах колко са ми кръвясали очите, очите на пройдоха… Без да кажа нищо, се обърнах и се потътрих обратно към колата. Повехнало цветче, нещо като малка астра, се подаваше от паметната за мен пукнатина на тротоара. Племенничките изкарваха на верандата преспокойно възкръсналата мис Визави, сякаш тази веранда беше ложа, а аз — актьор. Като я умолявах наум да не ми подвикне, ускорих крачка. Ама че стръмна уличка! Стигнах до дълбоката сянка на булеварда. Червена квитанция, която означаваше глоба заради неправилно паркиране, беше мушната от полицай под едната от чистачките на предното стъкло. Полека разкъсах тази квитанция на две, четири, осем части.

Като се ядосвах на себе си, че губя напразно време, се разбързах към хотела — същия, в който бях влязъл с новия си куфар преди пет години. Взех стая с баня, уредих си по телефона две срещи — делова и медицинска… обръснах се, изкъпах се, облякох черен костюм и се спуснах в бара. Там нищо не беше се променило. Тясната зала беше обляна с все същата мътна, невъзможно червена светлина — с каквато някога в Европа се отличаваха бардаците, но която тук просто „създаваше настроение“ в приличния „семеен“ хотел. Седнах на същата маса, на която бях седял в самото начало на пребиваването си в Рамсдейл; през деня, когато бях станал наемател на Шарлота, сметнах за необходимо да отпразнувам новия си дом, като споделих с нея бутилка шампанско — с което фатално покорих клетото й преливащо сърце. Както и тогава лакей с лице като месечина разпределяше по астралната схема петдесетте малки чашки херес върху големия поднос за сватбената трапеза (този път Мърфи се съчетаваше с Фантазия). Три без осем. Докато минавах през вестибюла, трябваше да заобиколя група дами, които с mille grâces^[1] се сбогуваха и се разотиваха след почерпката в своя клуб. Едната от тях се нахвърли върху мен с приветствен грак. Беше дебела, тантуреста жена, цялата в бисерносиво, с дълго сиво перо на шапката. Познах мисис Чатфийлд. Тя ме нападна със сладникава усмивка, пламнала от злобно любопитство (дали например не съм сторил с Доли същото, което Франк Ласал, петдесетгодишният автомонтьор, сторил с единайсетгодишната Сали Хорнър през 1948 година?!). Много бързо взех под пълен контрол това алчно злорадство. Тя мислела, че живея в Калифорния. Ами как е… С най-изискана наслада й съобщих, че моята заварена дъщеря току-що се е омъжила за бляскав млад минен инженер, който изпълнява секретна правителствена задача в един северозападен щат. Стъписана, тя възрази, че не одобрявала толкова ранните бракове и че никога не би разрешила на своята Филис, която сега е на осемнайсет.

„Ах, разбира се — казах спокойно. — Разбира се, помня Филис. Филис и лагера „Кукувичка“. Да, разбира се. Впрочем вашата дъщеричка никога ли не ви е разказвала как Чарли Холмс е развращавал там малките пансионерки на гнусната си майка?“

„Срамота! — възкликна мисис Чатфийлд. — Как не ви е срам, мистър Хумберт! Току-що убиха клетото момче в Корея!“

„Да, наистина — казах аз (като използувах дивната свобода от сънищата). — Каква съдба! Клетото момче е пробивало съвсем нежните, невъзстановими ципици, пръскало е змийска отрова — и нищо, живяло си е весело, че на всичкото отгоре е получило и посмъртен орден. Впрочем извинете, трябва да отида при адвоката си.“

До канцеларията на Уиндмюлер имаше само две пресечки. Ръкостискането му се оказа твърде бавно, твърде обстойно, твърде силно, сякаш въпросително. Мислел, че живея в Калифорния. Дали не съм преподавал по едно време в университета в Бърдсли? Там току-що постъпила дъщеря му. Ами как е… Дадох пълен отчет за мисис Скилър. Деловият разговор се оказа извънредно приятен. Прехвърлих цялото си имущество на нейно име и излязох като безгрижен просяк в септемврийския зной.

Сега, когато приключих с деловите въпроси, можех да се посветя на най-важната цел на своето пристигане в Рамсдейл. Досега, понеже се придържах към методичността, с която неслучайно се гордея, не свалях маската от лицето на Клер Куилти; той бе затворен в подземието ми, очакваше моята поява заедно със служител на култа и с бръснар: „Réveillez-vous, Tropman, il est temps de mourir!“^[2] Нямам сега време да се занимавам с въпроса как се запомнят физиономии (на път съм към неговия чичо и вървя бързо); но все пак ще подчертая следното: в спирта на мътната си памет бях запазил нечие жабешко лице. Бях зървал това лице набързо няколко пъти и бях забелязал известна прилика с жизнерадостния си и доста противен роднина, който бе живял и умрял в Швейцария. Помня неговите гири, вонящото му трико, дебелите космати ръце, плешивата глава, свиноподобната камериерка-метреса — но общо взето, този мискинин беше доста безобиден; прекалено безобиден, повтарям, за да мине за моя плячка. В странното състояние, в което се намирах, някак бях изгубил връзката с образа на Густав Трап: напълно го погълна лицето на драматурга Клер Куилти, какъвто беше представен с художествената точност на рекламата върху цигарите „Кемъл“ и на кабинетната снимка върху писалището на неговия чичо.

Навремето, когато бях пациент на друг зъболекар в Бърдсли, на твърде симпатичния доктор Молнар, понесох твърде сериозна операция, след която ми останаха съвсем малко предни зъби. Изкуствените, запълващи пролуките, се държаха с пластмасови пластинки и незабележими телчета на горния венец. В смисъл на удобство тези приспособления бяха шедьовър, при това страничните ми зъби бяха здрави. Обаче, за да придам правдоподобен претекст на тайната си цел, заявих на доктор Куилти, че с надеждата да облекча лицевата си невралгия съм решил да извадя всичките си зъби. Колко ще ми струва протезата? Колко време ще трябва за всичко това, ако започнем например от началото на ноември? Къде се намира сега прочутият му племенник? Ще може ли да ги извади всичките наведнъж?

Доктор Айвър (ай, че върколак!) Куилти, шкембелия с бяла манта, с бяла къса коса и обширни плоски бузи като политикан-масон, приседна върху ъгъла на писалището, заклати единия си крак мечтателно и примамливо и разви пред мен грандиозния си далекобоен план. Каза, че в началото щял да ми направи „предварително апаратче“ — да съм го носел, докато ми се свиели венците. Сетне щял да ми направи перманентна протеза. Добре щяло да бъде още веднага да огледа устната ми кухина. Обувчиците му бяха от два цвята с орнамент от дупчици на бомбетата. Не бил виждал онзи „негодник“ от 1946 година, обаче бил сигурен, че е във фамилния им замък на улица Грим, в предградието на Паркингтън. Мечтата на художника дентист продължаваше да се разраства. Кракът му се поклащаше. Погледът вдъхновено блестеше. Ще ми струва към шестстотин долара. Предлагаше още веднага да направи необходимите измервания, за да подготви предварителната протеза. Устата ми за него беше вълшебна пещера, пълна с безценни съкровища, но не го пуснах в нея.

„Не — казах аз. — Отказвам се. Всичко това ще ми направи доктор Молнар. Той взема по-скъпо, но, разбира се, като зъболекар стои много по-високо от вас.“

Не зная дали на читателя ще се наложи някога да каже такава фраза. Бях изпитал вече това дивно чувство на свобода като насън в разговора с госпожа Чатфийлд. Чичото на моя Клер си остана върху писалището, все още със замечтан израз на лицето, обаче кракът му престана да разклаща люлката на розовия блян. За сметка на това секретарката, която бе чула всичко, бледа, кокалеста госпожица с трагичните очи на ненужна никому блондинка, се втурна след мен и успя да затръшне вратата зад гърба ми.

Натиснете пълнителя в ръчката. Натискайте, докато не чуете или не почувствувате как е захванат с изщракване. Омайно плътно. Вместимост: осем патрона. Проблясва катранено. Мъчително е готов да се изпразни.