Владимир Набоков
Лолита (19)

18

Когато младоженката е вдовица и младоженецът е вдовец; когато тя е преживяла в „нашето чудесно градче“ по-малко от две години, а той — не повече от месец; когато мосю чака с нетърпение да свърши глупавото разтакаване, а мадам му отстъпва със снизходителна усмивка; тогава сватбата обикновено бива доста „скромна“. Младоженката може да мине и без ти ара от портокалови цветчета, които да държат късото було, и без бяла орхидея в молитвеника. Дъщерята на младоженката сигурно би внесла жив малинов отблясък във венчалната церемония на Х. и Х.; чувствувах обаче колко би било рисковано от моя страна да окажа на притиснатата до стената Лолита прекалено много внимание, затова се съгласих, че не си заслужава да откъсваме момичето от любимия й „Ку“.

Моята тъй наречена „страстна и самотна“ Шарлота в делничния живот беше практична и общителна. Извън това установих, че макар да не сдържаше нито сърдечните си пориви в делника, нито крясъците си на любовното ложе, беше жена с принципи. Щом стана повече или по-малко моя любовница (въпреки възбуждащите средства нейният „нервен, нетърпелив chéri“ — героичният chéri, по-точно казано — не можа да избегне някои първоначални затруднения, заради което впрочем я възнагради с най-претенциозен асортимент старовремски нежности), милата Шарлота ми направи малък разпит за отношенията ми с господа бога. Можех да отговоря, че в този смисъл нямам никакви предразсъдъци, но вместо това казах — в името на общоприетото благозвучие, — че вярвам в одухотворения космос. Като си оглеждаше ноктите, тя попита освен това дали в рода ми няма някакви странични примеси. Отговорих й с насрещен въпрос — дали все пак би се омъжила за мен, ако дядото на майката на моя баща се окаже например арабин. Тя отвърна, че това не би имало никакво значение; но ако някога научи, че не вярвам в нашия християнския бог, ще се самоубие. Толкова тържествено го заяви, че ме побиха тръпки. Моментално разбрах, че е жена с принципи.

О, тя беше благовъзпитана еснафка! Казваше „пардон“, ако леко оригване прекъснеше плавния й говор, в английското envelope (плик) произнасяше гъгниво първата сричка с френски прононс, в разговор с позната дама ме наричаше „мистър Хумберт“. Помислих си, че ще й доставя удоволствие, ако при влизането си в местния бомонд бъда забулен в романтична мъгла. В деня на сватбата се появи малко интервю с мен в светската хроника на рамсдейлския вестник заедно със снимка на Шарлота: едната й вежда вдигната, а фамилното й име сгрешено: Хейзер. Въпреки тази беля рекламата стопли порцелановите кепенци на сърцето й и предизвика подигравателното подрънкване на змийските ми хлопки. Тъй като бе участвувала в черковно-благотворителните кръжоци и тъй като бе успяла да се запознае с най-горделивите маменца на Лолитините дружки, за година и половина Шарлота бе успяла да стане ако не първостепенна, поне приемлива членка на местното общество; но никога досега не бе имала възможността да попадне в гази чудесна вестникарска рубрика и се озова в нея благодарение на мен, г-н Едгар Х. Хумберт (пробутах този „Едгар“ от чисто предизвикателство), „писателя и изследователя“. Репортерът, брат на моя Мак Ку, отбеляза това и попита какво именно съм написал. Не си спомням моя отговор, но той го бе предал така: „няколко труда за Верлен, за Рембодлер и за други поети“. В интервюто се отбелязваше също, че ние с Шарлота се познаваме от години, но това не се появи във вестника. Казах на Шарлота, че пръските на буквените грешки винаги украсяват светската рубрика.

Да продължим това любопитно повествование. Когато се наложи да пожъна плодовете на повишаването ми от квартирант в любовник, само горчилка и нежелание ли изпитах? Не. Хумберт трябва да признае лекия тщеславен гъдел и едва доловимото умиление, дори плетеницата на изящното разкаяние — като украса по стоманата на съзаклятническата му кама. Никога не бих допуснал, че доста нелепата, макар и доста благообразна г-жа Хейз — със сляпата й вяра в мъдростта на нейната религия и на читателския й клуб, с превзетата й дикция, с твърдото й, студено, презрително отношение към примамливата, голоръка, пухкавичка дванайсетгодишна нейна дъщеричка — може да се превърне в толкова трогващо, безпомощно същество, щом й сложа ръка — което се случи на прага на Лолитината стаичка, в която тя отстъпваше със задъхано бъбрене: „Не, не, моля ви, недейте…“

Промяната се отрази добре на външността й. Усмивката й, дотогава тъй изкуствена, грейна в пълно обожание — с блясък, изпълнен от нещо меко и влажно, в което смаян различих прилика с обаятелния, безсмислен, занесен поглед на Лолита, когато се опива с някоя нова смесица от сиропи в млечния бар или безмълвно се любува на скъпите ми, винаги чудесно изгладени дрехи. Като хипнотизиран гледах лицето на Шарлота, когато в разговор за родителските си вълнения с друга дама правеше американската гримаса на женска резигнация (извърта очи и отпуска единия край на устните), по-детския вариант на тази гримаса бях виждал у Лолита. Пийвахме малко — уиски или джин, — преди да легнем, това ми помагаше да си представя дъщерята, докато милвам майката. Ето белия корем, в който моята нимфетка е лежала като свита рибка през 1934 година. Тази грижливо боядисана коса, толкова безжизнена за мен на пипане и обоняние, придобиваше понякога (на лампа в двойното легло с четирите колонки в краищата) оттенъка, ако не мекотата на Лолитините къдри. Все си повтарях, докато боравех с току-що изфабрикуваната си в естествена големина съпруга, че в биологичния смисъл тя представлява максимално достъпното ми доближаване до Лолита, че на Лолитината възраст Лотка е била не по-малко съблазнителна от дъщеря си сега и някога същата ще бъде дъщерята на самата Лолита. Накарах жена си да измъкне изпод цяла колекция обувки (покойният господин Хейз, както се оказа, изпитвал почти патологична страст към обувките) трийсетгодишен албум, за да видя как е изглеждала Ло като дете; въпреки неправилното осветление и нескопосните дрехи успях да разчета първата неясна чернова на Лолита, нейните крака, бедрени костички, чипо носле. Лотелита! Лолитхен!

Така през плета на времето насочвах порочен поглед към чуждите мътни прозорци. И когато чрез жалки, жарки, наивно похотливи милувки тя, тази жена с царствени цици и тежки бедра ме подготвяше, за да изпълня най-сетне еженощното си задължение, и тогава се мъчех все още да уловя ароматната следа на нимфетката, полетял с безумен лай през гъсталака на тилилейските гори.

Просто не мога да ви изразя колко кротка, колко трогателна бе моята клета съпруга! По време на сутрешното кафе, сред потискащия уют на кухнята с хромирания й блясък, с големия календар (подарък от фирма за тенджери) и симпатичното кътче за закуска (стил кафене, в което Шарлота и Хумберт уж са си гугукали двамата през студентските дни), тя сядаше с червения си пеньоар, като се облакътяваше върху пластмасовата повърхност на масата, подпираше буза с юмрук и се вторачваше в мен с непоносимо нежен поглед, докато лапах шунка с яйца. Макар че лицето на Хумберт потръпваше от невралгия, в очите й то съперничеше със слънчевата светлина и с листните сенки върху белия хладилник. Тя вземаше моята навъсеност, моето раздразнение за безмълвна любов. Малкият ми доход, съчетан с нейните още по-мизерни средства, й правеше впечатление на бляскаво богатство и не защото сумата сега бе достатъчна за среднобуржоазните нужди, а защото дори парите ми грееха за нея с вълшебството на моята мъжественост, така че тя си представяше общата ни текуща сметка като някой южен булевард по пладне с дебела сянка от едната страна и гладко слънце от другата и така чак до края на перспективата, където се издигат розови планини.

Шарлота напълни петдесетдневния срок на нашето съжителство с многогодишна дейност. Клетницата се зае с всичко, което преди си бе отказвала или което никога не бе я интересувало особено, сякаш (за да продължа тази серия от Прустови интонации) чрез женитбата за майката на обичаното от мен дете й бях помогнал да си възвърне изобилно младостта с пълномощно. В самозабравата на най-пошла „млада домакиня“ тя се зае да „сублимира домашно огнище“. Наизуст знаех всяка пукнатина на това „огнище“ — знаех я, откак на писалището си бях нанасял върху въображаема карта маршрута на Лолита през цялата къща; душата ми отдавна, се бе сродила с него — с неговата неугледност и разхвърляност и сега направо усещах как нещастникът настръхва в предчувствие на банята от екрю и охра и тютюневочервеникав маджун, приготвяна от Шарлота. Тя, слава богу, не стигна дотам, но пък изгуби огромно количество енергия, докато переше пердетата, търкаше с восък жалузите, връщаше хи в магазина, заменяше ги с други и тъй нататък сред постоянната смяна на светлина и мрак, на усмивка и лошо настроение, на съмнение и съжаление. Главоболеше се с кретон и изкуствена кожа; променяше вида на дивана, на който в незабравимото утро у мен се бе пукнало в забавно темпо мехурчето на райското блаженство. Разпределяше мебелите и с удоволствие научаваше от трактата за домакинството, че е „съвсем приемливо да се разделят двете шкафчета към дивана и съответните лампи“. Като следваше авторката на книгата „Твоят дом — това си ти“, намрази слаботелесните малки столчета и тънкокраките масички. Вярваше, че стая с широк размах на прозоречните стъкла и с изобилие от разкошни лакирани плоскости представлява пример за стая мъжки тип, докато женският тип се определя от по-леки прозоречни рамки и от по-крехка дървения. Романите, които четеше при моето пристигане, сега бяха изместени от илюстрирани каталози и упътвания по обзавеждането на дома. Поръча на фирма във Филаделфия, булевард Рузвелт 4640, специален „тапициран с дамаска пружинен матрак модел 312“ за двойното ни легло — а старият ми се струваше достатъчно як и издръжлив за това, което му се налагаше да понася.

По произход тя беше от Средния запад, както и първият й мъж, и след като се бе преместила в Рамсдейл, перла на един от Източните щати, бе живяла тук съвсем кратко и не бе успяла истински да се сприятели с всички достойни хора. Малко познаваше жовиалния^[1] дентист, който живееше в нещо като полусрутен дървен замък зад нашата градина. Бе се запознала на чай в клуба към черквата с високомерната съпруга на вехтошаря в оставка, който притежаваше уродливата бяла къща — в тъй наречения „колониален“ стил на ъгъла на булеварда.

От време на време „правеше визити“ на бабичката Визави; по-знатните матрони обаче, макар да ги посещаваше или да ги срещаше на „градинските“ приеми, или да ги залисваше с дълги разговори по телефона — изисканите дами като г-жа Шеридан, г-жа Мак Кристъл, г-жа Найт и прочие, — нещо рядко се отбиваха при моята пренебрегвана от бомонда Шарлота. Истински приятелски отношения без задни мисли и практически сметки бе завързала със семейство Фарлоу, които се бяха завърнали от делово пътуване до Чили тъкмо навреме, за да присъствуват на сватбата заедно с Чатфийлдови, с Мак Ку и с някои други (но не с госпожа вехтошарката или с още по-високомерната госпожа Талбът). Джон Фарлоу беше спокоен, спокойно атлетичен, спокойно ловък търговец на спортни стоки с кантора в Паркингтън, на четирийсет мили от нас; тъкмо той ме снабди с амуниции за прословутия колт и ме научи да боравя с него (веднъж по време на неделната разходка в крайезерната борова гора); той беше и „отчасти адвокат“, (както се изразяваше с усмивка) и навремето сложил в ред някои работи на Шарлота. Джоан, младоликата му жена, която му се падаше братовчедка, бе дългонога дама и носеше очила с форма на дръпнати очи; тя имаше два светложълти булдога, две остри гърдички и голяма червена уста. Рисуваше пейзажи и портрети — ясно си спомням как на чаша коктейл веднъж похвалих направения от нея портрет на малката й племенничка, Розалин Грац, грациозна, розова хубавица в гърлскаутска униформа (зелена вълнена барета, зелено плетено коланче, чудесни къдрици до раменете), а Джон извади лулата от устата си и каза — колко жалко, че Доли (моята Лолита) и Розалин са толкова враждебни помежду си в училище; впрочем изрази надежда и ние всички се присъединихме, че ще се сприятелят, когато се завърнат всяка от своя летен лагер. Поговорихме за училището. То имаше своите недостатъци и своите добри страни. „Разбира се, тукашните търговци са предимно италианци — изрече трезвомислещият Джон, — но за сметка на това досега поне нямахме чи…“ Джоан го прекъсна припряно: „Колко ще бъде хубаво, ако нашите момиченца прекарваха лятото заедно!“ Внезапно си представих Лолита след завръщането й от лагера — почерняла, топла, сънена, замаяна — и бях готов да заридая от страст и нетърпение.