Владимир Набоков
Лолита (16)

15

На другия ден поеха към града да купят нещата, необходими за лагера. Всяка нова дреха въздействуваше вълшебно на Лолита. По време на вечерята тя сякаш се върна в обичайното си присмехулно нормално състояние. След вечеря се прибра в стаята и вероятно потъна в комиксите, купени за дъждовните дни в „Кукувичка“ или „Ку“, както съкратено наричаха лагера: така добре ги разгледа преди заминаването, че после дори не ги взе.

И аз се затворих в леговището си, където седнах да пиша писма. Планът ми беше сега да замина на море, а сетне, когато наближи началото на учебната година, да се върна отново в дома на Хейз, защото вече знаех, че не мога да живея без това момиченце.

Във вторник отново обикаляха по покупки и ми беше възложено да се обаждам по телефона, ако в тяхно отсъствие се обади началничката на лагера. Наистина тя позвъни и няколко седмици по-късно имахме възможност да припомним приятния си разговор. През този вторник Ло вечеря в стаята си. Тъй като се спречка отново с майка си, рида към час и сега, както се бе случвало преди, не искаше да я виждам с разплакани очи: тъй като тенът й беше особено нежен, след бурни сълзи чертите на лицето й подпухваха, размазваха се — и ставаха болезнено съблазнителни. Погрешната й представа за естетическите ми предпочитания ме огорчаваше много, защото направо обожавам този оттенък на Ботичелиева розовина, тази ярка ивичка около напуканите устни, тези мокри, слепнали се ресници, а освен това свенливото й чудачество ме лишаваше, разбира се, от многото възможности под фалшивия образ на утешител…

Обаче работата не се оказа толкова проста, колкото предполагах. Когато вечерта мадам Хейз и аз седяхме на тъмната веранда (грубиянът вятър угаси алените ни свещички), тя мрачно се позасмя и каза: „Да си призная, заявих на Лолита, че обожаемият й Хумберт напълно одобрява лагерния план, та затова тя реши да ми вдигне истински скандал, задето с вас сме били искали да се отървем от нея. Но истинската причина е друга: казах й, че утре ще върнем някои прекалено претенциозни нощни дрехи, на които тя настоя, и ще вземем нещо по-скромно. Моята капризна щерка се вижда кинозвездичка, аз пък я виждам като здрава, силна, но ужасно грозна хлапачка. Оттам идват според мен нашите проблеми.“

В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.

Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, моята Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.

Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied^[1]. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!

Празни, кухи сънища. Двата месеца красота, двата месеца нежност щяха да бъдат навеки прахосани и не можех да сторя нищо против, mais rien^[2].

Все пак този четвъртък бе запазил за мен капчица мед в жълъдовото си калпаче. Госпожа Хейз трябваше да откара дъщеря си в лагера рано заранта и когато разните звуци, свързани със заминаването, стигнаха до мен, се отърколих от кревата и се подадох през прозореца. Долу под тополите автомобилът вече пърпореше. На тротоара бе застанала Луиза с длан над очите, сякаш малката пътешественичка вече се отдалечаваше сред ниския блясък на утринното слънце. Този жест се оказа преждевременен. „По-бързо!“ — подвикна Хейзица, седнала зад волана. Моята Лолита, вече наполовина в колата и тъкмо да затръшне вратата, да спусне стъклото и да помаха на Луиза и на тополите (не бе съдено нито те нея, нито Лолита да ги види повече), прекъсна течението на съдбата: погледна нагоре — и се втурна обратно вкъщи (при което майка й бясно се разкрещя подир нея). Миг по-късно дочух стъпките на моята любима, тя тичаше нагоре по стълбището. Сърцето ми увеличи обема си толкова мощно, че за малко да закрие целия свят. Дръпнах нагоре панталона на пижамата и блъснах вратата; в същото време Лолита дотича до мен с тропот и пъхтене, облечена с най-тъничката си рокля, и ето, вече бе в прегръдките ми, невинната й уста се стопи под хищния натиск на мъжката челюст — о, моя трепкаща хубост! В следващия миг я чух — жива, неизнасилена — да търчи с грохот надолу. Течението на съдбата се възобнови. Прибра се златистият крак, вратата на автомобила се затръшна — отвори се и се тресна по-здраво — и водачката на колата, като завъртя рязко волана и придружи с гърч на гуменочервените устни своята гневна нечута реч, откара моята прелест; в същото време, незабелязана от никого освен от мен, мис Визави, болната бабичка отсреща, слабо, но ритмично махаше от верандата си под асмата.