Владимир Набоков
Лолита (8)

7

Не зная дали албумът на посредницата е бил допълнителна брънка в цветната гирлянда на съдбата — но както и да е, наскоро след това реших да се оженя. Хрумна ми изведнъж, че уравновесеният живот, домашната храна, всичките условности на брачния бит, профилактичното еднообразие на креватната дейност и — знае ли човек — бъдещото извисяване на някои нравствени ценности, на някои чисто духовни ерзаци, може пък да ми помогнат — ако не да се отърва от порочните и опасни щения, поне тихомълком да ги преодолявам. Малкото наследство, с което се сдобих след смъртта на баща си (нищо особено — той отдавна беше продал „Мирана“), комбинирано с поразителната ми, макар и малко брутална мъжка хубост, ми даде възможност с чувство на спокойна сигурност да се захвана със съответните проучвания. Огледах се внимателно и се спрях върху дъщерята на един полски доктор: добрякът ме лекуваше от сърдечна аритмия и световъртеж. Понякога играехме шах; дъщеря му ме гледаше над статива и използуваше очите ми или кокалчетата на ръцете, за да ги вкара в кубистичните глупости, които образованите госпожици рисуваха по онова време вместо праскови и овчици. Ще си позволя да повторя тихо, но ясно: бях и още съм въпреки злощастията си изключителен красавец със сдържани движения, с мека тъмна коса и някак мрачна, но поради това още по-привлекателна осанка на едрото тяло. При такава мъжественост в удобните за показване черти на субекта често се отразява нещо тежко и възпалено, свързано с необходимостта да крие нещо. Същото беше и с мен. Уви, чудесно знаех, че само да щракна с пръсти, и ще получа която и да било възрастна особа, избрана от мен; дори бях свикнал да не оказвам кой знае какво внимание на жените, страхувах се именно от това, че една или друга, ще се пльосне като сочен плод в студеното ми лоно. Ако бях тъй нареченият „среден французин“, който си пада по натруфени дами, лесно щях да намеря сред обезумелите красавици, плискащи се в моята мрачна скала, доста по-чаровно същество от моята Валерия. Но при този избор ме водеха съображения, които всъщност се свеждаха — колко късно разбрах това — до жалък компромис. Това само показва колко глупав е бил клетият Хумберт в любовта.