Владимир Набоков
Лолита (25)

24

Брястовете и тополите обръщаха разлюлени гърбове към внезапно връхлетелия вятър и над бялата камбанария на рамсдейлската черква надвисна буреносен облак, когато се огледах за последен път преди заминаването. Изоставях мъртвешки бледната къща заради неизвестни приключения, а бях наел тук стая само преди десет седмици. Вече бяха спуснати жалузите — евтините, практични бамбукови жалузи. „Разкошният им материал придава моден драматичен вид на верандите с вътрешното обзавеждане“, убеждаваше каталогът. След тези думи небесната обител сигурно изглежда доста гола. Върху ръката ми падна капка дъжд. Върнах се за нещо вкъщи, докато Джон наместваше куфарите ми в автомобила, и тогава се случи нещо куриозно. Не зная дали в тези невесели бележки подчертах достатъчно особеното, направо замайващо въздействие, което интересната външност на автора — псевдокелтска, привлекателно маймунска, мъжествена, с примес на нещо момчешко — оказваше върху жените от всяка възраст и съсловие. Разбира се, такива изявления от първо лице могат да изглеждат смешни; но от време на време съм принуден да напомням за външността си на читателя, както професионалният романист, дал на някой свой герой гримаса или куче, е принуден да предявява тази гримаса или кучето, щом героят му се появи. При моя случай този похват има дълбок смисъл. Мрачноватото обаяние на чертите ми трябва да остава в зрителното поле на читателя, който би искал истински да разбере моята повест. Малолетната Ло примираше от шарма на Хумберт, както примираше от конвулсивната музика; голямата Лота ме обичаше с властна зряла страст, която сега жаля и уважавам в по-голяма степен, отколкото имам право да изразя. Трийсет и една годишната Джоан Фарлоу, явно абсолютна неврастеничка, според мен здравата бе лапнала по мен.

В красотата й имаше нещо остро, индианско. Загарът й беше теракотен. Устните й бяха като едри пурпурни плужеци и когато избухваше в характерния си лаещ смях, се показваха едрите й мръсни зъби и безкръвните венци. Тя беше много висока, носеше или сандали и тесен панталон, или широки поли с отворени ниски обувки; пиеше скоч във всякакви количества; два пъти била помитала; пишеше разкази за животни, предназначени за подрастващите; както вече читателят знае, рисуваше езерни изгледи; носела е в себе си наченките на рака, от който й било писано да умре. Тя ми изглеждаше безнадеждно непривлекателна. Представете си моята уплаха, когато няколко секунди преди заминаването ми (бяхме застанали в антрето) Джоан затисна слепоочията ми с винаги треперещите си пръсти и със сълзи в яркосините очи се опита, впрочем без особен успех, да се впие в устните ми.

„Пазете се — каза тя — и целунете от мен дъщеря си.“ Гръмовен удар огласи цялата къща и Джоан добави: „Може би някъде, някога, при не толкова ужасни условия ще се видим отново.“ (Джоан! Каквато и да си, където и да си, в минус пространството или в плюс времето, прости ми за всичко — включително и за тези скоби.)

Минута по-късно вече разменях ръкостискания за сбогом с нея и с него на улицата, на стръмната улица, всичко се въртеше, летеше пред връхлетялата бяла дъждовна стена и фургонът с матрак от Филаделфия самоуверено се спускаше към опустялата къща, прахолякът тичаше пред него и се виеше по същия тротоар, на който Шарлота, когато вдигнаха големия кариран шал заради мен, се оказа свита на топчица със съвсем непроменени очи, с още мокри черни ресници, слепнати като твоите, Лолита!