Владимир Набоков
Лолита (68)

36

Всичко, каквото следва, е доста плоско и бледо. Полека се заспусках надолу и след време се сепнах, че това въобще не е пътят за Паркингтън. Бях си оставил пардесюто в будоара, а приятелчето — в банята. Не, не бих искал да живея в тази къща. Мярна ми се празната мисъл, че може би някой гениален хирург ще промени своята кариера и заедно с нея — току-виж — и съдбата на човечеството, като възкреси димящия Куилти, Клер Кемъла. Общо взето, ми беше все едно, искаше ми се да забравя тази долна история и когато по-късно научих, че не могъл да се съживи, се зарадвах само на едно — че не ще се наложи мислено да следя, дълги месеци мъчителния и отблъскващ процес на оздравяването му, прекъсван от всякакви неудобни за разправяне влошавания и операции и увенчан може би от посещението ми при него, с цел да го прехвърля с очите си в телесната реалност от призрачното му положение. Апостол Тома не е бил толкова глупав. Но не е ли чудно, че чувството за осезание, което безкрайно по-малко се цени от човека от зрението, не само извънредно рядко се губи, но в критични мигове дори се превръща в наш основен, а може би дори единствен критерий за действителността. Целият бях просмукан от нещастния Куилти — целият бях обзет от усещането за нашата борба преди кръвопролитието.

Сега шосето се виеше между ниви. Мина ми през ум (не като изява на някакъв протест, не като някакъв символ или нещо от този род, а просто като възможност за ново изживяване), че щом съм нарушил човешкия закон, защо да не наруша и правилника за движение по пътя? Прехвърлих се на лявата страна на шосето и проверих как е. Оказа се много добре. Приятно усещане как ти прималява под лъжичката и гъделът на „множественото осезание“ плюс мисълта, че най-близо до опровергаването на основните физически закони е именно умишленото каране по забранената страна. Общо взето, изпитваният от мен прекрасен сърбеж беше от твърде възвишено естество. Тихо, замислено, с не повече от двайсет мили в час задълбавах в странния, огледален свят. По шосето движението беше слабо. Редките автомобили, които преминаваха по предоставеното им от мен платно, оглушително ми свиреха. Насрещните лъкатушеха, стряскаха се и крещяха от страх. Скоро наближих по-населени места. Преминаването на червено ми напомни за глътката бургундско скришом през моето детство. Междувременно възникваха усложнения. Следваха ме, предупреждаваха ме. Сетне пред мен две коли се оказаха разположени така, че напълно да ми препречат пътя. С плавно движение свърнах от него и като подскочих два-три пъти, се закатерих нагоре по заравнения склон сред учудените крави и там, като се полюшвах кротко, спрях. Нещо като хегелиански синтез обединява тук двамината покойници.

Предстоеше да ме извадят от автомобила (сбогом, Икар, благодаря ти за всичко, старче!) и предвкусвах удоволствието да се отдам в многобройните ръце, без никак да им помагам, докато ще ме носят спокоен, удобно разположил се, отпуснато съгласен с всичко като пациент и с чувство на странна наслада от своята отпуснатост и от абсолютно сигурната подкрепа от страна на полицаите и на „Бърза помощ“. Докато чаках да изтичат до мен по стръмнината, извиках във въображението си последния мираж, образ, пълен с почуда и безнадеждност. Веднъж, наскоро след нейното изчезване, отвратително прилошаване ме накара да спра колата на стар, полуобраснал горски път, който ту съпровождаше, ту пресичаше новото шосе и целият беше изпъстрен от диви астри, къпещи се в разредената топлина на бледосинкавия ден от края на лятото. След конвулсиите на повръщането, преобърнали ме наопаки, седнах да си почина на една морена, а сетне, като си мислех, че свежият горски въздух ще ми помогне, изминах няколко крачки до ниския каменен парапет откъм урвата покрай шосето. Дребни щурчета избликваха от сухите крайпътни бурени. Ефирно леко облаче сякаш разтваряше прегръдка и постепенно се приближаваше към по-обширен облак от друга, тромава, полуудавена в лазур облачна система. Когато наближих примамливата пропаст, оттам до мен достигнаха мелодично отчетливи звуци, те се вдигаха като пара над рудодобивното градче долу под краката ми в гънките на долината. Ясно се различаваха геометрията на улиците между квадратите червени и сиви покриви, зелените димни облачета на дърветата, змиеподобната речица, скъпоценното блещукане на градското сметище и оттатък градчето сплитът от пътища, които разделяха тъмните и светлите кръпки на нивичките, а зад всичко това — гористите планински грамади. Но още по-ярки от тези насрещни багри, които безмълвно радваха окото — защото има цветове и отсенки, празнуващи с умиление своите срещи, — по-ярки и мечтателни за слуха, отколкото багрите за погледа, бяха въздушните трепети на сборните звуци, които не замлъкваха нито за миг при изкачването си към гранитната тераса, на която бях застанал и бършех отвратителната си уста. Изведнъж разбрах, че всичките тези звуци са еднородни и че никакви други звуци освен тях не се надигат от улиците на прозрачния град. Читателю! Мелодията, която дочувах, се състоеше от звуците на играещите деца и само от тях, а въздухът бе толкова кристален, че сред омарата от слели се гласове, величествени и миниатюрни, отчуждени и същевременно вълшебно близки, прямодушни и дивно загадъчни, понякога слухът различаваше сякаш напълно освободен, почти членоразделен взрив от светъл смях или удар на ракета, или изгромоляване на ролер в тротинетка, но бе твърде далеч долу и окото не можеше да забележи никакво движение по тънко гравираните върху медната плоча илици. Застанал на високия склон, бях ненаситен за музикалната вибрация, за припламванията на отделни възгласи върху фона от равномерно боботене й тъкмо тогава ми стана ясно, че пронизващо безнадеждният ужас не е този, че Лолита не е до мен, а че гласът й не е в този хор.

Ето това е моята история. Препрочетох я. По нея са полепнали парченца костен мозък, върху нея се е съсирила кръв, кацат я красиви яркоизумрудени мухи. На една или на друга чупка усещам как хлъзгавото ми „аз“ се изплъзва от мен, нагазва из такива дълбоки и тъмни води, в които не ми се иска да пристъпя. Замаскирал съм всичко, което би могло да засегне някого от живите. Прехвърлих доста псевдоними, за да измисля най-подходящия за мен. В бележките ми се среща и „Ото Ото“, и „Месмер Месмер“, и „Герман Герман“… но кой знае защо, ми се струва, че избраното от мен име най-добре изразява исканата гнусност.

Когато започнах преди петдесет и шест дни да пиша „Лолита“ — отначало в лечебницата за психопати, където ме проверяваха за вменяемост, а сетне в тази добре отоплявана, макар и доста приличаща на гроб тъмница, — смятах, че ще използувам записките си пред съда, за да спася, разбира се, не главата си, а душата. Посред работата си обаче видях, че не мога да изложа на показ живата Лолита. Може би ще се възползувам частично от повестта си на закритите заседания, но се налага да отложа отпечатването й.

Имам причини, които могат да се сторят по-очевидни, отколкото са в действителност, да съм против, смъртното наказание: надявам се, че към това мнение ще се присъединят и моите съдии. Ако можех да се изправя днес като подсъдим пред самия себе си, щях да се осъдя на трийсет и пет години затвор за прелъстяване и щях да се оправдая за всичко останало. Приложеното по-долу решение е взето от мен с цялата му законна сила и е подкрепено от подписано завещание: аз искам тези записки да бъдат публикувани само след смъртта на Лолита.

По такъв начин нито ти, нито аз ще бъдем вече живи по времето, когато читателят ще разтвори тази книга. Докато обаче още кръвта тече в пишещата ми ръка, ти си оставаш също толкова неотделима като мен частица от благословената световна материя и аз мога да общувам с теб, макар да съм в Ню Йорк, а ти в Аляска. Бъди вярна на своя Дик. Не позволявай на други мъже да те докосват. Не разговаряй с непознати. Надявам се, че ще обичаш своето дете. Надявам се, че ще бъде момченце. Надявам се, че мъжът ти винаги ще се отнася добре към теб, защото в противен случай призракът ми ще го връхлети като черен пушек, като обезумял гигант и ще го разкъса са парчета, нерв по нерв. И не съжалявай К.К. Възникна избор между него и Х.Х., исках Х.Х. да устиска два месеца повече, за да те остави да живееш в съзнанието на бъдните поколения. Говоря за турове и за ангели, за тайната на силната пигментация, за предсказанието в сонета, за спасението и за изкуството. И това е единственото безсмъртие, което можем да споделим с теб, моя Лолита.