Владимир Набоков
Лолита (20)

19

Искам да напиша още няколко думи за г-жа Хумберт, докато ми се пише (скоро предстои тежка катастрофа). Винаги си бях давал сметка, че в характера й има известна властност, но изобщо не бях предполагал, че може да се окаже толкова диво ревнива към всичко в моя живот, което не се отнася до нея. У нея се развихри бясно, ненаситно любопитство към моето минало. Настояваше да съм възкресял всички жени, които съм обичал през живота си, за да ме накара да ги подиграя, да ги стъпча, да се отрека от тях подло и докрай, като по този начин унищожа миналото си. Изтръгна от мен отчет за брака ми с Валерия, която, разбира се, бе извънредно смешна; но извън това ми се наложи да измисля или безсрамно да разкрася дълга върволица от любовници, за да може Шарлота да им се любува злорадо. От немай-къде ми се наложи да й представя цял илюстриран каталог, като снабдя тези дами с тънки разлики в унисон с традицията на американските обяви, които използуват за целите си група ученици и ги разпределят по правилата на виртуозната расова пропорция, а именно винаги сред белоликите деца слагат един — винаги само един, — но за сметка на това съвършен сладур — кръглоок, шоколадов на цвят малчуган, почти, но не точно в средата на първите чинове. Докато й представях моите дами, ги карах да се усмихват и да се поклащат — те всичките, морната блондинка, темпераментната негърка, червенокосата развратничка, бяха строени като на парад в публичен дом. Колкото по-реални и по-вулгарни успявах да ги направя, толкова повече г-жа Хумберт харесваше моя водевил.

Никога през живота не бях правил и не бях изслушвал толкова многобройни признания. Искреността и непосредствеността, с които тя обсъждаше тъй наречения си „любовен живот“, като се почне от първите продължителни целувки и се свърши със свободната съпружеска борба, в морално отношение представляваха рязък контраст на безцеремонните ми лъжи; в технически смисъл обаче двете серии бяха еднородни, тъй като се влияеха от същия материал (от радиомелодрамите, психоанализата, евтините романчета), от които аз извличах действуващите си лица, а тя — езика и стила си. Доста ме развеселиха някои необикновени полови чудатости, присъщи на почтения Харолд Хейз според думите на Шарлота, която сметна кикота ми за неприличен; общо взето, разголването на душата й се оказа също толкова безинтересно, както разголването на нейното тяло. Никога не бях виждал по-здрава жена въпреки диетичните гладни стачки.

Споменаваше рядко за моята Лолита — по-рядко например, отколкото за онова дете от мъжки пол, светлокосо, с размити черти, чиято снимка бе единственото украшение на нашата сурова спалня. Отдала се на безвкусни блянове, тя предвиди, че душата на умрялото отроче ще се върне в образа на чедото, което тя ще роди от сегашния си брак. И макар да не изпитвах особено влечение да попълня родословието на Хумберт с подобие на Харолдовия плод (с някакво сладко усещане за кръвосмесителство обичах да мисля за Лолита като за свое дете), ми хрумна, че едно продължително раждане с подробно цезарово сечение и разни други усложнения в някой усамотен родилен дом през следващата пролет ще ми даде възможност да остана насаме с моята Лолита няколко седмици — и да тъпча замаяната нимфетка с приспивателни прахчета.

Ах, колко мразеше тя дъщеря си! Особено злобно ми се стори това, че съвсем без нужда, но твърде усърдно отговори на глупашките въпроси в една книга („Познай детето си“), издадена в Чикаго. Тези дивотии бяха разпределени за няколко години: майката трябваше да извършва нещо като инвентаризация след всяка изминала година от живота на детето. На дванайсетия рожден ден на Лолита, на 1 януари 1947 година, Шарлота Хейз, по баща Бекер, бе подчертала следните епитети, десет от четирийсетте (от графата „Характер на детето“): агресивен, буен, отпуснат, негативистичен (двойно подчертано!), недоверчив, нетърпелив, капризен, досаден, раздразнителен, навъсен. Не обърна никакво внимание на останалите трийсет прилагателни, сред които имаше такива като: весел, сговорчив, енергичен и прочие. Направо непоносимо! Със стръв, която не бях забелязвал по-рано в мекия характер на моята любеща жена, тя атакуваше и преследваше разните дребни притежания на Лолита, които се спасяваха по разните ъгли на къщата и замираха там като хипнотизирани зайчета. На благоверната ми през ум не й минаваше, че една неделна сутрин, когато разстройство на стомаха (поради опитите да подобря нейния сос) ми попречи да отида с нея на черква, й измених с едно от Лолитините бели чорапчета. А какво долно отношение към писмата на моята момина сълза, на моята душичка!

„Скъпи мамче и Хумче,

Дано сте добре. Много благодаря за бонбоните. Аз (задраскано и написано отново) Аз си изгубих новия пуловер в гората. Напоследък беше хладно. Тук много ми е.

 

С обич вашата Доли“

„Ама че е заплес — каза госпожа Хумберт, — забравила е думата накрая. Този пуловер беше от чиста вълна. Освен това ще те помоля да вземаш и моето мнение, преди да й пращаш бонбони.“