Владимир Набоков
Лолита (40)

6

Две думи за Гастон Годен. Неговата компания ни беше приятна — или поне не ни тежеше — поради флуидите на пълна безопасност, които се излъчваха от масивната му фигура и облъхваха от всички страни моята тайна. Това не означава, че той не се досещаше за нея: нямах особени причини да му я разкрия, а той беше твърде егоцентричен и разсеян, за да забележи или да усети нещо, което да предизвика откровен въпрос от негова страна и също толкова откровен отговор от моя страна. Казваше добри думи за мен в разговорите си с другите бърдслийци и беше мой добър глашатай. Ако научеше за mes goûts^[1] и за положението на Лолита, щеше да се заинтересува дотолкова, доколкото това би осветило непринуденото ми отношение към самия него, а моето отношение не беше нито напрегнато учтиво, нито фамилиарно разпуснато; защото въпреки безцветния си ум и замъглената си памет може би съзнаваше, че зная за него повече неща от бюргерите в Бърдсли. Той беше рохкав, отпуснат, меланхоличен самотник, който изтъняваше към горната част и свършваше с тесни рамене, различни по височина, и с крушовидна глава, с гладко преметнати, сресани на крив път косми на едната страна и само с остатъци от черна плоска коса от другата страна. Долната част на тялото му обаче беше огромна и се придвижваше с феноменално дебелите си крака със забавната походка на предпазлив слон. Винаги беше в черно — дори с черна вратовръзка; рядко се къпеше; английският му говор беше същински фарс. Обаче всички го смятаха за свръхобаятелен, за обаятелно оригинален човек! Съседите му го глезеха; познаваше по име всичките малки момченца в квартала (а живееше на няколко улици от мен) и ги наемаше да почистват тротоара пред къщата му, да горят нападалите листа в задния двор, да пренасят дървата под навеса и дори да изпълняват някои леки задължения у дома му; черпеше ги с френски шоколадови бонбони с „истински“ ликьор вътре, в усамотения си харем, беше го обзавел в мазето, бе накичил разни интересни кинжали и пистолети по плесенясалите, но украсени с килими стени между закритите водопроводни тръби. На тавана си имаше „ателие“: милият ни шарлатанин се занимаваше с живопис. Бе отрупал наведената стена на мансардата с големи снимки на замисления Андре Жид, Чайковски, Норман Дъглас, двамина друга известни английски писатели, Нижински^[2] (многокрак и целият обвит в смокинови листа), на Харолд Есеко (мечтателно ляв професор от Средния запад) и на Марсел Пруст. Всичките тези нещастници сякаш след миг щяха да се плъзнат по наклонената си плоскост. Освен това имаше албум с моменталните снимки на всичките малки Джимовци и Джековци от околността и когато понякога го прелиствах и изричах нещо любезно, Гастон издуваше и без това дебелите си устни и избъбряше със сантиментална гримаса: „Oui, ils sont gentils.^[3] Кафявите му очи при това се зарейваха из разнообразните повече или по-малко художествени дреболии, в ателието, което съдържаше и собствените му жалки платна (примитивно-условно нарисувани очи, прерязани китари, сини цици, геометрични орнаменти — все „съвременни“ неща) и като жестикулираше неопределено към някой предмет, нашарена дървена фруктиера или ваза на жилки, той произнасяше: „Prenez donc une de ces poires. La bonne dame d'en face m'en offre plus que je n'en peux savourer.“ Или: „Mississe Taille Lore vient de me donner ces dahlias, belles fleurs que j'exècre“^[4] (всичко това изречено навъсено, тъжно, с оттенък на мирова скръб).

По очевидни причини предпочитах моето жилище пред неговото, когато се срещахме с него да играем шах два или три пъти през седмицата. Като стар поочукан идол, той седеше с пухкави ръце върху коленете и така гледаше дъската, сякаш виждаше труп“ Десетина минути мислеше и сумтеше — след това правеше погрешен ход. Или пък след още по-продължителен, размисъл симпатягата признаваше „Au roi!“^[5] със забавения лай на старо куче, който приключваше със звук на гаргара, и провисналите му бузи се разтърсваха като желе; сетне вдигаше триъгълните си вежди с дълбока въздишка, защото му посочвах, че той самият е в шах.

Понякога от мястото, където седяхме в моя студен кабинет, дочувах как босоногата Лолита упражнява балетната си техника на голия под и гостната долу; но възприемчивостта на Гастон, приятно затъпяваше от играта и тези боси ритми не стигаха до съзнанието му — и раз, и два, тежестта на тялото преминава върху опънатия десен крак, кракът нагоре и встрани, и раз, и два — и започваше да скача с разтворени крака високо над пода или със сгънат един крак и изопнат друг, сетне се приземяваше на пръсти — едва тогава начумереният ми землистоблед величав противник почваше да търка главата или бузата си, сякаш смесваше този далечен тропот с ужасните удари, които таранът на моята странна царица му нанасяше.

Понякога моята Лола с отпусната походка се намъкваше при нас, докато размишлявахме над дъската — и за мен винаги беше голямо удоволствие да гледам как Гастон, без да откъсва слонски очички от своите фигури, става възпитано, за да й стисне ръка, и веднага пуска меките й пръстчета, сетне, без да я погледне нито веднъж, сяда отново, за да ми падне в капана. Веднъж по Коледа, след като не бях го виждал към две седмици, той попита: „Et toutes vos fillettes, elles vont bien?“^[6] — от което ми стана ясно, че беше умножил единствената ми Лолита по броя на костюмните преображения, забелязани мимоходом през цялата върволица нейни появи ту с тесни сини панталони, ту с пола, ту с къси панталонки, ту по халатче, ту по пижама.

Без всякакво желание се занимавам толкова с клетия Гастон. (Тъжно ми е, като си помисля, че година по-късно, по време на пътуването си из Европа, от което не се завърна, той се оказа забъркан dans une sale histoire^[7] — в Неапол сякаш напук!). Изобщо не бих го споменал, ако съществуването му в Бърдсли не представляваше толкова странен контраст спрямо собствения ми случай. Сега ми трябва, за да се защитя. Ето го значи пред нас този съвсем бездарен човек; посредствен преподавател; слаб учен; вкиснат, дебел, нечистоплътен; закоравял мръсен педераст, който дълбоко презираше американския бит; победоносно се гордееше, че не знае английски; процъфтяваше в превзетата Нова Англия; глезен от възрастните и гален от момченцата — о, да, той се наслаждаваше на живота и мамеше всички; и ето ме значи мен.