Владимир Набоков
Лолита (61)

29

Излязох от автомобила и затръшнах вратата. Колко прозаично, колко праволинейно прозвуча този трясък в пустотата на посърналия ден! „Баф“, изкоментира песът. Натиснах копчето на звънеца; вибрацията му премина по цялата ми снага. Personne: няма никого. Je resonne, repersonne; звъня отново, никотново. Откъде, от какви дълбини е този втор повтор? „Баф“, намеси се кучето. Устремно приближаване, тътрене и шум (баф) на разтваряна врата.

Пораснала е към пет сантиметра. Очила с бледорозова рамка. Високо вдигната по нов начин коса, нови уши. Колко просто! Този миг, тази смърт — всичко, каквото бях викал във въображението си повече от три години, внезапно се оказа просто и сухо като треска. Тя беше откровено и невероятно бременна. Лицето й сякаш се беше смалило (бяха минали само две секунди, но искам да им придам толкова дървена продължителност, колкото животът може да издържи); луничките избледнели, бузите хлътнали; голите ръце и пищяли изгубили всичкия си загар, така че се виждаха косъмчетата по тях; беше с кафява памучна рокля без ръкави и с плъстени чехли.

„Господи!“ — възкликна тя след паузата с цялата си почуда и радушие.

Без да вадя юмрук от джоба, изграчих: „Мъжът ти вкъщи ли е?“

Да убия нея, както някои са очаквали, не можех, разбира се. Представете си, аз я обичах. Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.

„Влизай“ — каза тя ведро и напористо. Доли Скилър се притисна до разпукналото се мъртво дърво на вратата и се помъчи, колкото можа, да се сплеска (при което дори се повдигна на пръсти), остана така за миг разпъната, загледана надолу, като се усмихваше на прага с хлътналите си бузи и овални скули, с белите си като разводнено мляко ръце, опънати по дървото. Преминах, без да закача изпъкналото й бебе. Познатата топлина на Доли — е лек примес на кухня. Зъбите ми тракаха най-глупашки. „О, не, ти ще останеш вън“ (на кучето). Затвори вратата и влезе след мен и след своя корем в бедната кукленска стая.

„Дик е ей там“ — каза тя, посочи с невидима тенис ракета и ме покани да прекося с поглед стаята, която служеше за гостна и спалня, а сетне кухничката и пролуката на задната врата до мястото, където в доста примитивна перспектива се виждаше чернокос млад непознат в работен гащеризон (веднага отмених убийството му) гърбом към мен на стълба, заковаваше нещо за бордея на съседа, по-набит момък от него (но с една ръка), а той го гледаше изотдолу.

Тя обясни тази картина в рамката на далечната врата с извинителна въздишка („мъжете все нещо строят“) и попита дали да го повика.

Не.

Застанала посред малко наклонения под и с леки въпросителни звуци, тя правеше познатите явайски жестове с китки и с пръсти, като ми предлагаше с тази схема на шеговита учтивост да избирам между люлеещия се стол и дивана (нощното им легло). Казвам „познатите“, защото веднъж ме бе поканила с точно такъв „танц на ръцете“ в нашата гостна в Бърдсли, когато беше уредила вечеринката. Приседнахме и двамата на дивана. Интересно: макар че всъщност хубостта й беше повехнала, едва сега ми стана ясно — в този безнадеждно късен час на жизнения ден — колко прилича тя — както винаги е приличала — на леко червенокосата Венера на Ботичели: същият мек нос, същата димна чаровност. В дълбините на джоба моите пръсти леко пуснаха и подтикнаха по-надолу заедно с кърпата, в която се бе свил, моя неупотребен колт.

„Не е този, който ми трябва“ — казах аз.

Неясният радушен израз се изгуби от очите й. Челото й се сбърчи както през старите, горчиви дни.

„Кой — този?“

„Къде е? Бързо!“

„Слушай — каза тя, като наведе глава настрани и я разтърси в това положение: — Слушай, нали няма да почнеш отново?“

„Ще почна, и още как“ — заявих аз и цяла минута (колкото и да е чудно, през единствената блага, приемлива минута от цялата ни среща) се гледахме настръхнали, сякаш тя още беше моя.

Като умно момиче тя първа се овладя.

От последвалите й думи стана ясно, че Дик не знаел нищо за цялата тази история. Мислел, че е моя дъщеря. Мислел, че се е родила във високопоставено семейство и е избягала от къщи, за да мие чиниите по кръчмите. Вярвал на всичко. Защо да усложняваме и без това трудното положение, защо да ровя тази кал?

Възразих й, че трябва да бъде разумна, трябва да бъде много разумно момиче (с ей толкав гол барабан под тънкия кафяв плат), защото, ако разчита на помощта, която имам намерение да й окажа, трябва да разбере, че се налага да узная всичко.

„Хайде, моля те: името му!“

Как — тя си мислела, че отдавна съм го отгатнал…

То е толкова (тя се усмихна лукаво и тъжно) сензационно име, че просто никога няма да повярвам. Дори и на нея не й се вярва.

„Името му, моя есенна нимфо.“

„Ах, нима е толкова важно. По-добре да, оставим този разговор.“ Не искам ли цигара?

„Не. Неговото име.“

Тя поклати глава извънредно решително. Смяташе, че вече било късно за скандал — и че все едно, никога няма да повярвам на невероятното, на най-невероятното…

Станах, казах, че е време да си тръгвам, да поздрави мъжа си, драго ми е било да я видя.

Каза, че напразно настоявам — тя никога няма да го назове… но че, от друга страна… в края на краищата…

„Наистина ли искаш да знаеш кой беше? Добре тогава, той беше…“

И тихичко, интимно, високо вдигнала тесни вежди и издула изпръхнали устни, с лека ирония, но и с известна нежност и сякаш със сподавено свирукане произнесе името, което проницателният читател е отгатнал отдавна.

„Уотърпруф“ — каза Лолита. Защо нищожният спомен за летния ден край езерото се мярна в паметта ми? Аз също отдавна бях отгатнал това име, но само подсъзнателно, без да си давам сметка. Сега не изпитах нито болка, нито учудване. Сливането премина спокойно, всичко си дойде на мястото, възникна като на сглобяема картинка орнаментът от клонки, който постепенно бях нареждал от самото начало на повестта си така, че в необходимия момент узрелият плод да падне; да, с известна порочна преценка (тя още говореше, но не я слушах, потопен в златния си покой) да изравя златния си и чудовищен покой чрез логичното удовлетворение, което дори моят най-недружелюбен читател ще изпита сега.

Както казах, тя все още говореше. Най-сетне се включих в свободно леещите се нейни приказки. Оказва се, той бил единственият мъж, когото безумно обичала. Чакай — ами Дик? Ах, Лик ли — той е чудесен, пълно съпружеско щастие и тъй нататък, тя имала друго предвид. А аз — аз, разбира се, не влизах в сметката!

Известно време ме гледа, сякаш едва сега бе осъзнала нечувания и всъщност доста досаден, сложен и никому ненужен факт, че седналият до нея четирийсетгодишен, съвсем чужд, тънък, издокаран, крехък джентълмен със слабо здраве, в кадифено сако някога е познавал и е боготворил всяка пора, всяко зачатъчно косъмче на детското й тяло. В бледосините й очи зад издължените стъкла на непознатите очила се видя отразен за миг нашият мизерен роман, за миг бе претеглен и отхвърлен като скучна вечер на гости, като екскурзия в кишав ден, на която са се явили само най-безинтересните хора, като дотегнало домашно, като засъхнала кал, лепнала се за нейното детство.

Едва успях конвулсивно да дръпна коляното си от радиуса на действие на схематичния удар на нейното юмруче — един от новопридобитите й жестове.

Каза да не съм приказвал глупости. Било, каквото било. Призна, че, общо взето, съм бил добър баща — отдаваше ми дължимото поне в това. Продължавай, Доли Скилър.

Дали съм знаел например, че е бил познат на нейната майка? Че дори е бил смятан за стар приятел на семейството? Че е гостувал у чичо си в Рамсдейл — ах, много отдавна — и изнесъл лекция в маминия клуб, изведнъж сграбчил Доли за голата ръка и я дръпнал върху коленете си в присъствието на всички тези дами, сетне я разцелувал, а тя била само на десет години и много му се ядосала? Знаел ли съм, че той забелязал мен и нея в онзи хотел на не знам какви си ловци, където пишел същата тази пиеса — да, за „омагьосаните“ ловци, — дето тя я репетирала в Бърдсли две години по-късно. Че той й говорил невъзможни неща долу във вестибюла? Знаел ли съм, че — ах, било толкова отвратително от нейна страна да ме заблуди и да ме накара да повярвам, че Клер е възрастна дама — може би негова роднина или някогашна приятелка — ами как за малко да се издъни, когато вестникът в Уейс отпечатал неговата снимка!

В Брайслендския вестник нямаше негов портрет. Наистина много забавно.

„Да“ (продължи тя) — животът е низ от комични номера. Ако някой романист опишеше съдбата на Доли, никой не би му повярвал.

Тогава се дочуха бодри домашни звуци откъм кухнята, Дик и Бил нахлуха в нея да търсят бира. Видяха госта през отворената врата и Дик влезе в стаята.

„Дик, това е татко!“ — извика Доли с напрегнат глас, той ми се стори съвсем невероятен, нов и радостен, стар и тъжен, защото младежът, ветеран от далечната война, се оказа почти напълно глух.

Очи морски цвят, черна коса, ниско подстригана, румени бузи, небръсната брадичка. Стиснахме си ръцете. Дискретният Бил, който явно се гордееше, че може да прави чудеса с една ръка, донесе отворени от него кутии бира. Понечи да си отиде. Преувеличената учтивост на пролетария. Накараха го да остане. Семейна картинка върху реклама за бира. Всъщност аз и Скилърови предпочитахме да сме в компания. Преместих се в нервно разлюлелия се стол. Като дъвчеше лакомо, бременната Доли ми предложи бисквити, фъстъци, чипс. Мъжете поглеждаха нейния крехък, зиморничав, миниатюрен, старовремски, младолик, но явно болнав баща с кадифеното сако и бежовата жилетка; може пък да е виконт.

Бяха си помислили, че съм пристигнал при тях за няколко дни, и Дик, силно сбърчил чело, което означаваше мисловно напрежение, предложи Доли и той да спят в кухнята на пода върху резервния дюшек. Леко махнах с ръка и обясних на Доли (тя предаде това по-нататък с особена рулада), че просто съм се отбил за един час на път за Лектобург, където ме очакват приятели и поклонници. Тогава забелязахме кръв върху един от малкото палци на Бил (който се оказа доста недодялан чудотворец). Колко женствено беше, невиждано никога преди в такъв ракурс, сенчестото раздвояване на бледите й гърди, набелязали се в отвора на роклята, когато се наведе над ръката на сакатия! Отведе го на ремонт в кухнята, (нямаше баня). Цели три-четири малки вечности, които направо набъбваха от изкуствената топлина на взаимните чувства, Дик и аз останахме сами. Той седеше на стола, потриваше предните си крайници и продължаваше да си бърчи челото; изпитах безцелното желание да изстискам черните точки по изпотения му нос с дългите си лъскави нокти. Харесаха ми хубавите му тъжни очи и много белите му зъби. По-малко привлекателна беше грамадната му космата адамова ябълка. Защо ли не се бръснат по-начесто тези млади напращели момци? Той и неговата Доли са имали неудържими полови сношения на този диван поне сто и осемдесет пъти, откак е заченала. А преди това — откога ли се познаваха? Странно — не изпитвах никакво лошо чувство към него; нищо освен страдание и отвращение. Сега си търкаше носа. Не се съмнявах, че когато най-сетне си отвори устата, ще каже (леко поклащайки глава насам-натам): „Ех, щерка ви е момиче един път, мистър Хейз. Няма грешка. И чудо майка ще бъде.“ Клетникът си отвори устата — и сръбна бира. Това му придаде увереност и той продължи да пие на малки глътки до пяна на устата. Той бил, както се изрази тя, чудесен. Затварял е в шепите си нейните флорентински гърдички. Ноктите му бяха черни и начупени, но ставите и пръстите, силната му изящна китка бяха много, много по-благородни от моите. Твърде много човешки жертви бях разкъсвал с клетите си разкривени ръце, за да се гордея с тях: френски фрази, едър кокал на дорсетски селянин, сплескани пръсти на австрийски шивач — ето ви го Хумберт Хумберт.

Добре. Щом предпочита да мълчи, и аз мога да мълча. Изобщо не е лошо да си отпочина в този умирил се, уплашен до смърт люлеещ се стол, преди да се запътя към леговището на звяра: там ще вдигна крайната плът на пистолета и ще потъна в оргазма на спусъка — винаги съм бил верен последовател на виенския вещер. Но постепенно ме обзе съжаление към горкия Дик, по някакъв ужасен, почти хипнотичен начин му пречех да произнесе единствената реплика, която би могъл да измисли („Щерка ви е един път момиче…“).

„Значи се стягате за Канада, така ли?“

В кухнята Доли се смееше на нещо казано или извършено от Бил.

„Значи — изревах аз — се стягате за Канада? Тоест не за Канада — изревах наново. — Искам да кажа — за Аляска.“

Той обгърна с две ръце халбата и като закима с вид на мъдрец, отвърна: „Наистина според мен се е порязал на острия ръб. А ръката си е загубил в Италия.“

Дивни бадеми в лилаворозов цвят. Откъсната сюрреалистична ръка, увиснала в поанталистичния им кармин, с малка цветарка, татуирана от външната страна на китката. Доли и подлепеният Бил се появиха отново. Мина ми през ума, че двусмислената й красота, подчертаната й от кафявата бледност сигурно възбуждат сакатия. Дик, ухилен с облекчение, се надигна от стола. Сметна, че било време той и Бил да се захванат отново с жиците. Сметна, че мистър Хейз и Доли има да си приказват за много неща. Сметна, че отново ще ме види, преди да си замина. Защо тези хора смятат толкова много, а толкова малко се бръснат и толкова пренебрегват слуховите апарати?

„Сядай“ — каза тя, като звучно се плесна по бедрата. Отново се отпуснах в черния фатерщул.

„Добре, да се върнем на въпроса. Ти значи ме предаде. Къде заминахте? Къде е той сега?“

Тя взе от камината гланцирана изкорубена снимка. Възрастна жена в бяло, дебела, грейнала, с патрави крака, с много къса рокля; мъж по жилетка: моржови мустаци, ланец на часовник. Родителите на мъжа й. Живеели със семейството на брат му в Джуно.

„Наистина ли не искаш цигара?“

Тя запали. За пръв път я виждах да пуши. Това бе строго забранено през царуването на Хумберт Страшни. Плавно, сред синкавия пушек, Шарлота Хейз се надигна от ковчега. Разбира се, лесно ще го намеря чрез чичото дентист, ако тя не ми каже.

„Да съм те предала ли? Не.“ Тя насочи към камината стрелата на своята цигара, бързо почука по нея с показалец, също както правеше майка й, и съвсем по същия начин, боже мой, с нокът изчопли частичката цигарена хартия от долната си устна. Не. Не ме е предавала. Било съвсем приятелски. Едуза я предупредила навремето, че Ку има слабост към малките момиченца — навремето за малко да го тикнат в затвора, впрочем той знаел, че тя знае. С лакът върху дланта тя смукна, усмихна се, издуха пушека, отново стрелна към камината. Потъна в спомени. Работата била там, че виждал издъно (с усмивка) всичко и всички, защото не бил като мен и като нея, а бил гений. Бележит човек. А какъв веселяк! Търкалял се от смях, когато тя му признала моите отношения с нея, какво предателство е, щом е било съвсем безопасно да му признае?

„Та така. Ку — всички му викаха Ку…“

Така съкратен се наричаше летният й лагер (Кукувичка). Забавно съвпадение. Значи я откарал в шикарно ранчо на триста мили от, как беше… Елефант (Елфинстън). Ами как се казваше ранчото? Ах, много глупаво име: Дук-дук — нищо не означава (е, кой знае)… но общо взето, сега нямало значение, тъй като това място било изчезнало, изпарило се. А колко било чаровно — не съм можел да си представя феноменалния разкош на това ранчо — там имало всичко, ама направо всичко, дори водопад в къщата! Сигурно съм си спомнял червенокосия тип, с когото ние (ние!) сме играли веднъж тенис? Ранчото било всъщност на брата на червенокосия, но той го отстъпил за лятото на Ку. Когато Ку пристигнал е нея, им организирали нещо като коронация, а сетне ги хвърлили в басейна, за малко да ги удавят, както се прави при пресичането на екватора. Е, нали знаеш…

Тя изви нагоре очи, покорна на съдбата.

„Моля те, продължавай.“

Та така. Уж щял да я закара есента в Холивуд — да видели дали е подходяща за епизодична роля във филма по неговата пиеса „Златни струни“. Дори се надявал, че ще дублира една от прочутите малки актриски на обления в изкуствена светлина тенис корт. Уви, никога не се стигнало дотам.

„Къде е сега този мизерник?“

Защо да е мизерник? Чудесен човек в много отношения. Но там, в ранчото, животът бил само пиянство и наркотици. И, разбира се, той бил истинско страшилище в полово отношение, приятелите му били негови роби. Не мога да си представя (аз, Хумберт, не съм можел да си представя!) какви ги вършели всички в ранчото Дук-дук. Тя категорично отказала да участвува и той я изпъдил.

„В какво?“

„Ах, в странни, долни, фантастични неща. Знаеш ли, той имаше и момичета, и момчета, и няколко големи мъже, искаше всичките заедно да вършим бог знае какво голи-голенички, докато мадам Дамор ни снимаше с кинокамера.“ (Жустин на маркиз Дьо Сад в началото е на дванайсет години.)

„Какво именно се вършеше?“

„Ах, отвратителни неща… Ах, не, ама наистина аз…“ (Тя произнесе това „аз“ като сподавен вик, заслушана в източника на дърпащата болка, и понеже нямаше думи, разпери всичките си пет пръста и неловко преряза въздуха с ръка. Не — не можеше, отказваше по-подробно да обясни в присъствие на детето, което носеше.

Да, наистина.

„Пък и какво ли значение има сега — каза тя, докато разбухваше възглавницата с юмрук и сетне се наместваше с корема нагоре върху дивана. — Диви неща, мръсни неща. Казах — не, за нищо на света няма… (тя наивно използува неудобен за публикуване цинизъм за назовавано на прищявката, която ние двамата познавахме добре) на твоите отвратителни хлапаци, защото си ми нужен само ти. И тогава той ме изрита.“

Оставаше малко за разправяне. През онази зима (1949—1950) Фей и тя много трудно си изкарвали прехраната. Две години се местила от град на град, работила в малките ресторантчета по шосето, а после срещнала Дик; Не, не го знаела къде се намира по онова време. Вероятно някъде в Ню Йорк. Тъй като беше прочут, тя лесно би го намерила, ако би поискала. Фей опитала да се върне в ранчото, но то просто вече не съществувало — изгоряло до шушка, нищо не останало освен черна купчина боклук. Това й се сторило толкова странно, толкова странно…

Е, да, името на Мак Ку беше, подобно на неговото и къщата му също бе изгоряла.

Тя притвори очи и зяпна с уста, отметна се върху възглавницата и спусна единия си крак на пода под памучното одеяло. Подът бе леко наклонен, някое стоманено топче би се отърколило право в кухнята. Сега вече знаех всичко каквото исках. В намерението ми не влизаше да тормозя моята мъничка. Някъде зад бордея на Бил радиото запя след трудовия ден за безумна, обречена любов и ето тя беше пред мен, вече очукана, вече с недетски изпъкнали жили върху тънките ръце, с гъша кожа при раменете, с плоски „маймунски“ уши, с неизбръснати подмишници, ето я, полулежеше пред мен (моята Лолита!), безнадеждно повехнала на седемнайсет години, с това бебе в нея, което може би мечтаеше вече да развърти голям бизнес и да излезе в пенсия през 2020 година — а аз гледах и не можех да се нагледам, и знаех — толкова сигурно, колкото, че ще умра, — че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял или мога да си представя на този свят, или съм мечтал да видя на онзи. От нея бе останал само съвсем лек теменужен полъх, листопадното ехо от онази нимфетка, върху която се бях стоварвал с такива крясъци в миналото; ехо в края на червено дере в далечна гора под белезникав свод, с кафяви листа, препречили потока, е един последен щурец в сухия буренак… Но слава богу, боготворях не само ехото. Грехът, който навремето лелеех в преплетените лозници на сърцето си, mon grand péché radieux^[1], се сви до ядката си: до безплоден и егоистичен порок; тъкмо него зачерквах и проклинах. Можете да се гаврите с мен и да заплашвате да прогоните публиката от залата, но докато не ми затъкнат устата и ме удушат, ще крещя за своята истина. Лудешки жадувам пелият свят да научи колко обичам своята Лолита, тази Лолита, бледа и осквернена, с чуждото дете под сърцето, но все още сивоока, все още с черни като сажда ресници, все още руса и бадемова, все още Карменсита, все още моя, моя… Changeons de vie, ma Carmen, ajloas vivre quelque part où nous ne serons jamais séparés.^[2] Охайо? Дебрите на Масачузетс? Мери Мей? Все едно, дори тези нейни очи да посърнат до рибешко късогледство, бозките й да набъбнат и да се напукат, а чаровното, младо, велурено устийце да бъде осквернено и разкъсано от раждането — дори тогава още ще обезумявам от нежност само при вида на твоето свидно, повехнало лице, при звука на твоя гърлен млад глас, моя Лолита.

„Лолита — изрекох аз, — може да е безсмислено и безполезно, но трябва да ти кажа. Животът е твърде кратък. Оттук до стария автомобил, който знаеш тъй добре, са двайсет, двайсет и пет крачки. Съвсем кратка разходка. Направи тези двайсет и пет крачки. И ще си живеем преспокойно до края на живота.“

Carmen, voulez-vous venir avec moi?^[3]

„Искаш да кажеш — отвърна тя, като отвори очи и леко се надигна (змия, готова да ухапе), — искаш да кажеш, че ще ни дадеш (на нас!) пари само ако преспя с теб в хотела, така ли? Това ли искаш да кажеш?“

„Не, не. Криво си ме разбрала. Искам да зарежеш своя случаен Дик и тази ужасна дупка и да дойдеш о мен — да живееш с мен, да умреш с мен, всичко, всичко с мен“ (предавам общия смисъл на моите думи).

„Ти си ненормален“ — каза тя с детинска гримаса.

„Помисли си, Лолита. Няма никаква разлика. Освен — едно нещо, но то няма значение (отменянето на смъртното наказание, исках да кажа, но не го казах). Във всеки случай, дори да ми откажеш, все едно ще получиш своето… trousseau“^[4].

„Да не се шегуваш?“ — попита тя.

Дадох й плика с четиристотинте долара и чека за три хиляди и шестстотин.

Плахо, с опасение, тя взе mon petit cadeau^[5], челото й внезапно се обля в омайна розова багра.

„Чакай — избъбри тя мъчително силно, — ти ни даваш четири хилядарки, така ли?“

Закрих лицето си с ръце и избухнах в сълзи — най-горещите, които някога съм проливал. Чувствувах ги как лъкатушат между пръстите и се стичат по брадичката ми, как ме изгарят, носът ми се запуши, не можех да се спра и тогава тя пипна китката ми.

„Ще умра, ако ме докоснеш — казах аз. — Сигурна ли си, че няма да тръгнеш с мен? Няма ли поне слаба надежда, че ще дойдеш? Отговори ми само на това.“

„Не — каза тя, — не, душко, не. — За пръв път през живота се обърна така към мен. — Не — повтори тя. — И дума не може да става. По-скоро бих се върнала при Ку. Там е работата, че…“

Явно не й стигнаха думи. Мислено я снабдих с тях („… той ми разби сърцето, ти само разби моя живот“).

„Просто чудесно — продължи тя — хоп! (пликът се плъзна от дивана на пода, тя го хвана), — толкова невероятно чудесно от твоя страна… такъв куп пари! Те ще решат всички въпроси. Можем да заминем още следващата седмина. Стига си плакал, моля те! Трябва да разбереш. Да ти донеса ли още бира? Ах, недей да плачеш! Толкова ми е мъчно, че съм те лъгала, но сега вече нищо не може да се направи.“

Избърсах си лицето и пръстите. Тя се усмихваше, загледана в cadeau… Тя ликуваше. Искаше да повика Дик. Казах, че след минута тръгвам и никак, никак не искам да го виждам. Опитахме да намерим тема за разговор. Кой знае защо, все виждах пред себе си — образът трепкаше и копринено проблясваше върху мократа ми ретина — ярко момиченце на дванайсет години, седнало на прага, замерва с камъчета празна консервена кутия. Понечих да кажа — търсех някоя небрежна фраза: „Интересно какво ли е станало е малката Мак Ку — дали е оздравяла вече?…“ — но навреме се спрях, страхувах се, че ще ме засече: „Интересно какво ли е станало с малката Хейз?“ В края на краищата се наложи да се върнем към паричните въпроси. Предаденият й чек представляваше чистият приход от наема за майчината й къща. Тя се учуди — мислела, че е била отдавна продадена. Още не (впрочем наистина й бях казал така навремето, за да прекъсна всякаква връзка с Рамсдейл). Адвокатът скоро ще й прати пълен отчет за финансовото й положение. Положението е — чудесно. Къщата може да се продаде на прилична цена. Някои от евтините акции на майка й страшно са се покачили. Не, наистина е време да тръгвам. Време е да тръгвам, да го намеря, да го унищожа.

Тъй като знаех, че няма да преживея допира на устните й, доста дълго отстъпвах заднишком като в претенциозен танц, при всяко движение, което тя и коремът й правеха в моя посока.

Тя и кучето ме изпратиха. Учудих се (не, реторичен похват — никак не се учудих), че щом видя автомобила, в който бе пътувала толкова много като нимфетка, не се развълнува. Само отбеляза, че бил полилавял тук-там от старост. Казах, че е неин и че мога да взема автобуса. Каза ми да не говоря глупости, щели да тръгнат със самолет за Юпитер или за Юкон и там да си купят кола; казах, че в такъв случай аз купувам нейния стар икар за петстотин долара.

„С такова темпо скоро ще станем милионери!“ — възкликна тя, като се обърна към задъханото от възторг куче — те нямаха намерение да го вземат със себе си.

Carmensita, lui demandais-je…^[6]

„Една последна дума — казах на старателно правилния си английски. — Ти вероятно си напълно сигурна, че — хайде да не е утре или вдругиден, — че някога, все едно кога, няма да дойдеш да живееш при мен? Ще сътворя чисто нов бог и ще му благодаря с пронизителни крясъци, стига само да ми дариш тази микроскопична надежда“ (общ смисъл).

„Не. — отвърна тя усмихната. — Не.“

„А между другото, това би променило нещата“ — каза Хумберт Хумберт.

След това той извади пистолета… тоест читателят очаква може би да постъпя така глупашки книжно. Дори и през ум не ми мина.

„Гуд-бай-ай!“ — пропя тя, моята американска мила безсмъртна, мъртва любов; защото е мъртва и безсмъртна, ако четете тези редове (подразбирам официалното съглашение с тъй наречените власти).

На заминаване чух как с рулади зовеше своя Дик; кучето препусна вълнообразно като дебел делфин да съпроводи автомобила, но беше твърде тежко и старо, затова скоро изостана.

Денят умираше, вече карах по шосето под ситния дъжд и колкото чевръсто да сновяха драмата близнаци по предното стъкло, не можеха да изтрият сълзите ми.