Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

28

Милостиви госпожи съдебни заседателки! Бъдете търпеливи с мен! Разрешете ми да отнема частичка от скъпоценното ви време! И така, настъпи le grand moment[1]. Оставих Лолита, все още седнала в края на бездънната постеля, вдигнала в дрямка крак и безсилно развързваща обувката си, като при това показваше вътрешната страна на бедрото чак до шева на гащичките — тя винаги странно разсеяно или безсрамно, или с нещо средно от едното и от другото се отнасяше към подобно разголване. Ето значи какъв беше заветният й образ, който заключих в стаята, след като се уверих предварително, че в стаята отвътре няма райбер. Ключът с резбосано кръгче номерирано дърво веднага се превърна в тежък „Сезам — отвори се“, в приказен шперц, който можеше да отключи блаженото и странно бъдеще. Той беше мой, беше част от горещия ми космат юмрук. След няколко минути — например след двайсет, например, след половин час (sicher ist sicher[2], както обичаше да казва моят чичо Густав), ще отключа вратата на стая 342 и ще намеря моята нимфетка, моята хубост и годеница, в тъмницата на кристалния сън. Съдебни заседатели! Ако възторгът ми можеше да звучи, той щеше да изпълни този буржоазен хотел с оглушителен рев. Единственото, за което съжалявам днес, е, че не оставих мълчаливо на дежурния ключа от 342 стая и не напуснах още същата нощ града, страната, материка, полукълбото и цялата земя.

Нека да ви обясня. Не ме смутиха особено разкаяните й намеци. Все още бях твърдо решен да щадя невинността й, да действувам само под покрова на нощта до напълно приспаната от наркозата голичка душичка, „Сдържаност и благоговение“ — такъв бе постоянният ми девиз. Имах намерение да се придържам към него дори ако тази невинност (впрочем доста развенчана от съвременната наука) е била леко увредена от някое детинско еротично преживяване (най-вероятно от хомосексуално естество) в онзи неин долнопробен лагер. Разбира се, поради старомодните си европейски навици аз, Жан Жак Хумберт, приех на доверие, когато я видях за пръв път преди два и половина месеца, че тя е толкова непорочна, колкото според шаблона трябва да бъде „нормалното дете“, откак е приключил незабравимият античен свят с увлекателните му нрави. През нашата просветена ера не сме заобиколени от мънички роби, от нежни цветенца, които можем да откъснем в преддверието на банята, както се е случвало през дните на Рим; освен това не следваме примера на величавия Изток през още по-изнежените времена и не галим отпред и отзад услужливите деца между овнешкото и розовия шербет. Там е работата, че старата брънка, която съединява света на възрастните със света на децата, сега е разединена от новите обичая и закони. Макар че по едно време се интересувах от психиатрия и от обществена социална помощ, всъщност не знаех почти нищо за децата. Все пак Лолита бе само на дванайсет години, та каквито и корекции да внасях според средата и епохата (дори като имах предвид разюздаността на американските деца на училищна възраст), ми се струваше, че развратните игри между тези чевръсти хлапета са все пак в по-късно време и в друга обстановка. Поради това (отново подхващам нишката на разсъжденията си) моралистът у мен заобикаляше въпроса, като се хващаше за условните представи какво представляват дванайсетгодишните момиченца. Детският психиатър у мен (шарлатанин както повечето от тях, но сега това няма значение) предъвкваше неофройдисткия буламач и си въобразяваше една мечтателна и екзалтирана Лолита в „латентната“ фаза на целомъдрието. Накрая сексуалистът у мен (огромното безумно чудовище) не би възразявал срещу известна порочност у своята жертва. Но някъде отвъд кипналото щастие се съвещаваха смутени сенки — и колко съжалявам, че не се вслушах в тях! Човешки същества, слушайте! Трябваше да съм разбрал, че Лолита е вече нещо съвсем различно от невинната Анабела и че нимфичната злина, която се излъчваше от всяка пора на омагьосаното момиче, подготвяно от мен за тайната наслада, ще направи тайната неосъществима и насладата — смъртоносна. Трябваше да съм разбрал (от знаците, които ми правеше нещо вътре в Лолита — истинската детска Лолита или някой изнурен ангел зад гърба й), че очакваното блаженство не ще ми донесе нищо освен мъки и ужас. О, крилати господа съдебни заседатели!

Тя е моя, моя, ключът е в юмрука ми, юмрукът е в джоба, тя е моя! Чрез заклинания и изчисления, на които бях посветил толкова безсъния, постепенно утаих цялата ненужна мътилка и като слагах слой подир слой прозрачни краски, завърших картината. На тази картина тя ми се явяваше разголена — нямаше нищо върху нея освен едно чорапче и гривната с висулки; бе се простряла с разперени ръце и крака там, където я бе повалило вълшебното ми биле; в едната си ръчичка още стискаше кадифената панделка, дръпната от косата; курабиенокафявото й тяло с белия негатив на късичкия бански, отпечатан върху тена, ми показваше бледите си млади зърна; в розовата светлина на лампата копринено блещукаше първият мъх върху дебеличкото хълмче. Огромният ключ с мургавото орехово допълнение беше в джоба ми.

Бродех из различните зали, озарен отвътре, навъсен отвън; нали лицето на въжделението е винаги навъсено; въжделението никога не е съвсем сигурно — дори и когато нежната жертва е заключена в твоята крепост, — че някой дявол — конкурент или влиятелно божество — не дебне да отмени подготвения за тебе празник. Банално казано, трябваше да пийна някъде, но в този стар почтен хотел, натъпкан с уврели от пот филистери и стилизирани предмети, не се намери бар.

Отвях се към мъжката тоалетна. Напускаше я посетител с клерикално черен костюм, с душа, comme on dit[3], разтворена за света, докато си проверяваше дюкяна (жест, който виенският мъдрец обяснява с желанието да се провери дали си го носиш), ме попита харесала ли ми е лекцията на пастор Пар и ме изгледа недоумяващ, когато казах, че Пар е печен мъж, след което смачках на топка хартиената салфетка, тъкмо си бях избърсал пръстите с нея — а моите пръсти са твърде чувствителни, — сръчно улучих кошчето за боклук и се измъкнах във вестибюла. Подпрях се удобно с двата лакътя пред мистър Уаткинс и го попитах дали е сигурен, че жена ми не се е обаждала по телефона; и какво става със сгъваемото легло. Креваткинс отговори, че не, не се е обаждала (разбира се, покойната нямаше как да се обади) и че ако останем, утре ще ни донесат леглото. От голямото, пълно с хора помещение с надпис „Ловна зала“ долиташе бучене от много гласове, които обсъждаха градинарски въпроси или може би безсмъртието на душата. Другият салон, наречен „Малинов“, цял облян в светлина, с блеснали масички и една дълга маса със сок и бисквити, още беше празен, ако не се брои една глухарка (увехнала жена с характерната за глухарките стъклена усмивка и Шарлотиния начин на говорене), която, цялата струяща, се запъти към мен и попита дали не съм господин Брадок, защото, ако съм този господин, мис Брада тъкмо ме търсила. „Ама че име за жена“ — казах си аз и полека излязох.

Пъстроцветната ми кръв приливаше и отливаше. Реших да изчакам до девет и половина. Щом се върнах във вестибюла, намерих промяна: известен брой лица в шарени коприни или в черно сукно образуваха отделни малки групи и елфът на случайността зарадва очите ми с чаровно дете на Лолитините години, с рокля Лолитина кройка, обаче бяла, с бяла панделка, която придържаше черната му коса. Не беше кой знае колко миловидна, но си беше нимфетка, голите й бледно-порцеланови крака и шийката като лилия за един незабравим миг образуваха извънредно приятна антифония (ако с музикален термин може да се изрази усещането в гръбначния мозък) спрямо жаждата ми за Лолита, румена и загоряла, възбудена и осквернена. Бледото момиченце почувствува погледа ми (който впрочем беше съвсем небрежен и благодушен) и тъй като се оказа смешно свенливо, се смути ужасно, извъртя очи и притисна ръце към бузата си, сетне си подръпна роклята и най-сетне обърна към мен слабите си плешки и нарочно се заприказва с кравешката си наглед майка.

Напуснах шумния вестибюл и излязох вън; стоях известно време на белите стъпала, загледан във въртележката от белезникави нощни пеперуди, които кръжаха около лампата в набъбналата от влага чернилка на несигурната, неспокойна нощ, и си мислех: всичко, каквото ще сторя, всичко, каквото ще посмея да сторя, ще бъде всъщност такава дреболия… Изведнъж сред мрака усетих нечие присъствие: някой седеше в едно кресло между колоните на перона. Всъщност не можех да го различа в мрака, но го издаде винтовото скърцане на отваряната манерка, последвано от скромно бълбукане и приключило със звук на кротко завинтване. Тъкмо се канех да се отдръпна, когато непознат глас се обърна към мен:

„Как я свали?“

„Извинете?“

„Казвам: спря да вали.“

„Да, наистина.“

„Виждал съм някъде малката.“

„Аз съм й баща.“

„Не си й баща.“

„Моля?“

„Казвам: прекрасна е нощта. Къде е майка й?“

„Умря.“

„А, така ли. Жалко. Да вечеряме ли утре тримата?

Дотогава цялата тази сган ще се разотиде.“

„И ние с нея си заминаваме.“

„Жалко. Много съм се напил. Лека нощ. Това ваше момиченце се нуждае от много сън. Сънят е роза, както казват в Персия. Искаш ли цигара?“

„Благодаря, сега не ми се пуши.“

Той драсна клечка, но тъй като беше пиян или понеже вятърът беше пиян, пламъчето освети не него, а някакъв грохнал старец (от тези, които прекарват остатъка от живота си из ей такива стари хотели) и бялото му люлеещо се кресло. Никой нищо не каза и мракът се завърна на предишното си място. Сетне чух как хотелският кореняк се закашля и изхрачи с гробовен кънтеж.

Тръгнах си от верандата. Общо взето, бе минал половин час. Жалко, че не изпросих глътка уиски от него. Напрежението започваше да ми се отразява. Ако цигулкова струна може да страда, аз страдах като струна. Обаче би било неприлично да бързам. Докато се промъквах през съзвездието от хора, застанали в един от ъглите на вестибюла, ослепително блесна магнезий — и ухиленият пастор Брадок, двете дами патронеси с боднати на гърдите неизбежни орхидеи, момичето с бялата рокличка и най-вероятно озъбеният Хумберт Хумберт, който се промъкваше странишком между омагьосан свещеник и това момиче, което приличаше на малолетна младоженка, бяха увековечени начаса — доколкото хартията и текстът на малко провинциално вестниче могат да бъдат вечни. Пред асансьора бе застанала друга чуруликаща купчинка. Отново предпочетох стълбището. Стая 342 се намираше близо до другата, външната стълба, аварийната. Можех вече още да се спася — но ключът се превъртя в ключалката и вече влизах в стаята.

Бележки

[1] Великият момент (фр.). — Б.а.

[2] Като ще е, да е (нем.). — Б.а.

[3] Както се казва (фр.). — Б.а.