Владимир Набоков
Лолита (46)

13

По времето, когато пролетта мацна по улица Теър жълти, зелени и розови мазки, Лолита вече безвъзвратно се беше влюбила в театъра. Мис Прат, която забелязах една неделя да закусва с някакви дами при Уолтън, срещна отдалеч погледа ми и — докато Лолита не гледаше натам — сърдечно и сдържано ме възнагради с беззвучни аплодисменти. Не понасям театъра, за мен в историческа перспектива той е примитивна и позагнила форма на изкуството, която намирисва на обредност от каменната ера и на всякаква обществена дивотия въпреки индивидуалните гениални инжекции като например поезията на Шекспир или Бен Джонсън, която читателят в своята стая и без всякакви актьори автоматично извлича от драматургията. Понеже по онова време бях твърде много зает с литературните си трудове, не можах да се запозная с пълния текст на „Омагьосаните ловци“ — пиесата, в която Долорес Хейз получи ролята на фермерската дъщеря, въобразила си, че е горска фея или Диана: тази дриада, докопала по някакъв начин учебник по хипноза, въвлича заблудилите се ловци в различни забавни ситуации, но в края на краищата самата тя изпада под обаянието на скитника поет (Мона Дал). Ето всъщност какво разбрах от измачканите откъслеци на небрежно препечатания текст, пръснати от Лолита из цялата къща. Беше ми приятно и тъжно, че заглавието на пиесата случайно съвпада с името на незабравимия хотел, но си признах уморено, че няма защо да напомням за това на моята собствена фея, понеже се страхувах, че безсрамният упрек в сантименталност ще ми причини по-голямо страдание от пренебрежителното й забраванство. Стори ми се, че пиесата е един от многото анонимни преразкази на някоя банална легенда. Също така, разбира се, можех да си помисля, че в търсенето на привлекателно название собственикът на хотела е изпитал непосредственото и изключително влияние на случайната фантазия на наетия второстепенен стенописец и че по-късно името на хотела е подсказало идеята за пиесата. Но с доверчивия си, простодушен и доброжелателен ум случайно все пак свърнах в друга посока и машинално предположих, че фреските, табелата и заглавието имат общ източник може би от някое местно предание, което аз, понеже нямам нищо общо с новоанглийския фолклор, просто не познавам. Поради това останах с впечатлението (пак така случайно и без всякакво значение), че проклетата пиеса е от онези претенциозни глупости за детска аудитория, приспособявани и преправяни хиляди пъти, като например „Хензел и Гретел“ от еди-кого си или „Спящата красавица“ от еди-кого си, или „Новите дрехи на краля“ от някакви си Морис Върмонт и Марион Румпълмайър (те могат да бъдат открити във всеки сборник от рода на „Училищна сцена“ или „Пиеска за вас!“). Другояче казано, не знаех — а дори и да знаех, през онези дни не бих обърнал внимание, — че всъщност пиесата „Омагьосаните ловци“ е наскоро написано и в технически смисъл самобитно произведение, играно за пръв път само преди три-четири месеца в нафукан нюйоркски театър-студия. Доколкото можех да съдя от ролята на моята чаровница, творбата беше безнадеждно претенциозна, с отзвуци от Ленорман и Метерлинк и от разните безцветни английски мечтатели. Ловците в пиесата, както е прието в Америка, бяха еднакво облечени, с еднакви червени каскети и се различаваха само по качеството на оръжието си. Единият беше банкер, вторият водопроводчик, третият полицай, четвъртият гробар, петият застрахователен агент, а шестият — избягал каторжник (драматичните ефекти са предварително зададени); всичките вътрешно се променят, щом попаднат в Долиния дол, и вече помнят истинския си живот като някакво видение или кошмар, от който ги е разбудила малката ми Диана; обаче седмият ловец (не с червен, а със зелен каскет — ама че заплес!) беше Младият поет и за голяма досада на Диана започва да настоява, че тя и другите участници в дивертиментото (танцуващите нимфи, елфи, горски духове) са само негово дело, на поета. Доколкото разбрах, свършваше се с това, че възмутена от неговата самоувереност, босата Долорес отвеждаше своя поет, тоест Мона, обута в кариран панталон с ластици, на бащината ферма зад горите тилилейски, за да докаже на този перко, че тъкмо тя изобщо не е негова измислица, а е селска девойка, здраво стъпила върху чернозема; целувката преди падането на завесата укрепваше дълбоката идея на пиесата, която ни поучаваше, че мечтата и действителността се сливат в любовта. Благоразумието ме съветваше да се въздържам от критика в разговорите с Лолита: тя толкова хубаво се увличаше от „проблемите на изразителността“, толкова омайно долепваше тесните си флорентински длани, като размахваше мигли и ме заклинаше да не присъствувам на репетициите в училището, както правели някои съвсем смешни родители! Искало й се, казваше тя, да ме заслепи със съвсем гладкото първо представление, освен това, представете си, някак все съм се бъркал, където не ми било работа, все съм приказвал не каквото трябва и съм я притеснявал в присъствието на нейните познати.

В разгара на репетициите се случи едно съвсем особено… о, сърце, сърце!… имаше през май един особен ден, изпълнен с радостна суетня — но някак покрай мен, извън моя кръгозор, без да се удържи в паметта ми, и когато вече по-късно, вечерта, отново видях Лолита (тя седеше на велосипеда, балансираше, притиснала ръка до влажната кора на младата бреза в края на нашата полянка), толкова ме порази грейналата й нежна усмивка, че за миг си честитих края на всичките страдания. „Кажи — попита ме тя, — помниш ли как се казваше онзи хотел, ах, как да не знаеш кой хотел (носът й се сбърчи), хайде, кажи де, знаеш го, където имаше едни бели мраморни колони и лебед във вестибюла? Как да не го знаеш (тя шумно въздъхна), онзи хотел, където ме изнасили? Добре де, не е там работата, по дяволите. Просто искам да те попитам дали той не се казваше (почти шепнешком)? „Омагьосаните ловци“? Ах, да (мечтателно), нали?“ И изведнъж, с леко избликнал влюбен, пролетен смях тя шляпна с длан гланцовия дънер и литна нагоре по улицата, сетне се устреми обратно в пълен покой, като държеше ходила, едното по-високо, другото по-ниско, върху неподвижните педали и бе забравила ръката си върху оголеното си от басмената пола коляно.