Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

27

Все още съм в Паркингтън. С голямо усилие заспах за около час. Събудих се от безсмисленото и ужасно изтощително съвкупяване с мъничък, мъхест и съвсем непознат за мен хермафродит. Беше вече шест сутринта и изведнъж ми хрумна, че май няма да е лошо да се озова в лагера по-рано от предвиденото. Оставаха ми към сто мили път, а сетне предстоеше да стигнем до Мъглявите планини и до Брайсленд. Казах, че ще се явя за Доли по обед единствено защото нетърпеливото ми въображение настояваше час по-скоро да настъпи милосърдната нощ, но сега взеха да ми се привиждат какви ли не усложнения и целият се разтърсвах от мисълта, че по време на отсрочката ще й хрумне да позвъни в Рамсдейл. Обаче, когато в девет и половина сутринта се опитах да включа двигателя, се оказа, че акумулаторът е издъхнал, и чак по обед най-сетне напуснах Паркингтън.

Долетях до местоназначението си в два й половина; оставих колата в боровата горичка, където червенокосо момче с хулигански вид и зелена риза в мрачна самота се занимаваше със странна игра — хвърляше отдалеч подкови на забит в земята кол. То мълчаливо ми посочи варосаната къщичка, в която се намира канцеларията на лагера; наложи ми се, примрял от вълнение, да слушам няколко минути дотегливите съболезнования на лагерната началничка, немарлива, очукана от живота жена с ръждива на цвят коса. Тя ми каза, че Доли си е стегнала багажа, и е готова за заминаване; че момиченцето знае за заболяването на майка си, но не знае колко е сериозно. Дали не иска г-н Хейз, тоест г-н Хумберт, да се запознае с лагерните възпитатели? Или да погледне къщичките, в които са настанени момичетата? Всяка къщурка носи името на някоя от животинките на Уолт Дисни. Или пък да огледа централната сграда? Да изпратим ли веднага Чарли да я повика? Момичетата тъкмо привършват украсата на трапезарията за вечеринката (може би по-късно Шърли Холмс ще разкаже на някого: клетникът направо не беше на себе си).

За минута искам да продължа тази сцена с всичките й дреболии и фатални подробности. Ето вещицата, която ми написа квитанцията, като си дръгнеше косата, дърпаше чекмеджетата на писалището, сетне изсипа рестото в нетърпеливата ми длан и съвестно подреди няколко банкноти върху монетите с бодрия възглас: „Ето още десет!“ Снимките на момичетата; живата още пъстра пеперуда, здраво забодена за стената (в отдела за естествознание); обрамчения диплом на лагерната диетоложка; моите трепетни ръце; отзива, подготвен от усърдната началничка, за поведението на Доли Хейз през юли („твърде удовлетворително, интересува се от плуване и гребане“); шума на дърветата и пеенето на птиците, моето ускорено биещо сърце…

Бях гърбом към отворената врата, когато внезапно усетих прилив на кръв в главата, щом чух зад себе си нейното дишане и глас. Тя се появи, като тътреше подскачащия си тежък куфар. „Здрасти, здрасти.“ И застана кротичко, вперила в мен лукави, радостни очи и полуразтворила нежни устни, върху които блуждаеше нова, но учудващо омайна усмивка. Беше по-слаба и по-висока и за миг ми се стори, че лицето й е погрозняло в сравнение с мислената снимка, която бях лелеял повече от месец; бузите й изглеждаха хлътнали и твърде сгъстилите се лунички сякаш размазваха розовата селска хубост на чертите й. Това първо впечатление (тесничка човешка пауза между два удара на хищното сърце) ясно сочеше: всичко, каквото можеше овдовелият Хумберт да стори, всичко, каквото би искал и би желал да стори — е да даде на това посърнало, макар и обагрено от слънцето девойче aux yeux battus[1] (дори оловните сенки под очите й бяха в лунички) свястно образование, здравословно, щастливо детство, чиста къща, мили дружки, сред които (ако парките благоволят да възнаградят този нещастник) може би ще намери това хубавичко девойче, което е предназначено изключително за хер Хумберт. Впрочем само за миг, както казват германците, бе заличена тази небесно-добродетелна линия на поведение и аз догоних плячката (времето се движи по-бързо от фантазията ни!) и тя отново беше моята Лолита — дори повече от всеки друг път. Отпуснах ръка върху топлата й руса главица и взех куфара. Тя беше цялата рози и мед; бе облякла най-ярката си басмена рокля на червени ябълчици; ръцете и краката й бяха със силен гъстокафяв загар; драскотините по тях приличаха на пунктир от дребни съсирени рубинчета, а назъбеното ръбче на чорапите свършваше на паметно за мен място; дали поради детската й походка, или защото я помнех винаги с плоски подметки, сега ми се струваше, че кафяво-белите обувки са й прекалено големи и токовете им са прекалено високи. Сбогом, лагер „Ку“, весел „Ку-ку“, сбогом, обикновена нездравословна храна, сбогом, приятелю Чарли! В горещата кола тя седна до мен, плесна чевръста муха върху червеното си коляно, после енергично заобработва в уста дъвката и бързо завъртя ръчката, свали стъклото откъм своята страна и отново се облегна. Полетяхме през ивичката петниста гора.

„Как е мама?“ — попита тя съвсем учтиво и аз й отговорих, че докторите още не са съвсем сигурни за какво се отнася. Във всеки случай е нещо стомашно.

„Нещо страшно ли?“

„Не, стомашно.“

Обясних й, че ще се наложи да останем известно време наблизо; болницата е в селото до веселото градче Лепингвил, където в началото на деветнайсети век живял прочутият поет По и където ще изгледаме всички филми поред. Тя сметна, че проектът е екстра, и попита ще стигнем ли до Лепингвил още тази вечер.

„По обед ще бъдем в Брайсленд — отвърнах аз. — Утре ще посетим Лепингвил. Как беше екскурзията? Весело ли е в лагера?“

„Ъхъ.“

„Мъчно ли ти е, че си заминаваш?“

„Хм-хм.“

„Говори, Ло, недей да грухтиш. Разкажи ми нещо.“

„Какво именно, та-тен-це?“ (Произнесе последната дума натъртено и малко иронично.)

„Все едно какво.“

„Може ли да ви говоря на „ти“ и да ви казвам „татко“?“ (При това присви очи, загледана в шосето.)

„Може.“

„Да се пукнеш от смях! Кога успяхте да лапнете по мама?“

„Ще дойде време, мила Ло, когато ще разбереш много чувства и ситуации като например хармонията и красотата на чисто духовните отношения.“

„Как ли не!“ — произнесе грубовато нимфетката.

В диалога настъпи неопределена пауза, запълнена с живописна околност.

„Я погледни, Ло, колко крави на отсрещния склон!“

„Направо ще повърна, ако видя още една крава.“

„Знаеш ли, Ло, много ми беше мъчно без тебе.“

„А на мен никак без теб. Нещо повече — гнусно ти изневерявах, но това няма никакво значение, тъй като ти престана да се интересуваш от мен. Лудо карате, господине. Много по-бързо от мама.“

Преминах от силното каране със седемдесет мили в час на полусляпо с петдесет.

„Защо смяташ, че съм престанал да се интересувам от теб?“

„Първо, още не си ме целунал.“

Останал без сили, примрял, смътно съзрях отпред сравнително широка отбивка и с подскоци и люшкане свърнах по тревата. Помни, че е дете, помни, че…

Преди още колата да спре, Лолита се гмурна в прегръдките ми. Като не смеех, не смеех да си дам воля — не смеех да осъзная, че именно това (сладката влажност, разлюленият огън) е началото на този неизразим живот, който с усилието си и при умелата подкрепа на съдбата най-сетне бях осъществил, — като не смеех истински да я целувам, докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, пиех я на малки глътки — о, напълно безсрамно! Но тя, като нетърпеливо се размърда, притисна устата си до моята толкова силно, че почувствувах едрите й предни зъби и споделих с нея ментовия вкус на слюнката й. Разбира се, знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка. Подражаване и имитация на фалшив роман. Всеки душелечител, както и всеки развратител ще ви потвърди, че границите и правилата на тези детски игри са разлети или най-малкото са твърде детински субтилни, за да ги долови един възрастен партньор, затова ужасно се страхувах да не стигна прекалено далеч и тя да се отдръпне уплашено, отвратена и тъй като най-много, най-мъчително ми се искаше час по-скоро да я преведа под полите си в херметичното усамотяване на „Омагьосаните ловци“, докъдето имаше още осемдесет мили, благословеният усет разтвори прегръдката ни — четвърт секунда, преди до нас да спре колата на пътната полиция.

Моравомутрестият гъстовежд шофьор се втренчи в мен.

„Кажете, на завоя не ви ли изпревари син седан, същият като вашия? Не забелязахте ли?“

„Не сме го видели — отговори Ло, като бързо и любезно се наведе през мен и се опря с невинните си ръце на моите колене. — Сигурен ли сте, че е бил син, защото…“

Полицаят (коя ли наша сянка преследваше?) възнагради малката хубавица с най-чаровната си усмивка и обърна назад.

Продължихме нататък.

„Ама че бунак! — възкликна Ло. — Трябваше теб да те пребара“.

„Моля ти се, защо пък мен?“

„Защото най-високата скорост в този тъпашки щат е само петдесет мили в час, а ние… Не, не, не намалявай, и ти си един тъпанар. Той е вече далеч.“

„Имаме още доста път — казах аз, — а искам да пристигнем, преди да се е стъмнило. Затова сега се дръж като добро момиче.“

„Лошо, лошо момиче — уютно избърбори Ло. — Малка престъпничка въпреки прямотата и милия си вид. Ето, минахме на червено. Никога не съм виждала така да се кара.“

Безмълвно преминахме през безмълвно градче.

„Как щеше да изкрейзи мама, ако научеше, че с теб сме любовници!“

„Господи, Лолита, можеш ли да говориш такива неща?“

„Но ние наистина сме любовници, нали?“

„Нищо подобно. Май времето отново се разваля. Не искаш ли да ми разкажеш за малките си лудории в лагера?“

„Много литературно се изразяваш, мили ми татко.“

„Толкова ли си изненадана?“

„Ни най-малко.“

„Настоявам да ми отговориш.“

„Хайде да спрем на някое тихо странично пътче и ще ти разкажа.“

„Ло, сериозно те моля да не се занасяш. Хайде, разправяй.“

„Е, вземах активно участие в лагерния живот.“

„Ensuite?“[2]

„Ансюит, учеха ме да водя групов живот, щастлив и пълноценен живот, и при това да развивам своята хармонична личност. Накратко, да слушкам.“

„Да, зърнах нещо такова във вашата брошурка.“

„Обичахме да пеем хорови песни пред голямата камина или под скапаното звездно небе, звукът на личното ни щастие се сливаше с гласа на групата.“

„Чудесно помниш цитати, Ло, но те моля да се въздържаш от груби думи.“

„Гърлскаутският девиз — продължи възторжено Ло — е също и мой девиз. Изпълвам живота с достойни дела като например — не, по-добре без примери. Моят дълг е да бъда полезна. Приятелка съм на всички животни от мъжки пол. Изпълнявам техните капризи. Винаги съм в добро настроение. Ето, мина още една полицейска кола. Пестелива съм и винаги греша с мисъл, думи и постъпки.“

„Надявам се, че приключи, мое остроумно дете.“

„Да, приключих. Впрочем я чакай. Има още нещо: пекохме сладкиши на ламарина със слънчев отражател. Колко интересно, нали?“

„Интересно, разбира се.“

„През това време измихме строшилон чинии. „Строшилон“ — това значи „много-много-много“ на лигавия учителски диалект. Ах, да, за малко да забравя най-важното, както казва мама. Правиха ни рентгенови снимки. Това минаваше за ужасно забавно.“

„C'est bien tout?“[3]

„C'est. Ако не се смята една дреболия, която не мога да разкажа, защото ще се изчервя цялата.“

„Ще я разкажеш ли по-късно?“

„Да, ако седнем на тъмно и говорим шепнешком. Ти сега какво — в онази стая ли си, или накуп с мама?“

„В стаята съм. Майка ти вероятно ще се подложи на твърде сериозна операция, Ло.“

„Я спри ей там пред млечния бар“ — каза Ло.

Седнала на високото столче, с ивица слънце, която пресичаше голата й кафява ръка, Лолита получи купа разноцветен сладолед, облян с някакъв синтетичен сироп. Направи го и го сервира напращял пъпчив момък с омазнена папийонка, зяпнал крехкото и леко облечено момиченце с безсрамна лакомия. Нетърпението да стигна до Брайсленд и до Омагьосания подслон ставаше непоносимо. За щастие тя омете сладоледа на бърза ръка, както винаги.

Попитах я: „Имаш ли дребни?“

„Нищичко“ — отвърна тя, като тъжно вдигна вежди и ми показа празната вътрешност на портмонето си.

„Ще поправим тази работа, но всичко с времето си — наперено изрекох аз. — Хайде, тръгваме ли?“

„Абе къде им е тоалетната?“

„Няма да те пусна там. Сигурно е много мръсна. Да вървим.“

Всъщност тя бе ужасно послушно момиче и не се стърпях, целунах я по вратлето, когато отново се качихме в колата.

„Без тия номера! — тросна се тя, като ме погледна с истинско учудване. — Не обичам да ме лижат. Отвратителен развратник.“

Вдигна раменце и изтри шийката си в него.

„Извинявай — промърморих аз. — Много съм привързан към теб, това е.“

Продължихме пътя си под навъсеното небе нагоре по лъкатушния път, а сетне отново надолу.

„Добре де, и аз съм долу-горе привързана към теб“ — каза Лолита забавено-нежно и като че въздъхна, и като че се премести по-близо до мен.

(О, моя Лолита, никога няма да стигнем!)

Здрачът вече започваше да просмуква чаровния малък Брайсленд, архитектурата му в лъжеколониален стил, дюкянчетата за сувенири и европейските липи, когато преминахме по слабо осветените му улици в търсене на Омагьосания подслон. Въздухът, целият бисерен от равномерния ръмеж, си оставаше топъл и зелен и пред асата на киното, грейнала от огнени скъпоценни светлини, се бе наредила дълга опашка най-вече от деца и от старци.

„Ах, много ми се гледа този филм! Хайде да дойдем веднага след вечерята. Моля ти се, нека дойдем!“

„Може, защо не“ — проточи Хумберт, макар че този хитър, разгорещен дявол знаеше, че в девет вечерта ще започне особеното му представление, когато тя ще спи мъртвешки сън в прегръдките му.

„Внимавай!“ — извика Ло, която се килна отхвърлена напред, когато проклетият камион пред нас със запулсирали пришки на задника спря на кръстовището.

Помислих си, че ако не стигнем до хотела — мигновено, чудодейно, на най-близкия ъгъл, — ще изгубя всякаква власт над Хейзовата бричка с нейните безпомощни „чистачки“ и с шантавите й спирачки. Уви, минувачите, които питах, иди също не познаваха града, или повтаряха въпроса ми, смръщили чело: „На Омагьосаните ли…“ — сякаш виждаха в мен луд; понякога се впускаха в толкова заплетени обяснения с геометрични жестове, с географски разсъждения и чисто местни белези (…след това хванете на юг… преди да стигнете до съда…), че нямаше как да не объркам пътя из лабиринта на добродетелните им глупости. Лолита, чиито чаровни разноцветни вътрешности вече бяха смлели изяденото лакомство, предвкусваше обилната вечеря и бе почнала да се върти на седалката. А за мен, макар че отдавна съм се примирил със съществуването на някаква вторична съдба (нещо като несръчна секретарка на Мак Фатум, така да се каже), която все се сеща за дреболии и пречи на великодушните планове на своя началник, тези спирания със скърцане, това лутане наслуки по булевардите на Брайсленд бяха направо най-тежкото изпитание, преживяно досега от мен. По-късно неведнъж съм се смял, щом си спомнех своята неопитност — как с момчешки инат исках да намеря именно този хотел с чудатото име, — а нали из целия ни път неоновите белези на безброй мотели ни предлагаха свободни стаи, готови да приемат кого ли не — търговски пътници, избягали каторжници, импотенти, големи, семейства, а също и най-блудни и ненаситни двойки. О, мирни автомобилисти, която се плъзгате през черната лятна нощ, какви игри, какви приумици на похотта бихте зърнали от безупречно гладкото, си шосе, ако тези комфортни колиби, лишили се изведнъж от всякаква пигментация, станеха прозрачни като стъклена кутия!

Чудото, за което жадувах, все пак се осъществи. Мъжът и жената, повече или по-малко свързани в тъмнината на автомобила, спрян под капките на дървото, ни съобщиха, че се намираме в сърцето на градския парк, но още щом свърнем наляво при следващия светофар, ще се озовем пред целта. Не намерихме никакъв светофар — паркът беше черен като греха, на който служеше за прикритие, — но скоро сред магията на добре планирания завой съзряхме през мъглата да се мержелее светлина, след това — нощния блясък на езерото и ето че той се възправи пред нас дивно и неотвратимо под призрачните дървета, горе, където свършваше обсипаното с чакъл отклонение от шосето — белият чертог на „Омагьосаните ловци“.

Отначало ми се стори, че паркираните автомобили като свине пред корито закриват достъпа; но изведнъж като с вълшебна пръчка една внушителна по размери открита кола, преливаща във вишнев блясък, се раздвижи — енергично тръгна заднишком, управлявана от плещест господин — и ние благодарно се плъзнахме в образувалото се пространство. Веднага се укорих заради своята привързаност, понеже забелязах, че предшественикът ми сега се възползува от нещо като гараж, под чийто навес имаше достатъчно място и за втора кола; нетърпението обаче ми попречи да последвам примера му.

„Ама че елеганс!“ — отбеляза моята вулгарна хубавица, примижала към фасадата с гипсови украшения. Тя се изхлузи от колата сред шумола на ръмящия дъжд и с дръпване на детската си ръчица измъкна роклята, заседнала между бузките на прасковата — перифразирам Робърт Браунйнг. На светлината, обляла фронтона, по белите колони се сепваха и се люлееха увеличените силуети на кестеновите листа. Отключих багажника. Белокос гърбав негър с доста приблизителна ливрея сложи в количка куфарите ни и полека ги подкара към вестибюла. Вестибюлът беше пълен със стари дами и свещеници. Лолита приклекна, за да обсипе с милувки бледомутрестия кокершпаньол със сини лунички, с черни клепнали уши — върху флората на килима той направо се стапяше под дланта й, пък и кой ли не би се стапял, клето мое сърце…

През това време аз се окашлях и си запробивах път през тълпата към хотелската канцелария. Там един плешив старец с прасешки вид — в този стар хотел всички бяха стари — ме огледа с учтива усмивка, мен, съмнителния брюнет, сетне, без да бърза, извади моята (сгрешена) телеграма, не можа да надмогне мрачните си съмнения, обърна се да погледне стенния часовник и най-сетне рече, че „много се извинява“ — пазил стаята с двете легла до седем вечерта, а сега вече била дадена; черковният конгрес за беля съвпаднал с изложбата на цветя в Брайсленд.

„Името ми — студено го прекъснах аз — не е Хумберг и не е Хамбургер, а е Хеберт, тоест, извинете, Хумберт, няма значение, може да е стая с едно легло, само внесете и сгъваемо за малката ми дъщеря, тя е на десет години и е много изморена.“

Розовият старец добродушно погледна Лолита, която все още клечеше, полуотворила устни, като слушаше в профил какво й говори от кретоновото кресло господарката на кучето, вехта бабичка, обгърната от лилави воали.

Каквито и съмнения да разяждаха този подлец, те се пръснаха при вида на моята арийска роза. Каза, че май ще се намери, да стая с двойно легло. Що се отнася до сгъваемо…

„Мистър Уаткинс, ще се намери ли сгъваемо креватче…“ Креваткинс, също розов и плешив с бели косъмчета в ушите и в другите дупки, се приближи и се разприказва, а аз вече развинтвах автоматичната си писалка. Нетърпеливият Хумберт!

„Двойните ни легла всъщност са тройни — уютно се разприказва той, докато слагаше бащата и дъщерята да спят. — Помня, веднъж имаше особено много гости и сложихме в едно легло три дами и ей такова момиченце като вашето. Дори ми се струва, че едната от дамите беше преоблечен мъж (мое хрумване). Впрочем дали няма излишно легло в четирийсет и девета, мистър Швайн?“

„Май го дадохме на семейство Саун“ — обади се Швайн, първият от двамината шутове.

„Все някак ще се настаним — казах аз. — По-късно може би ще дойде и жена ми, но дори и така все някак ще пренощуваме.“

По това време двете розови прасета вече бяха забравили своята хумбертофобия. С бавния и ясен почерк на злосторник написах: Доктор Едгар X. Хумберт с дъщеря си, Лоун Стрийт 342, Рамсдейл. Ключът (от стая 342!) ми бе показан за миг (така фокусникът показва монетата, която се готви да премахне) и бе предаден веднага на Чичо Том. Лолита остави кучето (така ще остави и мен!) и стана; дъждовна капка падна върху гроба на Шарлота; слязла от небето миловидна негърка отвори отвътре вратата на асансьора и обреченото дете влезе в него, последва го кашлящият баща и Том с куфарите като разпнат краб.

Пародия на хотелски коридор. Пародия на тишина и на смърт.

„Я виж ти, също като номера на нашата къща“ — весело възкликна Лолита.

Двойно легло, огледало, двойното легло в огледалото, огледална врата на гардероба, също такава врата на банята, мастиленосин прозорец, отразеното в него легло, същото легло в гардеробното огледало, два фотьойла, остъклена масичка, даже нощно шкафче, между тях двойното легло: по-точно голямото легло с табли от полирано дърво с кадифено на вид покривало пурпурен цвят и с двойни нощни лампи с набрани червени абажури.

Много ми се искаше да сложа петдоларова банкнота в бледокафявата длан, но се опасявах, че такава щедрост може да бъде изтълкувана неправилно, затова дадох две и половина, добавих още един. Той си отиде. Щрак. Enfin seuls[4].

„Какво излиза, че ще спим в една стая ли?“ — каза Лолита, като динамично гримасничеше, както правеше това без гняв, без отвращение (макар и явно близо до тези чувства), а именно динамично, когато искаше да придаде на въпроса особено силно значение.

„Поисках им допълнително легло. Което, ако настояваш, ще използувам аз.“

„Ти си се побъркал“ — каза Лолита.

„Но защо, скъпа?“

„Защото, скъ-пи, когато скъ-па-та мама научи, ще се разведе с теб, а мен ще ме удуши.“

Просто — динамично, без да го взема присърце.

„Чуй какво ще ти кажа — произнесох аз, като седнах; тя остана права на две крачки от мен и с удоволствие загледа отражението си, приятно учудена от него, като изпълваше със своя розов светлик учуденото и доволно огледало на гардеробната врата. — Чуй ме, Лолита. Хайде да се разберем по някои работи веднъж завинаги. В чисто практическо отношение аз съм твой баща. Изпитвам голяма нежност към теб. Докато майка ти я няма, аз отговарям да ти бъде добре. Не сме богати и тъй като пътешествуваме, ще се наложи — ще се наложи да прекарваме много време заедно. Когато двамина живеят в една стая, неизбежно възниква — как да нарека това, — възниква известно…“

„Кръвосмесителство“ — подсказа Лолита и влезе в гардероба, излезе от него с млад златист кикот, отвори съседната врата, предвидливо надникна там със странните си димни очи, за да не сбърка отново, и влезе в банята.

Разтворих прозореца, хвърлих вмирисаната на пот риза, преоблякох се, проверих в джоба на сакото дали хапчетата са там и отключих куфара.

Тя доплава от банята. Понечих да я прегърна — ей така, между другото, капка сдържана нежност преди вечеря.

Тя каза: „Предлагам да зарежем играта на целувки и да отидем да ядем!“

Тъкмо тогава поднесох своята изненада.

Ах, мечта на моите мечти! Тя се запъти към разтворения куфар, сякаш дебнеше плячка отдалеч, сякаш в забавен кадър, вперила очи в тази далечна съкровищница върху багажната скара. (Какво й има на очите, помислих си аз, на тези големи сиви очи, да не би и двамата да сме потопени в една и съща омагьосана мъгла?) Приближаваше я, като доста високо вдигаше крака на доста високите си токове и сгъваше очарователно момчешките си колене толкова бавно в разширилото се пространство, сякаш се движеше под вода или в сън, когато се виждаш безтегловен; сетне вдигна за ръкавчетата красива, много скъпа блузка от модна коприна, все така бавно, все така мълчаливо я разтвори пред себе си, като че беше вцепенен ловец, изгубил дъх пред невероятна птица, която е разперил пред себе си за крайчетата на пламтящите крила. Сетне заизмъква (докато стоях и чаках) бавната змия на лъскаво коланче и си го премери.

Сетне се промуши в очакващата я прегръдка, грейнала, омекнала, галеща ме с погледа на нежните си, тайнствени, порочни, безразлични, здрачени очи — направо, кажи го, най-банална малка уличница. Защото ето на кои подражават нимфетките — докато ние стенем и умираме.

„Какво й беше на белуфката?“, изфъфлих аз, като дишах в косата й (бях изгубил властта си върху думите).

„Щом толкова искаш да знаеш — каза тя, — не е както трябва.“

„Покажи как.“

„Всяко нещо с времето си“ — отвърна виновницата за говорните ми дефекти. Seva ascendes, pulsata, bruians, kitzelans, dementissima. Elevator clatterans, pausa, clatte-rans, populus in corridoro. Hanc nisi mors mihi adimet niemo! Juncea puellula, jo pensavo fondissime, nobserva nihil quidquam[5]; но разбира се, в следващия миг можех да сторя някоя ужасна грешка; за щастие тя се върна при съкровищницата.

От банята, където се наложи доста дълго да превключвам за скромната си нужда, чувах (застанал прав, с неточен прицел, затаил дъх) „ахкането“ и „охкането“ на момичешкото възхищение.

Изми си ръцете само защото й хареса хотелското фирмено сапунче.

„Време е да тръгваме, миличка; струва ми се, и ти огладня като мен.“

И ето ни запътени към асансьора, дъщерята, която люлее старата си бяла чантичка, бащата — на три крачки пред нея (nota bene: никога да не вървя след нея, тя не е дама). Докато чакахме (вече един до друг) асансьора, тя отметна глава, неудържимо се запрозява и тръсна къдри.

„В колко ви вдигаха сутрин в лагера?“

„В шест — сподави нова прозявка — и половина“, доизкара прозявката докрай с тръпка по цялото тяло. „И половина“, повтори и гърлото й отново започна да се изпълва.

Хотелският ресторант ни приветствува с миризмата на пържена мазнина и със стъклена усмивка. Това беше голямо и претенциозно помещение е превзети фрески по стените, които изобразяваха ловци, омагьосани в разнообразни пози сред множество безинтересни животни, дриади и дървета. Няколко пръснати из залата стари дами, двамина свещеници и плещест господин с карирано сако мълчаливо привършваха вечерята си. Ресторантът се затваряше в девет и каменоликите келнерки в зелена униформа бързаха с все сили — за мой късмет — да се отърват час по-скоро от нас.

„Погледни го колко прилича, колко невероятно прилича на Куилти“ — избъбри полугласно Лолита, като с острия си загорял лакът леко посочи или се помъчи да посочи самотния господин със спортно сако, седнал в далечния ъгъл на залата.

„На кого — на нашия дебел дентист ли?“

Лолита задържа в устата си току-що поетата глътка вода и постави отново на масата своята разтанцувала се чаша.

„Глупости — каза тя, като се задави в смях, — говоря за писателя, дето го рисуват по рекламите за цигари.“

„О, слава! О, жени!“

Когато донесоха десерта и го стовариха на масата — за госпожичката огромен клин вишнева торта, а за нейния покровител бомбичка сметанов сладолед (значителна част от който тя, без да й мигне окото, прибави към своята торта), извадих от джоба стъкълцето с ТАТКОВИТЕ капсулки. Когато се връщам сега към бледата немощ на онези фрески, към онзи странен, чудовищен миг, мога да обясня тогавашното си поведение само с машиналното въздействие на безвъздушното пространство, присъщо на сънищата, сред които действува увреденият разум; но в онзи миг всичко това ми се струваше съвсем лесно и неизбежно. Огледах залата, убедих се, че последният от вечерящите си е отишъл, отворих стъкленичката и съвсем хладнокръвно я наведох над дланта си. Неведнъж бях репетирал този жест пред огледалото, когато бързо вдигаш празна шепа до устата си и изсипваш несъществуващо хапче. Тъкмо както очаквах, тя грабна шишенцето с едрите, примамливо ярки капсулки, пълни с омайното биле на Спящата красавица.

„Какви са синички! — възкликна тя, — лилавосини. От какво са направени?“

„От лятно небе, — отговорих аз, — от сливи, от смокини, от гроздовата кръв на царете!“

„Не, сериозно… моля те!“

„Ах, това са просто теменужени хапчета. Витамин хикс. Прави те силен като бик или като щик. Искаш ли да ги опиташ?“

Долита енергично закима и протегна ръка.

Надявах се, че приспивателното ще подействува бързо. То подействува светкавично. Беше изминал дълъг ден, заранта карала лодка с Варвара (чиято сестра отговаряла за водните спортове, както моята омайно-достъпна нимфетка бе почнала да ми разказва между полусподавените, раздиращи небцето й прозевки, които все се увеличаваха по обем) и се занимавала с още неща. Киното, за което бе смътно мечтала, разбира се, беше забравено вече, когато излизахме от ресторанта. В асансьора, едва усмихната („да ти кажа ли с какво се занимавах?“), тя се подпря на мен, притворила тъмни клепачи. „Май ни се нанка, а?“ — попита Чичо Том, който боравеше с асансьора, понесъл кроткия джентълмен от френско-ирландски произход и сънената му дъщеричка, а също и две повехнали жени, специалистки по розите, които също със симпатия гледаха замаяната душичка. Едва ли не на ръце я внесох в стаята. Тя седна в края на леглото, като се поклащаше леко, и подхвана с някакъв гукащо-матов провлачен тон.

„Ако ти кажа… ако ти кажа, нали ще ми обещаеш (толкова е сънена! Главицата й клима, очите загасват…), нали обещаваш да не се оплачеш от лагера?“

„После, Лолита. Сега си лягай. Ще те оставя сама, за да си легнеш. Давам ти десет минути.“

„Ах, колко бях отвратителна — продължи тя, като тръсна коса и засваля от нея с бавни пръсти черната кадифена панделка. — Нека да ти кажа.“

„Утре, Лолита. Лягай, лягай. Лягай вече, за бога.“

Пуснах ключа в джоба си и се спуснах по стълбището.

Бележки

[1] Със сини кръгове под очите (фр.). — Б.а.

[2] По-нататък? (фр.) — Б.а.

[3] Това ли е всичко? (фр.) — Б.пр.

[4] Най-после сами (фр.). — Б.а.

[5] Латински изрази и думи; думи с латински окончания. Приблизителен смисъл: ще изкачиш, отблъсната, съвършено луда, вдига се, народ в коридора, нея никой не ще ми я отнеме освен смъртта! Малко момиче, народ в коридора, аз ще мисля много дълбоко, наблюдавай, съвсем нищо и т.н. — Б.пр.