Владимир Набоков
Лолита (7)

6

Впрочем често съм се питал какво става по-късно с тях, с тези нимфетки. В нашия желязно-ограден свят от причини и следствия дали не е могла тръпката, която си открадвах от тях, да се отрази върху бъдещето им. Ето, била е моя — а никога не ще узнае. Добре. Но дали няма да й се отрази това по-късно, дали не съм й навредил по някакъв начин чрез това, че съм въвлякъл образа и в тайното си сладострастие? О, това беше и ще бъде темата на огромните ми и ужасни съмнения!

Изясних обаче в какво се превръщат те, тези обаятелни, умопобъркващи нимфетки, когато пораснат. Спомням си, лутах се привечер по оживена пролетна улица в центъра на Париж. Тъничка дребна девойка мина покрай мен с бързия тропот на високите си токчета; обърнахме се едновременно; тя се спря, приближих се до нея. Главата й едва стигаше до окосмеността на гърдите ми; личицето й беше кръгло, с трапчинки, лице, често срещано у младите французойки. Харесаха ми дългите й мигли и бисерносивият tailleur^[1], обгърнал младото тяло, което още таеше (тъкмо това бе нимфичното ехо, парливо студената наслада, огънят в слабините) нещо детско, вляло се в професионалния frétillement^[2] на малкото й чевръсто задниче. Запитах за цената й, тя веднага отговори с музикална сребриста точност (птиче — същинско птиче!). „Cent.“^[3] Понечих да се пазаря, но тя оцени лудешкото, потискано желание в очите ми, втурнали се от такава височина към кръглото й челце и към зачатъчната шапчица (букетче и панделка). „Tant pis“^[4] — произнесе тя, като примигна, и се престори, че си тръгва. Помислих си: нали само преди три години може да съм я гледал как се връща от училище! Тази картина реши въпроса. Тя ме поведе към обичайното стръмно стълбище е обичайния сигнал на звънеца, който съобщава на господина, нежелаещ да се срещне с друг господин, че пътят е свободен или не е свободен — унилият път към долнопробната стаичка, състояща се от креват и биде. По обичайния начин тя най-напред поиска своя petit cadeau^[5] и аз по обичайния начин я попитах за името и (Monique) и за възрастта й (осемнайсет). Чудесно познавах баналните похвати на проститутките: натрапчивото им чуруликане е нотка на мечтателна лъжа, което горките момичета повтарят по десет пъти в денонощието. Но в дадения случай беше ясно, че Моника по-скоро си приписва, отколкото скрива две години. Извлякох тази истина от много подробности на компактното й, сякаш изваяно и учудващо неразвито тяло. Като се разсъблече смайващо бързо, тя постоя една минута до прозореца, отчасти загърната в мътния тюл на пердето, заслушана с детско удоволствие (което в книгата би изглеждало халтура) в латерната долу сред здрачния двор. Когато огледах ръчиците й и обърнах внимание на мръсните нокти, тя избъбри, простодушно начумерена: „Oui, ce n'est pas bien“^[6], и тръгна към умивалника, но й казах, че няма значение, няма никакво значение. С късо подстриганата си тъмна коса и светлосивия си поглед, с бледата си кожа тя беше изключително чаровна. Бедрата й не бяха по-широки, отколкото на приклекнало момче. Нещо повече, без колебание мога да твърдя (всъщност поради това благодарно удължавам посещението с малката Моника в тюленовосивата килия на спомена), че от осемдесетте или деветдесетте уличници, които по различно време се занимаваха с мен по моя молба, тя единствена ми даде жилването на истинската наслада. „Il était malin, celui qui a inventé ce truc-là“^[7], отбеляза учтиво и ce завърна към облечено състояние със същата високопробна бързина, с която бе излязла от него.

Попитах я дали няма да ми даде още една, по-подробна среща същата вечер, тя обеща да ме изчака пред кафенето на ъгъла и добави, че през целия си малък живот не е измамила никого. Върнахме се в същата стая. Не можах да се стърпя и й казах, че е много хубавичка, а тя ми отговори скромно: „Tu est bien gentil de dire ça“^[8], а после, забелязала това, което и аз бях забелязал в огледалото, отразило тесния ни Едем, а именно ужасната нежна гримаса, сгърчила устата ми, изпълнителната Моника (о, безспорно е била нимфетка навремето!) пепита дали да не избърше, avant qu'on se couche^[9], слоя червило от устните си, ако поискам да я целуна. Ще поискам, разбира се. С нея си дадох воля в по-голяма степен, отколкото с всяка друга млада хетера, и в последното ми впечатление от Моника през онази нощ има нещо весело, което липсва в другите ми спомени, свързани с моя унизителен, жалък и мрачен полов живот. Изглеждаше извънредно доволна, когато й дадох петдесет франка над уговорените, след това заситни под нощния априлски ръмеж с тежкия Хумберт, поел тромаво зад крехкия й гръб. Спря се пред една витрина и произнесе с наслада „Je vais m'acheter des bas!“^[10] — и не дай боже да забравя някога малкия пукащ звук от устните на тази парижанка при думата „bas“, произнесена толкова точно, че „а“-то за малко да се превърне в бойко „о“.

Следващата ни среща се състоя на другия ден, в два и петнайсет следобед в моята квартира, но този път по-малко удовлетворителна: през нощта тя сякаш беше пораснала, бе минала в по-горен клас, на всичкото отгоре бе със силна простуда. Тъй като се заразих от нея с хрема, се отказах от четвърта среща — освен това трябваше да прекъсна нарастването на чувството, което заплашваше да ме обремени със сърцераздирателни блянове и анемично разочарование. По-добре да си останеше гладката тъпичка Моника — такава, каквато беше през тези две-три минути, когато безпризорната нимфетка прозираше през деловата млада проститутка.

Краткото познанство с нея ми навя ред мисли, които сигурно ще се сторят доста очевидни за по-опитния читател. По обява в едно булевардно списанийце се озовах през един деен ден в канцеларията на някоя си Mlle Edith, която започна оттам, че ми предложи да си избера другарка в живота от колекцията доста формални снимки в доста омазнения албум („Regardez moi cette belle brune?“^[11] — вече с венчална рокля). Когато отхвърлих албума и с неудобство, с усилие изложих престъпната си мечта, тя ме изгледа така, сякаш се канеше да ме натири. Обаче щом попита колко смятам да се бръкна, обеща да ме запознае с лице, което да „уреди тази работа“. На другия ден астматичка с изрисувано лице, бъбрива, вмирисана на чесън, с почти фарсов провансалски изговор и черни мустаци над лилавата устна ме поведе явно към своето свърталище и там, предварително мляснала сбраните накуп крайчета на дебелите си пръсти, за да подчертае качеството на апетитната си стока, театрално дръпна завесата, зад която се разкри явно спалнята на голямо и невзискателно семейство; на сцената обаче нямаше никого освен чудовищно охранена, мургава, отблъскващо грозна девойка най-малкото на петнайсет години, с малинови панделки в тежките черни плитки, седнала на стол и престорено залюляла плешива кукла. Когато поклатих отрицателно глава и понечих да се измъкна от клопката, сводницата се раздърдори усилено и взе да смъква мръсносинята ватирана блуза от бюста на младата великанка, а сетне, убедила се в решението ми да се махна, поиска „son argent“^[12]. Вратата в дъното на стаята се разтвори, от кухнята излязоха двамина мъже, които явно обядваха, и се присъединиха към спора. Бяха някак разкривени, с открити вратове, чернооки; единият от тях беше с тъмни очила. Зад тях се мярнаха малко момченце и мускурливо, едва проходило кривокрако дете. Безочливо логична като в кошмар, разярената сводница посочи мъжа с очилата и заяви, че по-рано бил служил в полицията — затова по-добре да съм си развържел кесията. Приближих се до Мария (такова беше звездното й име), която по това време преспокойно бе пренесла грамадните си бутове от стола в спалнята на табуретката до кухненската маса и отново бе засърбала чорбата, а малкото дете бе вдигнало от пода принадлежащата му кукла. В порив на жалост, придаваща известен драматизъм на идиотския ми жест, мушнах парите в безразличната й ръка. Тя предаде подаръка ми на ексдетектива и ми бе разрешено да си ида.