Владимир Набоков
Лолита (33)

32

Тя ми разказа как е била прелъстена. Хапвахме в постелята безвкусно хлебни банани, набити праскови и много вкусен чиле и die Kleine^[1] ми разказа всичко. Многословната й, но объркана повест се съпровождаше от не една забавна moul^[2]. Както вече май отбелязах, особено съм запомнил една такава гримаска върху подразбиращия се звук „ъ“ с изкривена шляпаща уста и извъртени очи, които изразяваха шаблонна смесица от комично отвращение, покорност и търпимост към младежките заблуди.

Поразителният й разказ започна с уводни думи за дружката й, която споделяла е нея палатката миналото лято, в друг лагер, „много шик“, както се изрази. Тази съжителка („истинска малка уличница“, „полусмахната“ хлапачка, обаче „печена“) я научила на различни манипулации. В началото лоялната Лолита отказа да признае коя е.

„Не беше ли Грейс Ейнджъл?“ — попитах аз.

Тя отрицателно поклати глава. „Не, съвсем друга беше. Баща й е тежкар. Той…“

„Тогава да не е Роуз Кармин.“

„Разбира се, не е. Баща й…“

„Не е ли случайно Агнес Шеридан?“

Тя преглътна и поклати глава — а сетне направо подскочи.

„Чакай, ти откъде познаваш тези момичета?“

Обясних й.

„Просто е друга — каза тя. — Има много гаднярки в училището, но като нея втора няма. Щом толкова искаш да знаеш, казва се Елизабет Талбът. Братята й са в нашата гимназия, а тя се прехвърли в скъпо частно училище; баща й е директор на нещо си.“

Спомних си със забавно свиване на сърцето как клетата Шарлота на гости все дебнеше да вмъкне в разговора разни превзети хватки от рода на: „Тъкмо по това време дъщеря ми беше на екскурзия е малката Талбът…“

Попитах дали майките им са научили за тези сафични занимания.

„Ах, какво говориш“ — въздъхна Лолита, сякаш посърнала цялата и притиснала мнимо трепереща ръка до белите си гърдички, за да изобрази уплаха и облекчение.

Обаче повече ме забавляваха хетеросексуалните лудории. Отишла в училището на единайсет години, след като се преселила с майка си в Рамсдейл от Средния запад. Какво именно са вършили нейните „гаднярски“ съученици и съученички?

„То се знае какво… Близнаците, Ентъни и Виола Миранда, неслучайно цял живот спят в едно легло, а Доналд Скот, най-големият тъпанар в училището, го прави заедно с Хейзъл Смит в гаража на чичо му, а спортистът Кенет Найт си показваше имуществото при всеки удобен и неудобен случай, а…“

„Хайде да прелетим в лагера „Ку“ — каза спортистът Хумберт, — но преди това — почивка.“ И след почивката научих всичките подробности.

Варвара Бърк, яка блондинка, две години по-голяма от моята душичка и безспорно най-добрата плувкиня в лагера, имала някаква особена лодка, която споделяла с Лолита, „защото аз единствена от другите момичета можех да доплувам до Ивовия остров“ (сигурно някакво спортно изпитание). През целия юли всяка сутрин — забележи, читателю, всяка проклета сутрин — помагал да носят лодката от Оникс до Ерикс (две малки езера в гората) тринайсетгодишният Чарли Холмс, синчето на лагерната началничка и единственият представител на мъжкия пол из околността (ако не се смята грохналият, смирен, глух общ работник и съседът фермер, който понякога посещавал лагера със стария си форд, за да им пробута яйцата си, както правят фермерите); всяка сутрин — о, читателю мой! — тези три хлапета за по-напряко минавали през прекрасната невинна гора, изпълнена докрай с всичките емблеми на младостта, с роса, гъби, боровинки, е пойни птици и на определено място насред буйния гъсталак Лолита оставала да стои на стража, докато Варвара и малчуганът се съвкупявали зад храста.

Отначало моята Лолита отказвала „да опита“; обаче любопитството и другарското чувство надделели и скоро тя и Варвара се отдавали поред на мълчаливия, груб и неуморим Чарли, който като кавалер едва ли бил по-привлекателен от суров морков, но пък се перчел с чудесна колекция от прозрачни мидички, които вадел от едно трето езеро, по-голямо от другите и повече посещавано, което се наричало езеро Климакс по името на съседния промишлен град, разраснал се твърде бързо напоследък. Макар да признаваше, че „общо взето, беше забавно“ и че „помага срещу пъпки“, Лолита, радвам се да подчертая, явно презрително се отнасяше към ума и към държането на Чарли. Ще допълня от свое име — това похотливо мръсниче не бе разбудило, а напротив, бе потъпкало жената у нея въпреки цялата „забавност“.

Вече беше към десет сутринта. Страстта ми се уталожи и като облак пепел ме връхлетя ужасното съзнание за беда, то се подкрепяше от делничната реалност на мътния, невралгичен ден, от който ме заболяха слепоочията. Кафявата, голичка, слабичка Лолита, обърнала тесни бели бедърца към мен и лице към огледалото на вратата, се бе изправила с ръце на кръста, широко разкрачена (нахлузила новите си домашни пантофки с котешки кожички), и през увисналата къдрица бърчеше нос пред навъсеното стъкло. От коридора се чуваха бълбукащите гласове на чернокожите камериерки и след малко бе сторен мимоходом опит, прекъснат от гръмовния ми вик, да отворят вратата за нашата стая. Казах на Лолита да влезе в банята и хубавичко да се насапуниса на душа, отдавна й беше време да се окъпе. Постелята беше невероятно разхвърляна, цялата посипана с чипс. Момиченцето премери костюмчето от син вълнен плат, сетне друго, което се състоеше от блузка и лека карирана поличка, но първото й се стори тясно, а второто — голямо; когато я подканих да побърза (положението започваше да ме безпокои), тя злобно захвърли милите ми подаръци в ъгъла и облече вчерашната си рокля. Най-сетне бе готова; накрая й връчих чудесна чантичка от изкуствена кожа (пуснах вътре цяла шепа центове и две новички десетачета) и й казах да си купи някое списание във вестибюла.

„Ще сляза след минута — добавих аз — и на твое място, миличка, не бих разговарял с непознати.“

Освен клетите ми малки дарове почти нямаше какво друго да се нарежда в куфара; наложи ми се обаче да отделя време (което беше рисковано — кой я знае какви можеше да ги забърка долу), за да възвърна долу-горе приличния вид на леглото, така че да не напомня повече за гнездо на нервен баща и на палавата му дъщеря, отколкото за избягал каторжник, развихрил се с две дърти дебели уличници. След това се облякох и заръчах хопът да дойде за багажа.

Всичко беше наред. Тя седеше там, във вестибюла, потънала в кървавочервеното кожено кресло, погълната от долнопробно филмово списание. Седналият срещу нея господин на моите години със сако от туид (през нощта жанрът на хотела се бе променил в съмнителна имитация на английско имение) гледаше, без да откъсва очи, през вчерашния си вестник и угасналата си пура в моето момиченце. То беше с почти униформените си къси чорапки и с шарените обувки, с толкова познатата си рокличка от ярка басма с квадратно деколте; жълтеникавият блясък по лампата подчертаваше златистия мъх по, загорелите ръце и прасци. Беше прехвърлила единия си крак върху другия, високо и лекомислено; светлите й очи се плъзгаха по редовете, примигваха час по час. Жената на Бил го обожавала доста преди да се срещнат; скришом се любувала на този прочут млад киноартист, когато видял сладолед на шубера в аптеката на Шваб. Нямаше нищо по-детинско от чипоносото й луничаво личице или от лилавото петно върху голата шийка, в която наскоро се е впивал приказен вампир, или от неволното движение на крайчето на езика, което изследваше избилия розов обрив около подпухналите устни; нямаше нищо по-безгрешно, отколкото да се чете за Джил, за дейната старлетка, която самичка си шиела и четяла „сериозна литература“; нямаше нищо по-невинно от пътя в русите и къдри и от копринения отблясък върху слепоочието, нямаше нищо по-невинно… Но каква ли умопобъркваща завист би изпитал ей онзи: мутрест развратник, който и да беше (впрочем мязаше на швейцарския ми чичо Густав, който също много обичаше le découvert^[3]), ако узнаеше, че всеки мой нерв е още като в: пръстен и намазан като с елей от усещането за нейното тяло — тялото на безсмъртен демон в образа на малко момиче.

Наистина ли мистър Швайн е сигурен, че жена ми не се е обаждала? Да — сигурен е. Ако се обади по-късно, наши ще бъде така добър да й предаде, че сме продължили за към леля Клер? О, разбира се, ще й предаде. Платих, и като се върнах при Лолита, я вдигнах от креслото. Тя продължаваше да си чете списанието, докато вървяхме към колата. Както все още четеше, беше откарана в извънградско кафене. Там изяде доста сериозен брекфаст, така че нямаше за каква да я мъмря; дори остави списанието, докато ядеше, но винаги толкова, весела, този път беше учудваща умърлушена. Знаех, че Лолитка може да бъде жестоко неприятна, затова се мъчех да се владея и е храбра усмивка очаквах бурята. Не бях взел вана, не бях се обръснал и червата ми не се задействуваха. Нервите ми бяха опънати. Не ми харесваше как малката ми любовница вдигаше рамене и издуваше ноздри, когато се мъчех да я разсея с безобидни приказки. Попитах я меко например дали Филис Чатфийлд, която си заминала от лагера преди няколко дни, за да отиде при роднините си в Мейн, е знаела нещо за развлеченията им в гората. „Слушай — рече Лолита е плачлива гримаса. — Хайде да намерим друга тема на разговор.“ Сетне опитах — безуспешно, колкото и да примлясквах от удоволствие — да я заинтересувам с пътната карта. Ще си разреша да напомня на търпеливия читател (ако можеше Лолита да възприеме кроткия ми нрав!), че цел на пътешествието ни беше веселото градче Лепингвил, което се намираше някъде наблизо до хипотетичната болница. Планът беше съвсем произволен (както, уви, се оказа произволна по-нататък не една набелязана цел на пътешествието ни) и мартинките ми се разтреперваха, когато се питах какво да направя, за да си остане правдоподобно начинанието, какъв друг правдоподобен маршрут да измисля, когато изгледаме всички кинодрами в Лепингвил. Направо казано, Хумберт все повече и повече губеше, самообладание. Твърде своеобразно беше това чувство: мъчително, отвратително стягане — сякаш седях до малката сянка на някого, когото съм убил.

При движението на Лолита да влезе отново в колата върху лицето й се мярна болезнена гримаса. Отново се мярна още по-многозначително, когато се намести до мен. Не се съмнявам, че вторият път беше специално за да забележа. От глупост попитах какво й е. „Нищо, скот такъв“ — отвърна тя. Не разбрах и попитах отново. Тя премълча. „Вие напускате Брайсленд“, провъзгласи крайпътен плакат. Бъбривата Лолита мълчеше. Студени паяци шареха по гърба ми. Сираче. Самотно, захвърлено на произвола дете, с което як и снажен, миришещ на лошо мъж енергично извърши полов акт три пъти тази сутрин. Може би осъществяването на дългогодишната мечта надмина всички очаквания; най-вярно е обаче, че то прехвърли целта — и премина в страшен сън. Бях постъпил непредпазливо, глупаво и подло. И ако трябва да си призная докрай, ще кажа: някъде от дъното на тъмния въртоп наново усещах клокоченето на похотта — толкова чудовищно беше влечението, което нещастната нимфетка събуждаше у мен! Към терзанията на съвестта се присъединяваше мъчителната мисъл, че лошото й настроение може би ще ми попречи наново да я обладая, щом само открия тих черен път, където да спрем за минута. Накратко, клетият Хумберт беше в ужасно състояние и докато автомобилът с безсмислена упоритост се приближаваше към Лепингвил, водачът му напразно се силеше да измисли някаква шега, под чието игриво прикритие наново да се обърне към своята спътничка. Впрочем тя първа прекъсна мълчанието:

„Ах — възкликна тя, — прегазена катеричка! Колко жалко…“

„Да, наистина“ — побърза да подкрепи разговора умилкващият се, изпълнен с надежда Хум.

„Спри на следващата бензиностанция — продължи Лолита. — Трябва да отида до тоалетната.“

„Ще спрем където пожелаеш“ — казах аз. И сетне, когато красивата, усамотена, величествена гора (дъбове, помислих си аз — по онова време изобщо не познавах американските дървета) започна да откликва на бързия ход на колата и изведнъж отстрани в нас се втренчи обрамчена с папрат широка пътека, та преди да свърна в гъсталака, й предложих…

„Карай напред!“ — свадливо ме прекъсна Лолита.

„Тъй вярно. Не ми се сърди.“ (Чиба, жалко животно, чиба!)

Погледнах я бегло. Слава богу, малката се усмихваше!

„Кретен! — рече тя, като ми се усмихна сладко. — Гадняр! Бих като маргаритка, погледни на какво ме направи. Всъщност трябваше да извикам полиция и да им кажа, че си ме изнасилил. Ах, ти, долен, долен старец!“

Тя не се шегуваше. В гласа й звънтеше зловеща истерична нотка. Малко по-късно започна да се оплаква, като поемаше шумно въздух, че „отвътре всичко я боли“, че не може да седи, че съм й разбъркал нещо. По врата ми се стичаше пот и за малко да прегазим някаква дребна животинка — но не катеричка, — която пресичаше шосето с вирната опашка, и отново злобната ми спътничка ме нарече мръсник. Когато спряхме на бензиностанцията, тя се изхлузи навън, без дума да каже, и дълго се бави. Полека, гальовно един възрастен симпатяга избърса предното стъкло — вършат това по различен начин на всяко място, използуват цяла гама приспособления, от парчето велур до насапунисаната четка: този действуваше с розова гъба.

Най-сетне тя се появи: „Слушай — каза с онзи неутрален тон, който ми причиняваше такава болка, — дай ми малко дребни. Искам да се обадя на мама в болницата. Кой е номерът?“

„Качвай се — отвърнах аз. — Не можеш да се обадиш.“

„Защо?“

„Качвай се — и дръпни вратата.“

Тя се качи и дръпна вратата. Старият бензинджия й се усмихна лъчезарно. Излетяхме на шосето.

„Защо да не се обадя на мама, щом искам?“

„Защото — казах аз, — защото майка ти умря.“