Владимир Набоков
Лолита (51)

18

Сега читателят трябва да забрави Кестените и Колтовете, за да ни последва по-нататък на запад. Близките два дни бяха белязани с няколко силни гръмотевични бури — или може би една и съща буря се придвижваше през цялата страна на тежки жабешки подскоци и ние бяхме също толкова неспособни да се отърсим от нея, както и от детектива Трап: защото тъкмо през тези дни пред мен се появи загадката на ацтековочервения як^[1] с подвижен гюрук и той напълно закри темата за Лолитините любовници.

Чудно нещо! Аз, който я ревнувах от всяко срещнато хлапе — чудно до каква степен невярно разчетох указанията на съдбата! Може би скромното поведение на Лолита през зимата бе притъпило моята бдителност; във всеки случай дори един луд едва ли би изглупял дотолкова, за да помисли, че някой си Хумберт Втори стръвно преследва Хумберт Първи и неговата нимфетка под акомпанимента на Зевсовите фойерверки през огромните и твърде непривлекателни равнини. Затова ми хрумна, че вишневият як, който миля след миля се държеше на дискретно разстояние от нас, е каран от детектив, нает от някой безделник, за да установи какво именно прави Хумберт Хумберт с малолетната си завареничка. Както ми се случва през периодите на наситено атмосферно електричество и тряскащи светкавици, ме измъчваха халюцинации. Не зная какво приспивателно веднъж бяха пуснали той или тя в моя джин, обаче питието не ми подействува и през нощта ясно дочух леко почукване по вратата на бунгалото; разтворих я и едновременно забелязах, че съм съвсем гол и че на прага е застанал, бледо проблясващ в дъждовния мрак, човек с маска на лицето, която изобразяваше Чин, гротескния детектив с издадена напред брадичка, чиито приключения се представяха в комиксите. Той сподавено се изкикоти и избяга; аз се върнах, олюлявайки се, и веднага заспах отново; колкото и да е чудно, до този момент не зная дали е било наистина, или видение, предизвикано от някакво прахче. Впрочем оттогава изтънко съм изучил особения хумор на Трап и случаят ми изглежда съвсем правдоподобен негов образец. О, колко грубо бе измислено и колко безкрайно жестоко! Някакво търговче според мен припечелваше с тези маски на популярни чудовища и на будали. Нали на другия ден забелязах как двамата малчугани бърникаха из кофата за смет и мереха маската на Чин? Дали беше съвпадение? Или резултат от метеорологичните условия?

Тъй като съм убиец с поразителна, обаче неравна, своенравна памет, не мога да ви кажа, милостиви госпожи и господа, от кой именно ден знаех със сигурност, че ни преследва вишнев як с подвижен гюрук. За сметка на това помня първия път, когато съвсем ясно видях неговия шофьор. Веднъж привечер карах бавно в поройния, дъжд, като през цялото време виждах червения призрак — той се размазваше и трепкаше от сладострастие в страничното ми огледало. Но ето че шумният потоп олекна и зачука ситно, сетне съвсем престана. Ослепително слънце бликна през облаците над цялото шосе; реших да си купя тъмни очила и спрях на бензиностанцията. Действителността ми се струваше болезнен, злокачествен тумор, срещу който не може да се стори нищо, затова трябваше чисто и просто да игнорирам нашия хладнокръвен преследвач, който в закрит вид спря наблизо зад нас, пред някакво кафене или бар с идиотската табела „ТУРНЮРИ“, а под нея: „Танцувай тур с Нюра“. Напоиха моята кола и се запътих към помещението да купя очила и да платя бензина. Докато попълвах „пътния“ чек, се мъчех да преценя къде се намирам и случайно погледнах през прозореца. Там видях нещо ужасно. Мъж с широк гръб, леко плешив, по бежово спортно сако и тъмнокафяв панталон слушаше какво му съобщава Лолита, която се беше подала от прозорчето на нашия автомобил, приказваше много припряно и при това размахваше нагоре-надолу ръка с разперени пръсти, както когато станеше дума за нещо много сериозно и неотложно. Особено ме порази — порази ме мъчително силно — говорната волност на държането й, трудно ми е да я опиша, но те сякаш се познаваха отдавна — може би дори повече от месец. Сетне видях как той се почеса по бузата, кимна, обърна се и тръгна обратно към своята кола — беше едър, доста як мъж на моите години, приличаше малко на покойния Густав Трап, швейцарския братовчед на баща ми, имаше същото загоряло лице като чичо Густав, малко по-закръглено от моето, с подстригани тъмни мустачки и дегенератска уста във вид на розова пъпчица. Лолита разглеждаше пътната карта, когато се върнах в колата.

„Какво те пита този простак, Лолита?“

„Кой простак? Ах — онзи ли. Ах, отде да зная. Пита дали имам карта. Сигурно е объркал пътя.“

Подкарах колата и казах:

„Чуй ме сега, Лолита. Не зная дали ме лъжеш, или не, както не зная дали си се побъркала, или не, в дадената минута ми е все едно; този господин обаче кара след нас през целия ден и вчера видях колата му в нашия мотел, затова подозирам, че е полицейски агент. Добре знаеш какво ще се случи и къде ще те изпратят, ако полицията надуши нещо. Сега ми кажи съвсем точно какво ти каза той и какво му каза ти.“

Тя се засмя.

„Ако наистина е полицай — отвърна тя пронизващо пискливо, но доста разумно, — ще е най-глупаво да му покажем, че сме се уплашили от него. Игнорирай го, татенце.“

„Попита ли те закъде пътуваме?“

„Защо — той си знае!“ (Отговор гавра.)

„Поне сега му огледах мутрата — казах аз, като се предавах. — Не е пръв красавец. Впрочем поразително прилича на един мой чичо с фамилно име Трап.“

„Може да е точно Трап. На твое място — гледай, гледай, всичките деветки се превръщат в следващото хиляда. Когато бях съвсем малка — неочаквано добави тя, като сочеше спидометъра, — бях сигурна, че нулите ще спрат и ще се превърнат наново в деветки, ако мама даде заден ход.“

Май за пръв път си припомняше толкова непосредствено своето предхумбертово детство; може би сцената я бе научила на такива реплики. Продължихме в пълно мълчание. Преследвачът се бе изгубил.

Но още на другия ден като болежка от фатален недъг, която се възвръща с отслабването на морфина и на надеждата, той отново се появи зад нас, охраненият червен звяр. Него ден колите по шосето бяха малко; никой никого не изпреварваше; никой не напираше да се вмести между нашата скромна синичка кола и нейната властна червена сянка: сякаш веселяк магьосник беше увековечил интервала, бе определил зоната, чиято точност и устойчивост криеха нещо кристално и почти художествено. Преследвачът ни с ватираните си рамене и с мустачките на чичо приличаше на манекен от витрина, автомобилът му сякаш се движеше само защото невидимо, и нечуто копринено въже го свързва с нашия жалък седан. Бяхме многократно по-слаби от разкошно лакирания му як, така че дори не се мъчехме да му се изплъзнем. E lente curriteq noctis equi! О, тичайте бавно, нощни дракони! Вземахме продължителното стръмно нагорнище и отново се спускахме по наклона надолу. Изпълнявахме указанията на разрешената скорост. Давахме възможност на децата да минат — в по-горния клас. С плавно движение на волана възпроизвеждахме черните завъртулки по жълтите табели, които предупреждаваха за завой; откъдето и да минехме, омагьосаният интервал си оставаше неизменен, плъзгаше се зад нас като математически мираж, като шосеен дубликат на вълшебното килимче. И през цялото време усещах малкия си индивидуален пожар вдясно от мен: тържествуващото й око, пламналата й буза.

Полицаят, който ръководеше движението в ада на небрежно пресичащите се улици на влизане в един фабричен град в четири и трийсет следобед, се оказа тъкмо ръката на съдбата, която прекъсна тягостната напаст. Той ми направи знак да продължа, а сетне със същата ръка отряза пътя на моята сянка. Дълга върволица автомобили потегли и се проточи по напречната улица между яка и мен. Отдалечих се доста, сетне рязко свих в напречна уличка. Спусна се врабец с голяма троха хляб, беше атакуван от друг и изгуби трохата.

Когато след няколко мрачни спирания и умишлени криволици се върнах на шосето, сянката ми не се виждаше никъде.

Лолита презрително изпухтя и рече: „Ако е детектив, беше съвсем глупаво да бягаш от него.“

„Сега виждам положението в друга светлина“ — отвърнах аз.

„Можеше да провериш своето… светло положение… ако беше запазил връзката си с него, скъпоценно, мое татенце — изрече Лолита, като се гърчеше в извивките на собствения си сарказъм. — Колко си долен все пак“ — добави сетне с обичайния си глас.

Прекарахме навъсена нощ в гаден мотел под рукнал нашироко дъжд и при направо допотопни кънтежи на гръмотевиците, които непрестанно тътнеха над нас.

„Не съм дама и не обичам светкавиците“ — странно се изрази Лолита, притиснала се до мен, уви, само защото болезнено се страхуваше от бурите.

Изядохме закуската си в град Ана, 1001 души население.

„Ако се съди по единицата — отбелязах аз, — нашият човек с дебелата мутра е вече довтасал.“

„Твоят хумор — обади се Лолита — е направо убийствен, скъпо татенце.“

По онова време вече бяхме допътували до пелиновите равнини и бях възнаграден с ден-два прекрасно кротко настроение (глупчо, си казвах аз, ето, всичко е наред, тази тежест е била просто застояли се газове); скоро правоъгълните възвишения отстъпиха пред истинските планини и в предвиденото време влязохме в градчето Уейс.

Каква беля! Някакво недоразумение, не е видяла добре в пътеводителя и танците във Вълшебната пещера се оказаха отдавна приключили! Впрочем тя понесе това стоически — и когато се разбра, че в курортния Уейс има летен театър и че гастролният сезон е в разгара си, естествено, се запътихме, натам — през една прекрасна вечер в средата на юни.

Наистина не мога да ви разкажа сюжета на пиесата, с която ни посрещнаха. Беше нещо съвсем безсмислено с претенциозни светлинни ефекти, които представляваха светкавици, и о посредствена актриса в главната роля. Единствената подробност, която ми хареса, беше гирляндата от седем мънички грации, застинали на сцената — седем замаяни, чаровно гримирани голоръки, голоноги момиченца от началното училище в цветен муселин, бяха ги вербували на място (ако се съди по припламванията на пристрастно вълнение тук-там из залата): трябваше да изобразяват жива дъга, която да остане през пялото последно действие и в края да се стопи полека-лека, доста дразнещо, зад множеството последователни воали. Помня, помислих си, че тази идея за „дъга от дена“ Клер Куилти и Вивиан Даймър-Блок са задигнали от Джойс — помня също така, че два цвята от тази дъга бяха представени от ужасно обаятелни същества: оранжевото неспирно шаваше по осветената сцена, а изумруденото, като се вглежда към минута в черната тъма на зрителната зала, където седяхме без движение, изведнъж се усмихна на майка си или на своя покровител.

Щом се свърши и отвсякъде гръмнаха ръкопляскания (непоносим за нервите ми звук), започнах да дърпам и да блъскам Лолита към изхода, защото нямах търпение да излея съвсем разбираемата си любовна възбуда в сигурната тишина на неоновосинята ни къщичка под звездите на зачудената нощ: винаги съм твърдял, че природата остава изумена от това, което се налага да съзира през прозореца. Лолита обаче се туткаше, присвила доволни очи в розово вцепенение; зрението дотолкова бе погълнало у нея другите чувства, че безволните й ръце едва допираха длани, макар че машинално все продължаваше да ръкопляска. И по-рано съм имал случай да наблюдавам у децата подобен екстаз, но това дете, по дяволите, беше съвсем особено, то бе насочило късогледия си грейнал поглед към далечната рампа — до която мимоходом зърнах двамината автори на пиесата; дори по-скоро общите им силуети: мъж в смокинг и много висока брюнетка с голи рамене и ястребов профил.

„Отново ми навехна китката, груб скот такъв“ — избъбри Лолита с тънко гласче, като сядаше до мен.

„Ах, прости ми, душице моя, моя ултравиолетова душице — казах аз и напразно се мъчех да уловя нейния лакът; а понеже исках да сменя разговора — да сменя прицела на съдбата, боже мой, боже мой: — Вивиан е много интересна дама. Почти съм сигурен, че я видяхме вчера, когато обядвахме в „Ананас“.“

„Понякога си направо отвратително тъп — каза Лолита. — Първо, Вивиан е авторът; авторката е Клер; второ, тя е на четирийсет години, омъжена е и има негърска кръв.“

„Аз пък си мислех — продължих, като нежно я взех на подбив, — аз пък си мислех, че Куилти е твоята някогашна симпатия — нали си спомняш, за него ставаше дума в милия Рамсдейл през дните, когато ме обичаше?“

„Какво? — възрази Лолита, като гримасничеше напрегнато. — Старият дентист от Рамсдейл ли? Сигурно ме бъркаш с някоя, дето се сваля наляво-надясно.“

И аз си помислих, че тези, малките всичко, всичко забравят, докато ние, техните стари поклонници, треперим за всяко милиметърче от тяхното нимфетство…

С Лолитино знание и одобрение преди заминаването заръчах на бърдслийския пощаджия да препраща нашите писма до поискване отначало в Уейс, а след петнайсет дни в Елфинстън. На другата сутрин посетихме Уейската поща, наредихме се на къса, но бавна опашка. Безгрижната Лолита се зае да оглежда снимките на мошениците, окачени в нишата. Красавецът Анатолий Брянски, представя се също и като Антъни Брайън, и като Тони Браун, очи кафяви, тен на лицето блед, се търсеше от полицията за отвличане на дете. Faux pas^[2] на един възрастен господин с тъжни очи се състоеше в това, че бе преметнал пощите, а освен това — сякаш първото не беше достатъчно — страдаше от неизлечима деформация на ходилата. Начумереният Съливан се предлагаше с предупреждението: Вероятно е въоръжен и се смята за изключително опасен. Ако искате да филмирате моята книга, предлагам такава хватка: докато разглеждам тази физиономия, едната от тях полека-лека се превръща в моето лице. Освен това имаше омачкана снимка и на изгубено момиченце: четиринайсетгодишно, с карирана поличка и в рима с баретка на своята главичка, обадете се на шерифа Фишер, фишерифа, фишеримата.

Не помня да е имало писма до мен; що се отнася до Доли, бе се получил отзив от нейното училище, а освен това имаше писмо до нея в много необичаен, много дълъг плик. Без колебания разтворих това писмо и се запознах с него. Щом обаче забелязах колко безразлично тя се извърна и пое към павилиона за вестници на входа, заключих, че точно е предвидила моите действия.

„Доли-Ло! Ето на — пиесата се игра с огромен успех. И трите кучета лежаха спокойно — изглежда, нашата мила докторка им би някакви инжекции. Линда, която те замести, си знаеше ролята наизуст, игра прекрасно, едновременно и пъргаво, и издръжливо, но в нея, разбира се, няма дори капка от твоята чувствителност, от твоето непринудено въодушевление, чара на моята — и на авторовата — Диана; впрочем този път авторът не дойде да ръкопляска, а невероятната буря вън малко позаглуши нашия скромен „гръм зад сцената“. Боже мили, как лети животът! Сега, когато всичко приключи — училището, спектакълът, моята история с Рой, бременността на мама (уви, бебето скоро почина), — всичко това ми се струва толкова далечно, макар че още усещам сърбежа от грима върху лицето си.

След закуска ме откарват в Ню Йорк и едва ли ще успея да уредя така, че да не замина с родителите си за Европа. Имам още по-лоша новина за теб, Доли-Ло! Не зная дали ще се върнеш в Бърдсли, но ако се върнеш, може да ме няма там. За единия ми флирт знаеш, за другия само си мислиш, че знаеш — но както и да е, татко се намеси и иска да съм учела в Париж една година, докато и той е там, още повече че получих стипендията „Фулбрайт“.

Както се и очакваше, горкият ПОЕТ се обърка в трета сцена, на мястото, където вечно се запъвах — с тези глупави стихове. Нали си спомняш?

Любовникът на Химена дано да узнае:

кураж — или тиха и гладка измяна това е.

Подчертах спънките. Завидна тишина!

Хайде, и умната, моето момиченце! Твоят поет изпраща сърдечен поздрав на теб и почтителен поздрав на твоя баща.

 

Твоя Мона

 

P.S. Заради кашите, които забърках и в които се намеси баща ми, се оказа, че кореспонденцията ми строго се контролира. Затова изчакай с отговора, докато ти напиша от Европа.“

Очевидно тя никога не стори това. Още по-хубаво. Писмото й бе пълно с някакви долни намеци, които сега ми е много тежко да анализирам. Намерих го доста по-късно, мушнато в един от нашите пътеводители, и сега го цитирам просто като документация. Прочетох го два пъти.

Когато вдигнах глава, имах намерение — ама че работа — Диана я нямаше! Докато бях под омаята на Мона, Лолита вдигна рамене и изчезна. „Случайно да сте забелязали…“ Обърнах се към гърбушкото, който метеше пред изхода. Разбира се, забелязал. Дъртият развратник. Според него тя зърнала някого вън и изхвърчала. Аз също изхвръкнах. Спрях се на тротоара, но не я видях наоколо. Хукнах по-нататък. Отново спрях. Ето ти на — сполетя ме. Изчезна навеки.

През следващите години често съм се питал защо тя наистина не изчезна навеки през този ден. Дали я бе удържал новият й летен гардероб, който се намираше в заключения автомобил? Или може да не беше доузряла някаква частица от общия план? Или още по-просто: бях удобен за откарването й в Елфинстън (тъкмо той беше крайният пункт). Но в онази минута, добре си спомням, не се съмнявах, че ме е напуснала завинаги. Планините, които обхващаха в полукръг селището и не искаха да ми отговорят направо, сякаш гъмжаха от задъхани, катерещи се, препъващи се, засмени, все по-учестено дишащи Лолити, стапящи се в леката мъгла.

Грамадната начална буква на града, изписана с боли камъни върху стръмния склон, бе сякаш инициалът на моя ужас.

Новата, прекрасна сграда на пощата, от която току-що бях изтичал навън, бе между още заспалото кино и съзаклятническата група тополи. Беше девет сутринта — според времето на планинската зона. Улицата се наричаше Главна. Крачех по синята страна, взирах се в отсрещната: вече я бе омагьосала и я гиздеше една от онези крехки утрини в началото на лятото, в които стъкла припламват тук и там и се чувствува някакъв общ трепет и почти несвястна отмала пред перспективата за непоносимо знойно пладне. Щом прекосих улицата, се защурах безцелно и сякаш запрелиствах табелите по дългата редица къщи. Аптека, Недвижимо имущество, Мода, Автомобилни части, Кафене, Спортни стоки, Недвижимо имущество, Мебели, Електрически уреди, Телеграф, Бояджийница, Бакалница. Ах, патруле, патруле, дъщеря ми избяга… Наговорила се е с детектива! Влюбила се е в шантажиста! Възползувала се е от пълната ми безпомощност! Обсъждах наум дали да не заговоря някого от малцината минувачи. Отказах се от тази мисъл. Поседях в паркираната кола. Тръгнах да разглеждам градската градина откъм сенчестата страна. Върнах се при Модата и при Автомобилните части. Казах си с яростен изблик на сарказъм — un ricanement^[3], — че трябва да съм луд, за да я подозирам, тя ще се появи ей сега…

Появи се.

Рязко се извърнах и отърсих от ръкава си ръката й, която тя допря с> плаха и глупава усмивка.

„Качвай се в колата“ — казах аз.

Послуша; аз обаче продължих да снова назад-напред по тротоара, борех се с неизразими мисли и се мъчех да намеря някакъв начин да заговоря с изменничката.

След малко тя излезе от колата и се присъедини към мен. Заслушан в хаоса, постепенно се настроих на станция. Ел-О. Явно ми обясняваше, че била срещнала познато момиченце.

„Ами? Кое именно?“

„Едно момиче от Бърдсли.“

„Чудесно. Зная имената на всичките ти съученички. Започнахме по азбучен ред. Алиса Адамс ли?“

„Не — не беше от моя клас.“

„Чудесно. Нося пълния списък на ученичките от твоето училище. Името, моля.“

„Тя не учеше при нас. Просто живееше в града.“

„Чудесно. Взел съм адресната книга на Бърдсли. Ще намерим в нея всичките Брауновци и Смитовци.“

„Зная само малкото й име.“

„Мери или Джени?“

„Не — Доли, като мен.“

„Значи без изход (огледало, в което си блъсвам главата). Чудесно. Хайде да опитаме по друг начин. Теб те нямаше двайсет и осем минути. Какво правиха двете Доли?“

„Влязохме в млечния бар.“

„И там си поръчахте…“

„Ах, просто по една кока-кола.“

„Внимавай, Доли! Да знаеш, можем да проверим.“

„Във всеки случай тя си взе кока-кола, а аз — чаша вода!“

„Чудесно. Ей там отсреща ли?“

„Ами да.“

„Чудесно. Да вървим. Ще разпитаме бармана.“

„Чакай малко. Не съм сигурна — може да беше малко по-нататък — точно зад ъгъла.“

„Все едно, да влезем засега тук. Заповядай, моля. Сега да видим (разтворих телефонната книга, закрепена с верига за подставката). Добре. Благородно погребално бюро. Не, рано е. А, ето: аптеки и млечни барове: единият е на Планинската уличка, а другият — ето този, аптечният магазин на Ларкин, има още два. Това е всичко в Уейс, поне в търговския му квартал, което може да ни предложи газирани напитки и сладолед. Добре, ще трябва да посетим всичките.“

„Върви по дяволите!“ — каза тя.

„Грубостта няма да ти помогне, пиленце.“

„Добре де — избъбри тя. Нямаш право да ми поставяш клопки. Добре — прав си, не влязохме никъде. Просто си приказвахме и гледахме роклите по витрините.“

„По кои витрини? По ето тези ли?“

„По тези, щом искаш.“

„Ах, Лолита! Я погледни по-отблизо.“ Наистина зрелището никак не беше привлекателно. Наперен млад продавач с прахосмукачка чистеше нещо като килим, на който бяха застанали две фигури с такъв вид, сякаш току-що са пострадали от взрив. Едната от тях беше съвсем гола, без перука и без ръце. Ако се съди по сравнително малкия й размер и по превзето игривата поза, вероятно в облечен вид изобразяваше и щеше да изобразява момиче с ръста на Лолита. В сегашния си вид обаче тя нямаше определен пол. До нея бе застанала по-висока фигура — младоженка с воал, напълно завършена и както се казва, цялостна, ако не се смята липсата на едната й ръка. На пода в краката на момичето, където старателно пълзеше продавачът със своя инструмент, имаше три тънки голи ръце и руса перука. Двете от тези ръце случайно се бяха съединили в извито положение и напомняха ужасния жест на отчаяние и молба.

„Погледни, Лолита — спокойно казах аз. — Погледни, виж добре. Нима не е чудесен символ на някакво ужасно нещастие? Впрочем (продължих аз, като влизах в колата) взех някои предпазни мерки. Ето тук (отворих жабката на колата), в това малко бележниче съм записал автомобилния номер на нашия мил приятел.“

От глупост не си направих труда да запомня номера. Помнех само първата буква и последната цифра, сякаш цялата редичка недостигащи цифри си бяха отишли в полукръг, оставаха си обърнати към мен с хлътналата си част зад цветно стъкло, недостатъчно прозрачно, за да разчета нещо от цикъла освен крайните знаци, латинското „Р“ и шестицата. Налага се да влизам в такива подробности (които интересуват само професионалния психолог), защото иначе моят читател (ах, ако можех да си го представя като светлобрад ерудит, който смуче с розови устни la pomme de sacanne^[4] и се опива от моя манускрипт!) може да не оцени докрай цялата сила на потреса, който изпитах, щом забелязах, че буквата „Р“ сякаш си е сложила турнюр и се е превърнала във „В“, а шестицата се оказа напълно заличена. Централната част от своя страна, макар че изобщо не я помнех, бе изтрита с гума: цифрите бяха размазани, другите отново нанесени от детска ръка, така че цялата редичка представляваше някаква оплетена бодлива тел, която нямаше как да бъде изтълкувана логично. Знаех единствено това, което ми казваше запомнената буква: врагът ми беше от съседния щат на този, в който се намираше Бърдсли.

Не казах нищо. Мушнах обратно бележничето в жабката, пуснах капака и си заминахме от Уейс. Лолита междувременно грабна от задната седалка новите комикси и с бялата си блузка, която се ветрееше, подала през прозорчето кафявия си лакът, потъна в приключенията на поредния тъпак. Щом се отдалечихме на четири мили от Уейс, свърнах под шарената сянка на площадката за екскурзианти, където утрото бе натрупало слънчевия си боклук върху празната маса; Лолита откъсна поглед от списанието, погледна ме с учудена лека усмивка и без да продумам, я зашлевих с все сила, шамарът изплющя по топлата й, корава малка скула.

А сетне — разкаянието, пронизващата наслада на изкупителните ридания, конвулсиите на любовта, безнадеждността на чувственото примирение… Сред кадифената тъмна нощ, в мотел „Мирана“ (Мирана!), целувах жълтеникавите ходила на дългопръстите й крачета — бях стигнал до последните унижения и жертви… Но всичко бе напусто. И двамата бяхме обречени. И скоро преминах през новия кръг адски мъчения.

Когато напускахме Уейс, на една от последните улици… Ах, мога да се закълна, че не беше бълнуване. На тази последна улица — за миг съзрях познатия вишнев як с вдигнат гюрук или пък негов тъждествен двойник. Вместо Трап в него седяха четирима ярки, актьорски тип, представители на няколко пола — но не казах нищо. След излизането ни от Уейс се набеляза нещо снесем друго. Отначало, един-два дни, се наслаждавах на вътрешната си сигурност, с която сам си казвах, че нито сега, нито по-рано ни преследва който и да било; сетне обаче ми стана отвратително ясно, че Трап е променил тактиката и продължава да ни следва, но с други коли, взети под наем.

Истински Протей на магистралните пътища, той с поразителна лекота прехвърчаше от една марка автомобил в друга. Подобен начин за придвижване предполага гаражни станции, специализирани за „смяна на конете“, обаче ни веднъж не успях да зърна ни една. Отначало сякаш предпочиташе породата шевролет — започна с открита кола на цвят „Крем за колежани“, прехвърли се в малка кола („Син хоризонт“), а сетне избледня до оттенъците „Сив прибой“ и „Мътен порой“. По-късно се обърна към други марки и отново премина през матовата дъга на търговските багри и ме принуди да анализирам тънките разлики между моя „син като мечта“ икар и неговия „планински син“ олдсмобил. Сивият тон впрочем си остана негов любим защитен цвят и в мъчителните си кошмари напразно се мъчех правилно да сортирам такива призрачни оттенъци като „Сивия вълк“ на Крайслер, „Сивата коприна“ на Шевролет, „Сивия Париж“ на Додж…

Необходимостта постоянно да дебна мустачките и разкопчаната му яка — или плешивината и широките рамене — ме накара издълбоко да проучвам всичките автомобили, които срещах по пътя — отзад, отпред, отстрани, отсреща, изпреварващите ни, накратко всички коли под блесналото слънце; автомобила на важния отпускар с картонената кутия хартиени салфетки „Мимоза“ до задното стъкло; главоломно препускащия очукан форд, натъпкан с бледи деца, с подаваща се глава на чорлаво куче през прозореца, с огънат от катастрофа калник; таратайката на някой ерген, цялата пълна отвътре с костюми на окачалки; огромната тумбеста каравана — подвижна къща, невъзмутимо безразлична към върволицата разярени автомобили, запълзели след нея; спортната кола с мацка, разположила се любезно посред предната седалка, за да бъде колкото може по-близо до юнака зад волана; автомобила с обърната лодка на горния багажник… Сивата кола, която набиваше спирачки пред нас, сивата кола, която бързаше да ни настигне.

Веднъж в района на Скалистите планини, някъде между Сноу и Чампиън, се спускахме съвсем леко по наклона, тъкмо тогава за втори път успях ясно да огледам Влюбения детектив. Сивият призрак зад нас потъмня, сгъсти се, превърна се в плътно Доминионно синьо… Изведнъж моят автомобил, сякаш откликнал на мъките на клетото ми сърце, почна някак да подскача и да криволичи насам-натам, при което изпод него се чуваше безпомощно „шляп-шляп-шляп“.

„Гумата капут, мистър“ — весело рече доброто ми момиченце.

Спрях — до ръба на планинска пропаст. Лолита скръсти ръце на гърдите и опря опънат крак в таблото. Излязох, погледнах дясната задна гума. Долната й половина бе добила правоъгълна форма. Трап спря на петдесетина метра зад нас. На това разстояние лицето му бе като мазно петно — обаче петното се смееше. Реших да се възползувам от случая и тръгнах към него — с блестящата идея да си услужа с неговия крик, макар че имах. Той отстъпи заднишком. Препънах се в камък — и ето ти атмосфера на безумно веселие. Тогава зад колата на Трап се появи грамаден камион и гръмовно премина покрай мен, след което го чух конвулсивно да бибипка. Обърнах се неволно — и видях, че автомобилът ми полека отпълзява. Отдалеч различих главицата на Лолита, нелепо седнала зад волана, при което двигателят работеше, макар да помнех, че го бях изключил.

През краткия промеждутък, изпълнен с трепет, докато стигна до шляпащата и най-сетне спряла кола, успях да си помисля, че през тези две години моята малка бе имала пълната възможност да натрупа елементарни знания за шофирането. Дръпнах яростно вратата. Беше ми дяволски ясно, че е включила двигателя, за да отърве господин Трап от мен. Впрочем този главоломен номер беше ненужен, защото, докато тичах подире й, Трап изви посред пътя и духна. Поседях, поех си дъх, Лолита ме попита дали няма да й благодаря, че толкова навреме е ударила спирачките, когато автомобилът поел надолу по склона. Без да получи отговор, се залови с пътната карта. Излязох от колата и започнах „малтретирането с колелото“, както наричаше тази операция покойната Шарлота. Струваше ми се, че губя разсъдък.

Щом смених гумата, продължихме фарсовото си пътешествие. След унилото и съвсем излишно слизане надолу пътят се закатери на серпантини все по-нагоре и по-нагоре. На едно особено стръмно място се наложи да се мъкнем след грамадния камион, който бе минал одеве покрай нас. Сега с ужасно пъхтене пълзеше нагоре по лъкатушния път и нямаше как да го изпреварим. От кабината му изпърха късче гладко сребро — обвивката на дъвка — и като отлетя назад, се залепи за миг на предното ми стъкло. Мина ми през ум, че ако наистина се побърквам, може да се свърши с това, че в края на краищата ще убия някого. За всеки случай (каза този Хумберт, който седеше на сухо, на онзи Хумберт, който се давеше бог знае в какво) ще е добре да подготвя това-онова — например да преместя пистолета от кутията в джоба си, — за да се възползувам от безумието, когато ме връхлети.