Владимир Набоков
Лолита (39)

5

На улица Теър — една от най-хубавите нетърговски улици под зелените, рижави, златисти дървесни шатри на маститото университетско градче, беше неизбежно да се завъдят личности, които да ме посрещат с учтивия лай на метеорологичните приветствия. Гордеех се с точната температура на отношенията си с тях: ни най-малка грубост, но пълна отчужденост. Съседът ми от запад, който можеше да бъде бизнесмен или професор, или и едното, и другото, ме заговаряше, докато си бръснеше полянката или си къпеше колата, или малко по-късно, докато размразяваше пътеката пред входа (пет пари не давам, ако глаголите не са си на мястото), но краткото ми измърморване, което си оставаше членоразделно само колкото да звучи като банално съгласие или като въпросително запълване на пауза, пречеше за каквото и да било развитие на фамилиарните отношения. Колкото до двете къщи при временния пущинак отсреща, едната беше заключена, а в другата живееха две професорки по английска словесност, туидовата, късо подстригана мис Лестър и посърнало-женствената мис Фабиан: единствената тема през време на кратките ни тротоарни разговори бе (благославям тяхната деликатност!) свежият чар на моята дъщеря и „наивният шарм“ на Гастон Годен. Съседката ми откъм изток беше значително по-опасна от всички останали. Тази банална досадница беше излязла направо от фарс. Покойният й брат навремето бил „университетско лице“ — в ролята на старши пазач. Помня, веднъж спря Доли на улицата, докато бях застанал на прозореца на гостната и трескаво очаквах моята гълъбичка да се върне от училището. Отвратителната стара мома, която се мъчеше да скрие любопитството си под маската на сладникаво доброжелателство, се подпираше с кльощавия си като бастун чадър (суграшицата бе спряла, показа се студеното мокро слънце), а Доли с разкопчано кафяво палто притискаше до корема си двуетажната постройка от няколко учебника върху поставка (такава бе модата сред тях); розовите й колена се провиждаха между края на полата и недодяланите кончови на дългите гумени ботуши, глуповата, смутена усмивчица ту се мярваше, ту загасваше върху чипоносото й лице, което — може би поради бледата зимна светлина — изглеждаше почти грозновато като на някоя простовата германска Mägdelein^[1]; и ето тя бе застанала така и се мъчеше да излезе наглава с въпросите на мис Изток: „Ами майка ти къде е, миличко? Ами какво работи клетият ти баща? Ами къде сте живели по-рано?“ Друг път тази гнусна твар се приближи до мен на ъгъла, като скимучеше приветствено — и не успях да избегна разговора; а няколко дни по-късно получих от нея бележка в плик с тъмносини ивички; изтънко смесила сиропа с отровата, тя предлагаше Доли да я навестяла някоя неделя: „… да се свие на кравайче в креслото и да прехвърли купчината дивни книги, които покойната ми майка ми подари през детските години, а не да надува радиото всяка нощ до някое си време.“

Много предпазлив трябваше да бъда и с госпожа Гулиган, която ни чистеше и ни готвеше отвратително — бях я наследил заедно с прахосмукачката от предишните наематели. Доли обядваше в училището, така че в този смисъл нямаше затруднения; закуската, доста изобилна, се научих сам да й приготвям, а за късната вечеря притоплях сготвеното от Гулиган. Тази доброжелателна и безопасна жена, слава богу, беше доста завеяна и не забелязваше подробностите; аз застилах леглата и станах голям специалист, но все пак не можех през цялото време да се отърся от чувството, че някъде е останала фатална следа; в редките случаи, когато присъствието на Гулиган съвпадаше с Лолитиното, все се страхувах, че простодушното ми момиченце ще попадне под уютното обаяние на отзивчивата лелка и ще издрънка нещо в кухнята. Често ми се привиждаше, че живеем в осветено стъклено жилище и всяка минута пергаментното лице на съседката с тънките устни може да надникне през някой случайно незакрит прозорец, за да зърне безплатно нещо, за което само за един поглед най-преситеният voyeur^[2] би платил цяло състояние.