Владимир Набоков
Лолита (48)

15

Бяха потегнали спирачките, изчистили тръбите, шлайфали клапите и господин Хумберт, който не разбираше кой знае колко от коли, плати и някои други ремонти и поправки, след което автомобилът на покойната госпожа Хумберт се оказа в достатъчно сносно състояние, за да се впусна в ново пътешествие.

Обещахме на гимназията в Бърдсли, на добрата стара Бърдслийска гимназия, че ще се завърнем веднага щом свърши моят ангажимент в Холивуд (изобретателният Хумберт намекна, че го канят за консултант при снимането на филм с тема „екзистенциализма“ — а той през 1949 г. още минаваше за търсена стока). Всъщност бях намислил тихомълком да прецапам през границата в Мексико — насъбрал бях смелост от миналата година — и там да реша какво да правя по-нататък с малката си наложница, чийто ръст сега беше над метър и петдесет и два, а теглото й — над четирийсет килограма. Изровихме нашите туристически книги и пътни карти. Тя с огромна наслада начерта маршрута. Може би в резултат от тези сценични иреални занимания беше надраснала детинското си привидно пресищане и сега с подробно внимание се мъчеше да изследва разкошната действителност. Изпитвах странна лекота като насън през бледното, но топло неделно утро, когато напуснахме озадачения наглед покрив на професор Хим и поехме по главната улица на града към шосето с четири ленти. Лятната, бяла на черни райенца рокля на моята възлюбена, нахапаното й синьо кепе, белите чорапки и кафявите мокасини не хармонираха напълно с големия красив камък — шлифован аквамарин, — който на сребърна верижка украсяваше нейната шийка: той бе подарък от мен — и от пролетния проливен дъжд. Когато се изравнихме с Новия хотел, тя изведнъж се позасмя. „Какво има?“ — попитах аз. „Дай пара да не кажа лъжа.“ И тя веднага ми протегна дланта си, в този миг обаче се наложи доста рязко да спра пред червения светофар. Щом спряхме, отляво се приближи и плавно застана до нас друга кола, в нея слаба млада жена със суперспортен вид (къде ли я бях виждал?), с ярък тен на лицето и лъскави медно червени къдрици приветствува Лолита със звънко възклицание, а сетне се обърна към мен и твърде жарко-„жанадарковско“ (аха, спомних си!) извика: „Как не ви, е жал да откъсвате Доли от спектакъла, само да бяхте чули как я хвали авторът по време на репетициите…“ „Светна зелено, тъпако“ — избъбри Лолита полугласно и в същия миг, живописно жестикулирайки с многогривнената си ръка, Жана д'Арк (бяхме я видели в тази роля на представлението в градския театър) енергично ни изпревари и с едно движение свърна към Университетския булевард.

„Коя именно беше — Върмонт или Рупелмайър?“

„Не, тази е Едуза Голд — нашата режисьорка.“

„Не говоря за нея. Кой именно е надробил тази пиеса за твоите Омагьосани ловци?“

„А, това ли питаш. Кой ли? Ами някаква бабичка, Клер или нещо от този род. Бяха надошли цяла тумба.“

„Значи тя те е похвалила?“

„Не само ме похвали, дори ме цунка по челцето — по чистото челце.“ И пиленцето ми нададе нов писклив кикот, с който — може би заедно с други театрални навици — се беше сдобила отскоро.

„Колко смешно създание си, Лолита — казах аз (предавам речта си приблизително). — От само себе си се разбира, че ужасно ме радва отказът ти от този глупашки спектакъл. Чудното е само, че го зарязваш седмица преди естествения му завършек. Ах, Лолита, внимавай, не се отказвай толкова лесно! Помня, че захвърли Рамсдейл заради летния лагер, а лагера — заради увеселителното пътуване; мога да ти посоча още няколко резки промени в твоето настроение. Опичай си ума. Съществуват неща, от които никога не бива да се отказваш. Бъди по-упорита. Бъди малко по-нежна с мен, Лолита. Освен това ядеш твърде много. Обиколката на бедрото ти, както знаеш, не бива да надминава четирийсет и четири сантиметра. Ако напълнееш още малко — всичко между нас е свършено (шегувах се, естествено). Сега се впускаме в дълго, щастливо пътешествие. Спомням си…“