Владимир Набоков
Лолита (37)

3

Тя навлезе в моята страна, в лилавата и черна Хумбрия, водена от непредпазливо любопитство; тя я огледа, пренебрежително и неприязнено усмихната; вече ми се струваше, че е готова да я отритне с най-обикновено отвращение. Никога не вибрираше под моите пръсти и крясъкът й („Какво правиш всъщност?“) ми беше единствената награда заради всичките старания да я разбудя. Пред чудесния свят, който й предлагах, моето глупаче предпочиташе най-пошлия филм, най-гъстия сироп. Само като си помисли човек, че когато избираше между кренвирша и Хумберт, тя неизменно и безпощадно слагаше в уста първото. Не помня дали споменах името на бара, в който закусих в предишната глава. Той се наричаше така: „Ледената кралица“. С малко тъжна усмивка рекох на Лолита: „А ти си моята ледена принцеса.“ Тя не разбра тази жалка шегичка.

О, недей да се мръщиш, читателю! Изобщо не се мъча да създам впечатление, че щастието ми е било недостъпно. Милият читател трябва да разбере, че странникът, който притежава нимфетка, който е омаян и поробен от нея, се намира сякаш отвъд щастието! Защото няма на земята второ такова блаженство като блаженството да лелееш нимфетка. То е „извън конкуренцията“, това блаженство, то е от друга категория, от друг вид чувства. Да, карахме се, да, понякога биваше непоносима, да, пречеше ми всякак, въпреки гримасите й, въпреки житейската грубост, опасност, ужасната безнадеждност все пак живях в дълбините на избрания от мен рай — рай, чиито небеса аленееха като адски пламък, но все пак бе рай.

Някой опитен психиатър, който сега изучава моя труд — и когото д-р Хумберт, надявам се, успя да потопи в хипнозата на питона, — безспорно много иска разказвачът да откара своята Лолита на морския бряг и там да намери поне „гратификация“ за някогашния нагон, а именно освобождаването от „подсъзнателния“ призрак на недовършения детски роман с първоначалната малка мис Ли.

Добре, другарю доктор, ще ви кажа, че наистина търсих плаж, но при това ще си призная, че докато стигнахме до този мираж със сива вода, моята спътничка вече ме бе дарила с толкова наслади, че мечтата за „Крайморското кралство“, за „Сублимираната Ривиера“ и тям подобни отдавна не беше дълбок порив и се бе смалила до рационално преследване на чисто теоретично изживяване. Ангелите на Едгар са знаели това — и уредиха нещата по необходимия начин. Посещението на съвсем убедителното крайморие на Атлантическия океан се оказа напълно провалено от лошото време: тежко, прогизнало небе, тинести вълни, необятна, макар и съвсем банална мъгла — какво по-далечно от ясния чар, от лазурната обстановка и от румените условия на средиземноморското ми приключение? Два-три полутропически плажа на Мексиканския залив бяха достатъчно слънчеви, но и обсипани с отровни, звездовидни или желеобразни твари и помитани от ураганен вятър. Най-сетне на калифорнийския бряг, срещу призрака на Тихия океан, намерих особен вид усамотение в пещерата, до която достигаха от плажа зад прогнилите дървета крясъците на няколко момиченца скаутки, те се къпеха за пръв път при силно вълнение; мъглата обаче се бе провесила като мокър юрган, пясъкът беше неприятно зърнест и лепкав, Лолита цялата бе настръхнала и в пясъчни зрънца и (за единствен път през живота ми!) ме привличаше не повече от лемантик. Обаче просветените ми читатели сигурно ще се ободрят, като им обясня, че дори да се бяхме натъкнали някъде на отзивчив към нас морски бряг, щеше да бъде късно, тъй като истинското ми „освобождаване“ бе настъпило доста по-рано: именно в мига, когато Анабела Хейз, пак тя Долорес Ли, пак тя Лолита, ми се яви мургаво-златна, на колене, с поглед нагоре от жалката веранда във фиктивната, нечестна, но съвсем сполучлива крайморска комбинация (макар наблизо да нямаше нищо освен второкачествено езеро).

С това ще завърша изброяването на особените усещания, които зависят, а може би произтичат от постулатите на съвременната психиатрия. Затова се отказах, накарах и Лолита да се откаже от плажовете, които само навяваха униние, когато се случеха празни, или пък биваха прекалено населени, ако ги обливаше слънце. От друга страна, все още ме преследваха спомените за безнадеждните ми скиталчества из европейските паркове, затова не преставах да се интересувам от възможностите за любовни игри под открито небе и да търся подходящи места из това „лоно на природата“, където навремето бях претърпял толкова срамни лишения. Съдбата и тук ми противоречеше. Разочарованията, които искам да регистрирам сега (като полека отклонявам повествованието към непрестанните рискове и страхове, които придружаваха щастието ми), по никакъв начин не бива да хвърлят сянка върху американската затънтена провинция — лирична, епична, трагична, но никога неприличаща на Аркадия. Прекрасна е, сърцераздирателно е прекрасна тази провинция, присъща и е някаква едроока, невъзпята от никого невинна покорност, каквато вече липсва в лакираните, боядисани, подобни на играчки швейцарски села и предостатъчно прославените Алпи. Безбройни любовници лежаха прегърнати, целуваха се върху равната морава по планинските склонове на Стария свят, върху пружиниращия като скъп матрак мъх до удобното за ползуване хигиенично поточе, върху грубите пейки под украсените с винетки дъбове и в толкова много хижи под закрилата на толкова много букови гори. Но в американската дълбока провинция любителят на чистия въздух няма да намери толкова удобни възможности да се отдаде на най-старото престъпление и развлечение. Отровни растения ще парнат дупето на любимата му, безименни насекоми ще го жилнат по задника; остри частици от горския килим ще се забият в коленете му, насекоми ще го ужилят по коленната; наоколо ще вдигат шум потенциални змии — какво говоря, полуизмрели дракони! — докато приличните на миниатюрни раци семенца на хищните цветя ще полепват както по черния чорап с жартиер, така и по бялото смъкнало се чорапче.

Преувеличавам малко. Веднъж през един летен следобед малко под границата на гората, където китките цветя с небесен оттенък (бих ги нарекъл ралица) се трупаха около ромонещия горски поток, най-сетне намерихме, Лолита и аз, усамотено романтично място приблизително на триста метра от превала, където бяхме оставили автомобила. Склонът изглеждаше необитаем. Последният задъхан бор се бе спрял на заслужена почивка върху скалата, до която се бе изкатерил. Мармотът подсвирна, като ни видя, и се изгуби. Разстлах одеялото за Лолита. Под него тихичко пукаха сухи треви. Киприда дойде и си отиде. Назъбената скала, увенчаваща склона горе, и гъстият храсталак под нашето ложе уж трябваше да ни защитят и от слънцето, и от човека. Уви, не бях забелязал едва личащата пътечка отстрани, която подло криволичеше наблизо между камъните и шубраците.

Тъкмо тогава за малко да ни спипат; чудно ли е, че този случай завинаги ме излекува от копнежа по буколиката.

Помня, операцията беше приключена, напълно приключена и тя хълцаше в прегръдките ми — благотворна буря от ридания след един от пристъпите на капризно униние, толкова зачестили през тази, общо взето, възхитителна година. Току-що се бях отметнал от някакво глупаво обещание, за което ме беше изнудила, ползувайки се от славното нетърпение на мъжката страст, и ето че сега се бе проснала върху одеялото, обляна в сълзи, и пощипване гальовната ми ръка, а аз се смеех радостно, докато неописуемият, непоносим и — както ми се струва — вечен ужас, който сега ме е обзел, тогава бе само черна точица сред блясъка на моето щастие; и ето, лежахме си така, когато изпитах един от стресовете, които в края на краищата вадеха клетото ми сърце от коловоза, защото изведнъж срещнах тъмните, немигащи очи на две странни и прекрасни деца, фавънче и нимфетка — близнаци, ако се съди по съвсем еднаквите им плоски черни коси и по безкръвните им личица. Те се бяха проснали на земята и бяха се втренчили в нас, синевата на еднаквите им костюмчета се сливаше със синевата на планинските цветя. С отчаяно движение грабнах одеялото, за да се закрия — и в същото време нещо като бухнала маса на бели точки започна да се надига в храсталака до нас, постепенно се превърна в гръб на дебела подстригана брюнетка, която машинално прибави още една дива лилия към букета си и се озърна към нас над главите на чаровните си дечурлига, изваяни от син камък.

Сега, когато на съвестта ми лежи съвсем друго злощастие, зная, че съм смел човек, но през онези дни нямах представа и помня, че се учудих на хладнокръвието си. Прошепнах една от сдържаните си заповеди, каквито въпреки ужаса на положението даваш на стъписано сгърчено животно (с каква безумна надежда или омраза треперят хълбоците на младия звяр, какви черни звезди се пръскат в сърцето на дресьора!), накарах Лолита да стане и се отдалечихме важно, а сетне с неприлична бързина се свлякохме до шосето, където бе останала колата.

Зад нея бе спрял елегантен автомобил семеен тип и красив асириец със синкавочерна брадичка, un monsieur très bien^[1], с копринена риза и пурпурен панталон, явно мъж на ботаническата дебелана, със сериозна физиономия снимаше надписа, който съобщаваше за височината на превала. Беше доста над три хиляди метра и аз се задъхвах. Пясъкът запука, колата поднесе, когато потеглихме, при това Лолита все още се дообличаше, като бурно се въртеше и ме хокаше с такива думи, каквито според мен момиченцата не бива да знаят, камо ли да употребяват.

Случваха се и други неприятности. Веднъж на кино например. По онова време Лолита още беше негова страстна почитателка (после премина към вяла снизходителност, щом наново тръгна на училище). През тази година изгледахме, безразборно възхитени, към сто и петдесет или дори двеста филма, натъквахме се на един и същи преглед по няколко пъти, тъй като различните основни филми се придружаваха от една и съща кинохроника, която се включваше подир тях от градче в градче. Най-много обичаше следните сортове филми в ето такъв ред: музикалните комедии, гангстерските, каубойските. Първо, на истинските певци и танцьори, които участвуваха в тях, се прикачваха неистински сценични кариери в някаква — всъщност „мъконепроницаема“ — сфера на съществуване, от която беше прокудена смъртта и истината и в която беловлас, умилен, в техническия смисъл безсмъртен баща, който отначало се е отнасял неодобрително към артистичната кариера на въртоглавата си дъщеря, неизменно горещо й аплодираше на премиерата в дивен театър. Светът на гангстерите беше особен: там героични репортери понасяха страхотни изтезания, телефонните сметки достигаха милиарди долари и сред мъжествената атмосфера на неумела пукотевица злодеите биваха преследвани по улици и складове от патологично безстрашни полицаи (на мен бе съдено да им доставя значително по-малко ядове). Имаше най-сетне филми за дивия запад — теракотов пейзаж, червенолики, синеоки каубои, превзета, но твърде хубава учителка, току-що пристигнала в Гърмящото усое, кон, изправен на задните си крака, стихийна паника на добитъка, дуло на револвер, което със звън строшава прозрачно стъкло, невероятен юмручен бой — по време на него рухва планина от прашни старомодни мебели, масите се използуват като оръжие, героят се спасява със салто, ръката на злодея е притисната от героя на земята, но все още се мъчи да докопа изтървания ловджийски нож, побойниците пъхтят, отчетливо изпращява юмрукът, стоварил се върху нечия брадичка, крак ритва шкембе, героят се хвърля и се стоварва върху злодея и веднага след такова количество мъки, които могат да съборят дори Херакъл (колко добре зная това сега!), не личи нищо освен доста симпатична синина върху бронзовата скула на развихрилия се герой, той прегръща красивата си годеница на далечната граница на цивилизацията. Спомням си една дневна прожекция в малко вмирисано кино, претъпкано с дечурлига и просмукано от горещия лъх на кинолакомството — пуканки. Изгряваше жълта луна над мъркащ китарист с вързан шал; той бе поставил крака си върху боров дънер и подръпваше струните, а аз — съвсем невинно — преметнах ръка през рамото на Лолита и приближавах буза до слепоочието й, когато изведнъж двете вещици зад нас почнаха да мърморят твърде странни неща — не зная дали съм ги разбрал правилно, обаче дочутото ме накара да дръпна нежната си ръка и, разбира се, останалата част от филма премина за мен в мъгла.

Тук се налага да направя странно признание. Ще ви се стори смешно — обаче истината е такава: никога не можах да си изясня изцяло юридическата страна на положението. Не го знам и до днес. О, разбира се, до мен достигаха някои случайни сведения. Алабама забранява на опекуна да променя местожителството на детето под попечителство без решение на съда; Минесота, която поздравявам от сърце, предвижда, че ако роднина поеме защитата и закрилата на дете под четиринайсетгодишна възраст, съдът не се бърка. Изниква въпросът: може ли вторият баща на обаятелно до прималяване, едва покрило се, с мъх сладурче, втори баща с едномесечен стаж, неврастеник вдовец с малък, но самостоятелен доход днес и с парапетите на Европа, с развод и с пребиваване в няколко лудници в миналото, може ли той да се смята за роднина и поради това за естествен опекун? Ако ли не, длъжен ли съм, бих ли посмял, ако съм с разума си, да уведомя някой отдел на Общественото осигуряване и да подам прошение (как всъщност се подават прошения?), и да допусна представител на съда да разследва бита на кроткия, но хлъзгав Хумберт и на опасната Долорес Хейз? В многобройните книги за брака, за изнасилванията и за осиновяването, в които надниквах скришом из обществените библиотеки на големите и малките градове, не намерих нищо освен неясните намеци, че държавата е върховният опекун на момиченцата в най-нежната им възраст. Пилвън и Зайпъл, ако съм запомнил вярно имената им, авторите на дебела книга за брачните закони, игнорираха напълно пастроците със сирачета, останали на техните ръце и колене. Най-добрата ми приятелка, издадената от службата за социално осигуряване монография (Чикаго, 1936 г.), която една съвсем невинна стара мома изрови по моя молба от прашните дълбини на библиотечния склад, твърдеше следното: „Няма такова нравило всеки непълнолетен да има опекун; ролята на съда е пасивна, той се задействува само когато положението на детето е под явна заплаха.“ Стигнах до извода, че човек се определя за опекун само след като изрази тържествено и формално желание да стане такъв; но могат да изминат месеци, докато го повикат да разгледат делото му и му разрешат да си отгледа две сивкави крила, подходящи за ролята му, а през това време прекрасното демонично дете е предоставено на себе си от закона, което всъщност напълно се отнася до Долорес Хейз. След това делото се разглежда. Два-три въпроса от страна на съдията, два-три успокоителни отговора от страна на адвоката, усмивки, кимване, вън ръми дъждец и утвърждението е на лице. И все пак не дръзнах. Защо да си навирам носа, трябва да бъда мишка, свита в дупката си! Съдът се задвижваше конвулсивно едва когато се намесеше паричната страна; двама користни настойници, ограбено сираче, трети — още по-зъбат — участник… Но в дадения случай всичко си беше наред, инвентаризацията беше извършена отдавна и малкото майчино наследство чакаше недокоснато пълнолетието на Долорес Хейз. Най-благоразумният път на пръв поглед бе въздържането от каквото и да било прошение. Да, но дали някоя организация като Човеколюбивото дружество нямаше да се намеси, ако съвсем си кротувах?

Дружески настроеният Фарлоу, който беше нещо като съдебен ходатай и вероятно би могъл да ми даде верен съвет, бе прекалено зает с раковото заболяване на жена си, за да стори нещо повече от обещаното — а именно все така да се грижи за хилавия имот на Шарлота, докато не се съвзема, твърде постепенно, от стреса, поради нейната смърт. Твърдо му бях внушил, че Долорес е моя незаконна дъщеря, и затова едва ли той самият би се заинтересувал от нейното положение. Както читателят вероятно е успял да прецени, като бизнесмен съм за никъде; но разбира се, нито мързелът, нито незнанието са пречка да потърся професионална подкрепа отвън. Възпираше ме ужасното чувство, че ако започна да досаждам на съдбата и се помъча да обоснова и да осмисля баснословния й подарък, този подарък изведнъж ще ми бъде отнет като замъка от източната приказка, който изчезва веднага щом някой купувач попита пазача защо толкова ясно се вижда небето по залез между черната скала и основата.

Помислих си, че в Бърдсли (където се намира Женският университет) сигурно ще намеря справочниците, които не успях да разуча, например трактата на Вернер „Американският закон за попечителството“ или някоя брошура, издадена от детското бюро. Реших освен това, че за Лолита все пак училището ще е по-добър вариант от деморализиращото безделие, в което се намираше. Принуждавах я да ми оказва толкова сладки услуги — изброяването им би стъписало всеки педагог теоретик; обаче нито със заплахи, нито с молби не успях да я накарам да прочете нещо извън тъй наречените „комикси“ или разказите в списанийцата за американския прекрасен пол. Всяка малко по-издигната литература й напомняше за училището и макар че уж бе готова да опита някога приказките на Шехерезада или „Малките жени“, категорично отказваше да си хаби „ваканцията“ за такива сериозни „научни“ книги.

Сега си мисля, че беше голяма грешка връщането ми на изток и записването й в частна гимназия в Бърдсли, вместо по някакъв начин да прекося мексиканската граница, тъй и тъй тя бе толкова близо, и за две години да се спотая в субтропичния парадиз; след това преспокойно щях да се оженя за малката си креолка; тъй като, да си призная, в зависимост от състоянието на моите жлези и жлъчка в един и същи ден преминавах от единия полюс на лудостта до другия — от мисълта, че към 1950 година, така или иначе, ще трябва да се отърва от мъчната хлапачка, чието вълшебно нимфетство дотогава ще се е изпарило, до мисълта, че при известни усилия и късмет в близкото бъдеще ще я накарам да произведе твърде изящна нимфетка с моя кръв в жилите, Лолита Втора, а тя ще е на осем или девет години към 1960 година, когато още ще съм dans la force de l'âge^[2]; нещо повече — с далекогледа на моя ум или безумие имах сили да различа някъде в перспектива un vieillard ancore vert^[3] (но да не би това зеленото да е просто гнилоч?), чудноватия, нежен, лигав д-р Хумберт, който се упражнява с безкрайно чаровната Лолита Трета в „изкуството да бъде дядо“ — възпято от Виктор Юго.

През дните на нашето диво лутане безспорно като баща на Лолита Първа бях смешно неудовлетворителен. Четях и препрочитах книгата с непринуденото библейско заглавие „Опознай дъщеря си“, намерих я в същата книжарница, където купих по случай тринайсетия рожден ден на Лолита разкошното, както казват търговците, издание с „красиви“ илюстрации на „Русалката“ от Андерсен. Обаче дори в най-хубавите ни мигове, когато през някой дъждовен ден четяхме (при което погледът й все прелиташе от прозореца до ръчното часовниче и отново до прозореца (или сладко и до насита си хапвахме в някой претъпкан „дайнър“ (закотвено подобие на вагон-ресторант), или играехме на карти, или обикаляхме магазините, или безмълвно зяпахме заедно с други автомобилисти и техните деца някоя катастрофирала кола, опръскана с кръв, дамската обувка в канавката (чувам как Лолита казва, когато отново потегляме: „Точно такъв вид спортни обувки описвах вчера на кретена продавач!“) — пред всичките тези случайни мигове изглеждах на себе си толкова неправдоподобен баща, колкото и тя — Дъщеря. Може би, си мислех, тъкмо тази промяна на мястото, която твърде прилича на бягство, действува толкова пагубно на способността ни за мимикрия? Може би постоянното местожителство и рутината на училищния живот ще внесат известно подобряване?

Избрах Бърдсли, избрах го не само заради сравнително приличната женска гимназия, но и понеже в него се намираше известният женски университет. Искаше ми се да бъда casé^[4], искаше ми се да се лепна за някоя пъстра повърхност и арестантските ми райета незабележимо да се слеят с нея. Тъкмо затова си спомних и моя познат професор по френска литература в университета в Бърдсли: добрякът използуваше подготвените от мен учебници и дори ме покани веднъж да изнеса лекция. Лекторството в женски университет не ме привличаше никак, разбира се, защото аз (както вече отбелязах в тази изповед) не познавам по-отблъскваща външност от тежките увиснали задници, дебелите прасци и пъпчивите чела на повечето студентки (може би съзирам в тях гробници от загрубяла женска плът, в която са погребани живи моите нимфетки!); копнеех обаче за определен етикет, за жизнен фон, за маска и както ще разкажа след малко, имаше още една особена и доста чудновата причина, поради която компанията на милия Гастон Годен можеше да ми послужи за извънредно сигурна защита.

Най-сетне съществуваше и въпросът за парите. Доходът ми не издържаше разходите на увеселителното ни пътешествие. Наистина се мъчех да избирам по-евтини подслони; но час По час бюджетът ни се пропукваше от отсядането в някой шумен луксозен хотел или в претенциозна „хижа“ (псевдоранчо за контета). Поразителни суми отиваха за разглеждането на забележителности и за гардероба на Лолита, пък и старата таратайка на Хейзови, макар че беше яка и твърде предана кола, все имаше нужда от някакъв скъп ремонт. В едно от бележничетата с маршрутните карти, случайно оцеляло сред книжата, които властите милостиво ми разрешиха да използувам за тези записки, намерих някои мои сметки, от които личи, че през екстравагантната 1947-1948 година от единия август до другия подслонът и храната са ни стрували 5 500 долара, а бензинът, маслото и ремонтите — 1 234; почти толкова сме прахосали за разни други неща, така че през сто и петдесетте дни действително пътуване (минахме към 27 000 мили) и през двестате дни спиране тук и там скромният рентиер Хумберт бе похарчил 8 000 или дори 10 000 долара, защото от лекомислие сигурно съм забравил да отбележа доста разноски.

И ето, отново поехме на изток: аз по-скоро опустошен, отколкото окрилен от тържествуващата страст, тя пращяща от здраве с разстояние между костичките на слабините все още не по-голямо, отколкото у момче, макар че бе пораснала над десет сантиметра и натежала над два килограма. Бяхме ходили къде ли не. Общо взето, нищо не бяхме видели. И днес неволно си мисля, че нашето продължително пътешествие само оскверни с лъкатушна ивица слуз прекрасната, доверчива, мечтателна, огромна страна, която със задна дата се сведе до колекция опърпани карти, разпадащи се пътеводители, стари гуми и до нейното хлипане нощем — всяка, всяка нощ, — когато, се престорех, че спя.