Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

20

На няколко мили от Рамсдейл в гората имаше езеро — тъй нареченото Очиларско езеро (вече го споменавах); през най-знойната седмица в края на юли пътувахме дотам всеки ден. Сега съм принуден да опиша с доста скучни подробности последното ни съвместно къпане във вторник, през тропическото утро.

Като оставихме автомобила на специално определеното за тази цел място, тръгнахме към езерото по пътечката през боровата гора, когато Шарлота каза, че Джоан Фарлоу, докато търсела редки светлинни ефекти (Джоан се придържаше към старата живописна школа), в неделя видяла как Лесли Томсън се къпел „гол-голеничък“ (според израза на Джоан) в пет сутринта.

„Водата — казах аз — сигурно е била много студена.“

„Не е там работата — възрази логичната, макар и обречена моя гълъбица. — Той е просто слабоумен. И да ти призная — продължи (с присъщата си старателна фразировка, която почна да се отразява върху здравето ми), — усещам, че Луиза е влюбена в този кретен.“

Чувствуването. „Чувствува се, че Доли може да бъде доста по-силна ученичка, отколкото е сега…“ И тъй нататък (от стара училищна характеристика).

Хумбертови продължаваха напред по сандали и халати.

„Знаеш ли, Хум, имам една нахална мечта — избъбри лейди Хум, като наведе глава, сякаш се срамуваше от тази мечта или търсеше съвет от ръждивата земя. — Толкова ми се иска да намеря добре школувана слугиня като онази германка, за която говориха Талбътови; освен това да живее у нас.“

„Няма място“ — отвърнах аз.

„Нищо подобно! — възрази тя с мнимо загадъчната си усмивка. — Вярвай, chéri, не оценяваш напълно възможностите на Хумбертовата къща. Ще я настаним в стаята на Ло. И без това мислех да превърна в гостна тази бърлога. Тя е най-студената и отвратителна дупка в цялата къща.“

„Какво искаш да кажеш всъщност?“ — попитах аз, при което кожата на бедрата ми се стегна (отбелязвам това, тъй като кожата на моята дъщеричка правеше същото, когато я обземаха подобни чувства: недоумение, отвращение, яд.

„Май те възпират някои романтични асоциации, а?“ — попита жена ми с намек за първата ни целувка.

„Глупости — отвърнах аз, — просто искам да разбера къде ще настаниш детето, когато си намериш гост или слугиня.“

„О! — каза госпожа Хумберт, потънала в мечти, като удължаваше това „О!“ и в същото време вдигна едната вежда и нежно пое въздух. — Тъкмо малката Ло няма нищо, нищо общо с тези неща. След лагера малката Ло ще замине направо в пансион — в хубав пансион със строга дисциплина и със сериозна програма за религиозно обучение. А след това — в колежа Бърдсли. Всичко съм изчислила съвсем точно, не се безпокой.“

Добави, че тя, мадам Хумберт, ще превъзмогне обичайния си мързел и ще пише на сестрата на старата Фалън, която преподавала в пансиона „Света Алгебра“. Ослепителното езеро се появи между боровете. Казах, че съм забравил тъмните си очила в колата и ей сега ще се върна.

Винаги съм смятал, че кършенето на ръце е измислен жест или може би неясен отклик от някакъв средновековен ритуал; но когато хлътнах в гората, за да се отдам на отчаянието и на страшните мисли, именно този жест („Докога, боже!“) най-добре можа да изрази без думи моето настроение.

Ако Шарлота беше Валерия, знаех как да действувам в дадения случай — да, „действувам“ е тъкмо подходящата дума; в доброто старо време бе достатъчно да извия крехката китка на дебелата Валя (тя я беше навехнала при падане от велосипед), за да промени веднага мнението си; но спрямо Шарлота това бе немислимо. Хладнокръвната американска Шарлота ми вдъхваше страх. Нищо не излезе от безгрижната идея да покоря волята й чрез нейната любов. Не смеех да сторя нищо, което можеше да наруши моя образ, създаден от нея, за да го боготвори. Бях й се умилквал, докато беше страховита дуеня на моята душичка, и досега в отношението ми към нея се бе запазило нещо от моето подлизурство. Имах само един коз — че нищо не знаеше за чудовищното ми увлечение по нейното момиченце. Ядосваше се, че детето ме харесва; обаче не можеше да отгатне моите чувства. Бих казал на Валерия: „Слушай, дебела тъпачке, c'est moi qui décide[1] кое е хубаво за Долорес Хумберт.“ На Шарлота дори не посмях да кажа (със сервилно спокойствие): „Извинявай, драга, но не съм съгласен с теб. Нека дадем още една възможност на малката. Готов съм да я уча вкъщи година или две. Нали веднъж сама ми предложи.“ Защото не бях в състояние нищо да изрека за момичето, без да се издам. Ах, не можете да си представите (както и аз никога не бях си представял) какви са тези жени с принципи! Шарлота, която не забелязваше фалша на обичайните условности, на правилата за държане, на патентованата храна, книги, на хората, пред които се прекланяше, веднага би доловила неправилната интонация, каквото и да кажех в усилията си да удържа Лолита до мен. Тя беше като музикант, който в живота си може да бъде ужасно долен човек, лишен от интуиция и от вкус, но чийто дяволски точен слух долавя и най-нищожната нота на оркестъра. За да сломя волята й, би трябвало да й разбия сърцето. Ако разбиех сърцето й, моят образ в него също щеше да бъде разбит. Ако й кажех: „Или аз правя с Лолита каквото си поискам — и ти ми помагаш да запазим тайната, — или веднага се развеждаме“, тя ще пребледнее като матово стъкло и бавно ще изрече: „Добре, каквото и да кажеш друго или да си вземеш думите обратно — това е краят.“ И точно така ще стане.

Ето значи каква беля ме сполетя. Помня как стигнах до паркинга, извадих с помпата ръждива на вкус вода и я изсърбах толкова жадно, сякаш тя щеше да ми даде вълшебна мъдрост, младост, свобода, мъничка любовница.

Сетне поседях — с лилавия си халат, като размахвах крака пред една от грубо скованите маси за екскурзиантите под широкошумните борове. Малко по̀ встрани две момиченца по бански от две части излязоха от нашарената със слънчеви петна будка на клозета с надпис: Жени. Жвакащата дъвка Мабел (или дубльорка на Мабел) бавно, разсеяно възседна велосипеда, а Марион, като си тръскаше косата да пропъди мухите, се намести отзад, широко разкрачена; и двете с бавни, разсеяни зигзаги се сляха със светлината и сянката. Лолита! Баща и дъщеря, които потъваха в тези стапящи се дебри. Най-естественото решение на задачата би било: да се унищожи г-жа Хумберт. Но как?

Нито един човек не е в състояние да извърши идеално престъпление; случаят обаче е способен на това. Криминалистите помнят например прочутото убийство на мадам Лакур от Арл, в Южна Франция, през края на миналия век. Неидентифициран брадат мъж, грамаден на ръст, който може да е имал тайна любовна връзка с тази дама, се приближава до нея на оживена улица няколко дни след като тя се е омъжила за полковник Лакур и три пъти забива кама в гърба й, докато полковникът, късокрак господин с вид на булдог, се увесва върху ръката на убиеца. По вълшебно и прекрасно съвпадение точно в мига, когато престъпникът разтваря челюстите на побеснелия дребен съпруг (през това време се струпва народ), някакъв мечтател италианец в най-близката до, произшествието къща съвсем случайно задействува взривното устройство, върху което работи; улицата веднага се превръща в хаос от дим, от падащи тухли и от спасяващи се хора. Взривът обаче не наврежда на никого (ако не се смята, че нокаутира доблестния полковник Лакур); всички се разбягват, отмъстителният любовник също хуква да бяга, след което преживява дълъг и щастлив живот.

Да видим сега какво става, когато злосторникът се опита сам да организира идеалното премахване.

Спуснах се към Очиларското езеро. Кътчето, където ние и още няколко „почтени“ семейства (Фарлоу, Чатфийлдови) си бяхме избрали, бе малко заливче; моята Шарлота го харесваше, тъй като било „същински частен плаж“. Градският плаж — с всички удобства за къпещите се (или давещите се, както рамсдейлският вестник веднъж се изрази) — се намираше в лявото (тоест в източното) очило на езерото и не се виждаше от нашето заливче. Боровете вдясно преминаваха в блато, след което полукръгът на брега отново се обличаше в борове от другата страна на западното очило.

Легнах на пясъка до жена си толкова тихо, че тя трепна.

„Да се окъпем, а?“ — предложи тя.

„Минутка. Чакай да обмисля една комбинация.“

Продължих да си блъскам главата. Измина повече от минута.

„Добре. Хайде.“

„А аз участвувам ли в тази комбинация?“

„И още как!“

„Разбира се!“ — каза Шарлота, докато нагазваше във водата. Водата скоро се вдигна до дебелите й, покрити с гъша кожа бутове; сетне, като протегна напред долепените си длани, здраво стиснала устни, с неочаквано изпростяло в черния гумен шлем лице, Шарлота се юрна напред със силен плясък.

Заплувахме бавно сред грейналото езеро.

На отсрещния бряг, на по-близо от хиляда разкрача от нас (ако можеше да се върви по водата), различавах малките силуети на двама души, които усърдно работеха на своята част от брега. Със сигурност знаех кои са: пенсиониран полицай от полски произход и пенсиониран водопроводчик, негова бе по-голямата част от гората отсреща. Знаех също с какво се занимават: строят за свое глупаво развлечение дървен кей. Долитащото до нас чукане изглеждаше странно мощно за лилипутските им ръце и инструменти, сякаш отговорникът за звуковите ефекти не беше се споразумял с кукления майстор най-вече защото силният трясък при всеки миниатюрен удар закъсняваше спрямо зрителното му възприемане.

Късата светла пясъчна ивичка на „нашия“ плаж — от който сега се бяхме отдалечили и бяхме стигнали до дълбокото — в делник биваше празна. Наоколо нямаше никого освен тези две съсредоточено работещи фигурки на отсрещния бряг и тъмночервения частен самолет, който избръмча високо и потъна сред синьото небе. Не можеше да се измисли по-хубав декор за едно сръчно бълбукащо човекоубийство и ето я изтънчената поанта: пазителят на закона и проводникът на водата се намираха точно толкова близо, че да бъдат свидетели на нещастния случай, и точно толкова далеч, та да не забелеят, че е престъпление. Намираха се достатъчно близко, за да чуят как пляскащият във водата объркан плувец се дере отчаяно за помощ — някой да спаси давещата се негова жена; и бяха твърде далеч, за да различат (ако не са гледали преди това), че съвсем хладнокръвният плувец довършва жена си под водата. Не бях още достигнал този стадий; само искам да обясня колко е просто действието, колко е ясна постановката! Та значи Шарлота се придвижваше напред с тромава добросъвестност (беше съвсем посредствена ундина), но и с известна тържествена наслада (нали нейният воден дух бе до нея) и докато наблюдавах това със самостоятелната яснота на бъдещия спомен (също както гледаш нещата с усилието да ги видиш такива, каквито ще си ги спомняш по-късно) — лъскавобялото й мокро лице, съвсем слабо загоряло въпреки всичките й усилия, бледите устни, голото изпъкнало чело, тесния черен шлем, пълната мокра шия, — знаех, че трябва само да изостана малко, да поема повече въздух в дробовете, сетне да я стисна за глезена и стремглаво да се гмурна с пленения труп. Казвам „труп“, защото изненадата, уплахата и неопитността щяха да накарат клетата ундина да глътне отведнъж цяла кофа смъртоносна езерна вода; от своя страна, можех да издържа най-малко минута под водата, при това без да затварям очи. Фаталното движение се мярна пред мен като опашка на падаща звезда в чернилката на подготвяното престъпление. Така в безмълвен зловещ балет танцьор държи партньорката си, устремен като стрела в чудесно имитираната подводна мъгла. Щях да изплувам за глътка въздух, като все още я държа под водата, сетне щях да се гмуркам толкова пъти, колкото се наложеше, и едва когато завесата се спуснеше окончателно над нея, щях да си позволя виковете за помощ. И когато след двайсетина минути онези двамата от отсрещния бряг с равномерно увеличаване стигнат с гребната лодка, преснобоядисана от едната страна, клетата г-жа Хумберт, жертва на мускулна конвулсия или на сърдечна криза, или на едното и другото едновременно, вече би стояла на главата си в мастилената тиня на десетина метра под засмяната повърхност на Очиларско-змийското езеро.

Колко лесно, нали? Обаче на̀, драги господа, изобщо не е можех да се насиля за такова нещо!

Тя плуваше до мен като доверчив, нескопосен тюлен и цялата логика на страстта ми крещеше в ушите: „Не губи време!“ А аз, драги ми господа, не можех и не можех! Мълчаливо се обърнах към брега и тежко, добросъвестно тя също изви, а прегракналият от викане дявол все още повтаряше своя съвет и все не можех ей така да удавя това нещастно, хлъзгаво, едротело създание. Крясъкът ставаше все по-сподавен с осъзнаването на печалната истина, че нито утре, нито в петък, нито в който и да било друг ден ще мога да я убия. О, ясно си представях, че с ужасни шамари развалям симетрията на Валините гърди или по някакъв друг начин й причинявам болка — и също толкова ясно се виждах как забивам куршум в шкембето на нейния любовник, така че да изпъшка и да седне. Шарлота обаче не можех да убия — особено когато положението вероятно не беше чак толкова безнадеждно, каквото ми се стори при първоначалния стрес през онази ужасна сутрин. Ако я бях хванал за силния ритащ крак, ако бях срещнал изумения й поглед, ако бях чул страшния й глас, ако все пак бях минал това премеждие, призракът й щеше да ме преследва цял живот. Може би, ако живеехме през 1447-а, а не през 1947-а, щях да залъжа кротката си натура, като й сипя класическа отрова от издълбания ахат на пръстена си и я упоя с фаталната сладка билка. Но през нашата буржоазна ера, когато всеки си въвира носа в чуждите работи, нямаше да ми се размине така, както се е разминавало в брокатените чертози на миналото. В наше време убиецът трябва да бъде химик. Не, не, не бях подходящ за такова нещо. Уважаеми съдебни заседатели, милостиви господа и също толкова милостиви госпожи! Повечето обвиняеми заради постъпки против нравствеността, които мъчително жадуват какви да е трепетни, сладко стенещи, физически, не непременно ограничени от съвкупление отношения с някое подрастващо момиченце — те са все безвредни, безполезни, пасивни, плахи самотници, молещи обществото само за едно: да им разреши всецяло да следват, общо взето, невинните си, аберативни, както се казва, склонности и по частен път да се отдават на малките си, приятно парливи и неприятно влажни полово извратени актове, без полицията или съседите да се нахвърлят грубо върху тях. Ние не сме полови изверги! Ние не изнасилваме като юначните войници. Ние сме нещастни, кротки, добре възпитани хора с кучешки очи, които са се приспособили достатъчно, за да възпират поривите си в присъствието на възрастните, но са готови да отдадат много, много години живот за едничката възможност да докоснат нимфетка. Подчертавам — по никакъв начин не сме човекоубийци. Поетите не убиват. О, моя клета Шарлота, не ме гледай с омраза от вечния си рай сред алхимичната смесица от асфалт, гума, метал и камък — но слава богу, не сред вода, не сред вода!

Все пак бях на косъм от злощастието, съвсем обективно казано. И сега се разкрива същината на моята притча за идеалното убийство.

Седнахме върху кърпите на зажаднялото за нас слънце. Тя се огледа наоколо, свали презрамките и легна по очи, за да могат лъчите да се насладят на гърба й. Каза, че ме обича. Въздъхна дълбоко, протегна ръка към халата си и напипа в джоба цигарите. После седна, запали цигара. Изучи дясното си рамо. Възнагради ме, като отвори одимена уста, с подробна целувка. Изведнъж зад нас откъм храстите по песъчливия склон се отърколиха две-три камъчета.

„Тези долни, вечно дебнещи деца — избъбри Шарлота, като придържаше на гърдите си обемния чер сутиен, и отново се обърна по корем. — Ще се наложи да поприказвам с Пьотър Крестовски.“

От края на пътеката се дочу шум, звук на стъпки и се появи Джоан Фарлоу със статива и с всичко друго.

„Изплаши ни“ — каза Шарлота. Джоан обясни, че седяла над склона, скрита сред зеленината, и оттам „шпионирала природата“ (шпионите ги разстрелват), като се мъчела да довърши пейзажа — но нищо не излязло, липсва й талант (което беше съвсем вярно).

„А вие, Хумберт, опитвали ли сте някога да рисувате?“

Шарлота, която ме ревнуваше малко от Джоан, попита дали ще дойде Джон.

Да, ще дойде. Днес имал намерение да обядва вкъщи. Докарал я на път за Паркингтън и сега скоро щял да я вземе на връщане. Какво прекрасно утро! Тя винаги се чувствувала предателка спрямо Мелампий и Кавала, задето ги оставяла вързани вкъщи през такива дивни дни. Седна на белия пясък между мен и Шарлота. Дългите й кафяви крака по къси панталонки бяха приблизително толкова съблазнителни за мен, колкото и краката на някоя дореста кобила. Венците й се оголваха, когато се усмихнеше.

„За малко да ви включа в своето езеро — каза тя. — Впрочем забелязах нещо, на което не сте обърнали внимание. Вие (на Хумберт) забравихте да свалите ръчния си часовник, да, сър, забравихте.“

„Уотърпруф“ (водонепроницаем) — тихо произнесе Шарлота, свила устни като риба.

Джоан сложи китката ми върху своето коляно и се полюбува на подаръка от Шарлота; след това остави ръката на Хумберт обратно върху пясъка с дланта нагоре.

„Оттам си могла да видиш какво ли не“ — отбеляза Шарлота с известно кокетство.

Джоан въздъхна. „Една вечер — каза тя — видях две деца от мъжки и женски пол, които на ей това място дейно се съвкупяваха. Сенките им бяха гигантски. И май ви казах за Лесли Томсън, който се къпе чисто гол по съмване. Сега вече очаквам след черния атлет да се появи тлъстият котлет. Айвър Куилти (нашият дентист, и той без нищо. Между другото, невероятен оригинал е, този старец. Когато бях при него последния път, ми разправи една съвсем неприлична история за племенника си. Оказва се…“

„Ето ме и мен“ — отекна гласът на Джон.

Бележки

[1] Аз решавам (фр.). — Б.а.