Владимир Набоков
Лолита (17)

16

Падинката на моята длан бе още пълна с гладкото като слонова кост усещане за детински хлътналия гръб на Лолита, за клавишната хлъзгавост на кожата й под леката рокля, а моята мачкаща ръка я бе движила нагоре и надолу, докато държах момиченцето. Втурнах се в разхвърляната й стая, отворих вратата на гардероба и се потопих в купа носено бельо. Особено съм запомнил една розова тъкан, изтъркана, прокъсана, тя миришеше на нещо остро по шева. Тъкмо в нея увих грижливо огромното, напрегнато сърце на Хумберт. Огненият хаос вече се надигаше у мен чак до ръба — но се наложи да хвърля дрехите и бързо да се оправя, тъй като в този миг до съзнанието ми стигна кадифеният глас на слугинята, който тиха ме повика откъм стълбището. Според нея трябвало да ми предаде нещо и като увенча машиналното ми „благодаря“ с радушно „няма защо“, добрата Луиза остави в треперещата ми ръка странно чисто писмо без марка и без мярка.

„Това е — признание: обичам ви [така започваше писмото и за цяла една измамна секунда взех този истеричен почерк за криволици на ученичка]. Тези дни, в неделя, по време на черковната служба (тъкмо искам да ви смъмря, колко сте лош, че не дойдохте да видите чудния, нов витраж в нашата черква), да, тази неделя, толкова наскоро, когато попитах Господа Бога какво да правя, ми бе отговорено да постъпя така, както постъпвам сега. Друг изход няма. Обичам ви от първата минута, когато ви видях. Аз съм страстна и самотна жена, вие сте любовта на моя живот.

А сега, скъпи мой, най-скъпи мой, mon cher, cher Monsieure, вие прочетохте това; сега вече знаете. Затова ще ви помоля веднага да си стегнете багажа и да заминете. Заповядва ви вашата хазайка. Заминавайте! Вън! Departez! Ще се върна довечера, ако карам с осемдесет мили, на час — без да катастрофирам (впрочем кого ли го засяга?) и не искам да ви заваря. Моля ви, моля ви, заминете веднага, още на момента, дори не четете тази смешна бележка до края. Заминете. Сбогом.

Положението, mon chéri, е изключително просто. Разбира се, абсолютно ми е ясно, че не знача нищо за вас, съвсем нищо. О, да, на драго сърце бъбрите с мен (и се шегувате с мен, клетата); обикнахте гостоприемния ни дом, книгите, които ми харесват, чудесната ми градина и дори лудориите на шумната ми дъщеря; но аз за вас съм — нищо. Нали? Така е. Съвсем нищо. Но, ако след моето „признание“ решите като европеец и мрачен романтик, че съм достатъчно привлекателна, за да се възползувате от писмото и да изкарате една „авантюра“ с мен, знайте, че това ще бъде престъпно — дори по-престъпно от насилие спрямо отвлечено дете. Знаете ли, любими, ако ли решите да останете, ако ли ви заваря тук (което, разбира се, няма да се случи, затова мога така да си фантазирам), самият факт на оставането ви може да бъде изтълкуван в единствен смисъл: че за мен искате да станете същото, каквото искам да бъда аз за вас — спътник в живота, — и че сте готов да съедините завинаги живота си с моя и да бъдете баща на моето момиченце.

Оставете ме още мъничко да бълнувам и да бленувам, мой скъпоценни; зная, вече сте скъсали това писмо и късчетата (нечетливо) са във водовъртежа на клозета. Мой скъпоценни, mon très, très cher, каква планина от любов въздигнах за теб през този магьосен месец юни! Зная колко сте сдържан, до каква степен сте „британец“. Може би вашата старовремска затвореност, вашето чувство за приличие ще бъде шокирано от прямотата на нещастната американка. Вие, който скривате най-мощните си пориви, ще ме сметнете за безсрамна нахалница, задето тъй широко разтварям своето клето ранено сърце. Предишните години съм изживяла немалко разочарования. Мистър Хейз беше прекрасен човек, уравновесен и пълноценен, но уви, беше двайсет години по-голям от мен, така че — но да не клюкарстваме за миналото. Скъпи мой, любопитството ти сигурно е напълно задоволено, ако си пренебрегнал молбата ми и си дочел това писмо до горчивия му край. Впрочем няма значение. Унищожи го — и си замини. Не забравяй да оставиш ключовете си на масата в стаята. И поне някакъв адрес, за да върна дванайсетте долара, които си предплатил за втората половина на този месец. Сбогом, скъпи мой. Моли се за мен — ако се молиш някога.

Ш. X.“

Горепосоченото е това, което си спомням от писмото, помня го дословно (включително и изопачените френски термини). Писмото беше най-малко два пъти по-дълго. Прескочих лиричното място — което тогава прегледах надве-натри — за брата на Лолита, умрял двегодишен, когато тя била на четири години; изразяваше се предположението, че много съм щял да го обикна. Чакайте, какво имаше още, само да си припомня. Да. Допускам, че думите „във водовъртежа на клозета“ (където писмото потъна наистина), са мой прозаичен принос. Тя сигурно ми е предлагала да наклада някакъв специален огън за изгарянето на нейното послание.

Отвращение — това бе първото ми чувство в отговор и към него се присъедини желанието да се омета. Последва обаче нещо като усещане за спокойна приятелска ръка върху рамото ми, която ми предлагаше да не избързвам. Послушах я. Отърсих се от вцепенението и видях, че още съм в стаята на Лолита. На стената зад леглото бе забодена реклама на цяла страница от гланцирано списание и висеше между мутрата на задушевен певец и дългите мигли на киноактриса. Снимката изобразяваше тъмнокос млад съпруг. В погледа на ирландските му очи личеше някакво изтощение. Той моделираше в хавлия (из еди-коя си „къща“) и държеше с две ръце пред себе си мостоподобна табла (на друга фирма) с утринна закуска за двама. Надписът беше взет от черковен химн, написан от свещеника Томас Моръл: „Ето го, идва твоят победител.“ Явно трябваше да се предположи, че сериозно победената младоженка (тя не бе показана на снимката) седи сред възглавниците на двойното легло, готова да поеме своя край на таблата, но по какъв начин креватният й пеньоар ще се промуши при нея под този мост, без да предизвика катастрофа, не ставаше ясно. Лолита бе нарисувала шеговита стрелка по посока на опустошения млад съпруг и бе дописала с едри букви. „Х.Х.“; наистина въпреки малката разлика във възрастта приликата беше изключителна. Под тази реклама имаше и друг фотос, също цветен. На нея известен драматург в унес пушеше цигара „Кемъл“. Той винаги пушел „кеми“. Съвсем малко приличаше в лице на Х.Х. По-долу беше девствената постеля на Лолита, изпъстрена с панаирджийски списанийца. По железните пречки до главата емайлът се бе излющил тук-таме и върху белия фон личаха обли плешивини. Щом се убедих, че Луиза се е махнала по-далеч, се намъкнах в леглото на Лолита и препрочетох писмото.