Владимир Набоков
Лолита (31)

30

Трябва да стъпвам предпазливо. Трябва да говоря шепнешком. О, заслужили репортере по криминалните дела, о, стар важен съдебни приставе, о, някога обичан от всички полицай, сега затворен в единична килия (а колко години ти бе забележителността на ъгъла пред училището!), ти, обзет от вечен страх професоре с наетото момче, което ти чете на глас! Наистина няма да е хубаво, ако по моя вина бихте се влюбили безумно в моята Лолита! Ако бях художник и ако директорът на Подслона на омагьосаните ловци изведнъж през летния ден би превъртял и би ми възложил да променя по свой вкус фреските в ресторанта на хотела му, ето какво щях да измисля (описвам само фрагментите).

Щях да сложа езеро. Щях да сложа жива беседка, отрупана в цвят. А също естествоизпитателски наблюдения: тигър преследва райска птица, змия се дави с мускусен плъх, чиято кожа е одрана. Щях да сложа султан с разкривено от непоносимо страдание лице (страдание, на което противоречат заоблените милувки, които пилее), докато помага на мъничката си робиня със заоблени задни части да се изкатери по ониксов стълб. Щях да сложа ярките мехурчета от безполовия блясък, които се надигат нагоре зад опаловите стени на музикалните автомати. Щях да сложа различните лагерни развлечения за междинната група, Какао, Катерене, Каране, Колене и Къдри край слънчевия езерен бряг. Щях да сложа тополи, ябълки, неделно утро в крайградска вила. Щях да сложа огнен скъпоценен камък, който се стапя сред пръстеновидни вълни, една последна тръпка, последна мазка на баграта, раняващо червено, смъдящо розово, въздишка, дете, което се извръща.