Владимир Набоков
Лолита (30)

29

Вратата към осветената баня беше открехната; освен това през жалузите проникваше скелетообразно светлината от външните лампи; тези кръстосващи се лъчи проникваха в тъмнината на спалнята и даваха възможност да се ориентирам в следното положение.

Облякла една от старите си нощнички, моята Лолита лежеше на една страна, гърбом към мен, посред двойното легло. Прозиращото през леката тъкан тяло и голите и крайници образуваха къс зигзаг. Бе сложила под главата си двете възглавници — своята и моята; къдрите й бяха разпилени; ивица бледа светлина пресичаше горните й прешлени.

Съблякох си дрехите и нахлузих пижамата с онази фантастична мигновеност, приемана на доверие, когато във филмова сценка се пропуска процесът на преобличането; вече поставих коляно върху края на постелята, когато изведнъж Лолита извърна глава и се втренчи в мен през ивичестата сянка.

Виж, това влезлият не беше очаквал! Цялото начинание с хапче-сънче (доста подла работа, entre nous soit dit^[1]) бе имало цел да причини сън, при това толкова дълбок, че цял полк да не може да го наруши, а ето сега тя се кокореше в мен, като едва си обръщаше езика, и ме наричаше Варвара! Мнимата Варвара, облечена с пижама, прекалено тясна за нея, примря, надвесена над мрънкащото момиченце. Полека, с някаква безнадеждна въздишка Доли се извърна в предишното си положение. Стоях към две минути напрегнат до леглото като парижкия шивач от началото на века, който си ушил парашут и застанал на ръба на Айфеловата кула, готов да скочи. Най-сетне се стоварих върху оставената ми тясна част от кревата; внимателно издърпах крайчетата на чаршафите, смачкани накуп южно от каменно студените ми пети; Лолита вдигна глава и се облещи в мен.

Както по-късно научих от един услужлив аптекар, лилавото хапче дори не било от големия и знатен род на барбиталовите наркотици: вероятно би помогнало на някой неврастеник, който вярва във въздействието му, но инак било твърде слабо средство, за да замае за дълго някоя палава, макар и уморена нимфетка. Няма значение дали рамсдейлският доктор беше шарлатанин, или хитрец. Важното беше, че аз се оказах излъган. Когато Лолита наново отвори очи, разбрах, че дори приспивателното да подействува след час, час и половина, безопасността, на която се бях осланял, се оказа лъжовна. Тя тихо се извърна и отпусна глава върху възглавницата — върху възглавницата, от която бях лишен несправедливо. Останах да лежа неподвижен на ръба на бездната, загледан в разбърканата й коса и в проблясъците нимфетна голота, там, където неясно прозираше половинката от бедрото или от рамото, и се мъчех да определя колко дълбоко е заспала по темпото на нейното дишане. Мина известно време; нищо не се промени и като събрах смелост, реших малко да се приближа до това чаровно, умопобъркващо блещукане. Но едва навлязох в топлата му околност, когато равномерното дишане спря и ме обзе ужасното съмнение, че малката Долорес е съвсем будна и ще се разкрещи, ако я докосна с която и да било част на жалкото си, смъдящо тяло. Читателю, умолявам те! Колкото и да те е яд на мекосърдечния, болезнено чувствителен, безкрайно предпазлив герой от моята книга, не пропускай тези твърде важни страници! Представи си ме! Няма да ме има, ако ти не си ме представиш; опитай да ме видиш като сърна, трепереща в горичката на собственото си беззаконие; хайде дори леко да се усмихнем. Например — нямаше къде да положа глава (за малко да напиша „главичка“) и към общото ми неудобство се добавиха гнусни киселини (от пържените със свинска мас картофи, нахално наречени тук „френски“!).

Тя отново бе дълбоко заспала, моята нимфетка: обаче не дръзвах да се впусна във вълшебното пътешествие. La Petite Dormeuse ou l'Amarit Ridicüle^[2]. Утре ще я натъпча с предишните си хапчета, от които толкова яко се вцепеняваше нейната майка. Къде ли са — дали в жабката на колата или й голямата чанта? Дали да не почакам към час и отново да припълзя? Науката нимфетолепсия е точна наука. Може точно за секунда, ако се притиснеш. На разстояние от милиметър трябва да преброиш десет секунди. Ще изчакаме.

Няма нищо по-шумно от американски хотел — при това отбележете, че нашият се смяташе за тих, уютен, старовремски, домашен, с претенции за „изящен бит“ и за тям подобни. Трясъкът на асансьорната врата, отекващ на двайсет крачки североизточно от моя череп, но усещан толкова остро, сякаш тази желязна врата се затръшваше в лявото ми слепоочие, се редуваше с громоленето и тътена на неговия електромотор и продължи доста след полунощ. От време на време точно на изток от лявото ми ухо (лежах по гръб, не смеех да извърна по-гнусната си страна към мъглявото бедро на моята съкреватничка) коридорът докрай се изпълваше с жизнерадостни, звучни и нелепи възгласи, които приключваха с взрив от сбогувания. Когато най-сетне и това приключи, заработи нечий клозет на север от малкия ми мозък. Беше мъжествен, енергичен клозет с дълбок басов глас, използуваше го голямо семейство. Клокоченето, устремното му шуртене и дългите послесловия разтърсваха стената зад главата ми. След това в южна посока от мен някой почна жестоко да повръща — душата си изкашляше заедно с изпитото уиски и клозетната чиния в банята му, точно до нашата, бумтеше като истинска Ниагара. Когато най-сетне всички водопади се изчерпаха и омагьосаните ловци заспаха, булевардът под прозореца на моето безсъние, на запад от будния ми мозък — благоустроен, величествен, подчертано нетърговски, обграден от кичести дървета, — се изроди в презряно трасе за гигантски камиони, които тътнеха през мъглата на кишавата и ветровита нощ.

А междувременно на по-малко от два метра от мен и от пламтящия ми живот се намираше забулената в мъгла Лолита! След дългия период неподвижно будуване отново запромъквах пипалца към нея и този път изскърцването на матрака не я пробуди. Успях да поместя тежката си жадуваща плът толкова близко, че усетих върху бузата си като топъл дъх аурата на оголеното й рамо. Тогава тя се надигна, изохка, забърбори като в бълнуване за някакви лодки, дръпна чаршафа и отново се гмурна в тъмното си, цветущо, младо безчувствие. Замята се в този пълноводен поток на съня и едната й гола ръка, до вчера кафява, а сега лунна, със замах се просна през лицето ми. Един миг държах пленничката; тя обаче се освободи от моите едва набелязани обятия и стори това не съзнателно, не рязко, не с някаква лична неприязън, а с неадресираното жално мрънкане на дете, което иска просто да го оставят на мира. И всичко се върна към предишното си положение: Лолита бе обърнала извит гръбнак към Хумберт, а той бе подложил ръка под главата си и се измъчваше от желание и от киселини.

Последните ме накараха да отида в банята за глътка вода: за мен това е най-доброто лекарство, ако не се брои млякото с репички; когато отново пристъпих в чудноватата си бледоивичеста тъмница, където старите и новите дрехи на Лолита се бяха разположили в различни омагьосани пози върху различните части на сякаш плаващите мебели, невъзможната ми дъщеря вдигна глава и съвсем ясно заяви, че и тя е жадна. Със сенчестата си ръка пое от мен коравата и студена пластмасова чашка и като насочи дълги мигли към ръба й, изпи наведнъж водата; след това с детинско движение, изпълнено с чар от най-сладострастната милувка, Лолита обърса устни в моето рамо. Отметна се върху възглавницата си (отмъкнах моята, докато пиеше вода) и веднага отново заспа.

Не посмях да й предложа втора порция приспивателно, пък и още не губех надежда, че първата все пак ще задълбочи съня. Заподмествах се към нея, готов за всякакви огорчения; знаех, че е по-добре да изчакам, но нямах вече сили. Възглавницата ми миришеше на нейната коса. Местех се към блещукащата си гълъбичка, спирах и се свивах всеки път, когато тя май се размърдваше или се канеше да се размърда. Ветрецът от страната на чудесата вече започваше да влияе върху моите мисли; те ми се струваха отделени с курсив, сякаш повърхността, която ги отразяваше, бе набраздена от този прозрачен полъх. Понякога съзнанието ми се извиваше в друга посока, преместващото се пълзешком мое тяло попадаше във фази на сън и отново изпълзяваше от него; на два пъти се улавях, че неволно започвам меланхолично да къркам. Мъглява нежност обгръщаше планините от мъка. Понякога ми се струваше, че омагьосаната жертва е готова да посрещне от сред път омагьосания ловец; че бедрото й доброволно се помества към мен сред ронливия пясък на далечното, баснословно крайбрежие; но тази мъглица с трапчинката изведнъж се разлюляваше и разбирах, че Лолита е по-далеч от всякога.

Бавя се толкова с тези трепети и промъквания през онази отдавна изминала нощ, защото искам да докажа, че никога не съм бил и не бих могъл да бъда брутален мръсник. Нежната мечтателна област, из която се лутах, бе наследство от поети, а не бърлога на разбойници. Ако бях стигнал до целта, възторгът ми щеше да бъде само отмала: би се свел до вътрешно изгаряне, чиято влажна горещина тя едва ли би усетила, дори да не спеше. Но все още се надявах, че постепенно ще изпадне в такова пълно вцепенение, когато ще успея да се насладя не само на блещукането на нейната голота. Така между опитите за приближаване и бъркотията от чувства, които я преобразяваха ту в събрани като око лунни отблясъци ту в пухкав, разцъфнал храст, ми се присънваше, че не сия, че съм се затаил в засада.

На съмване настана известно затишие в безсънния живот на хотела. След това към четири коридорният клозет изгърмя водопадно и вратата му се затръшна. Малко след пет до мен започна да достига, така да се каже, в няколко издания звучният монолог от някакъв вътрешен двор или от автомобилния паркинг. Всъщност не беше монолог, тъй като говорещият спираше за няколко секунди, за да изслуша подразбиращия се събеседник, чийто глас не стигаше до мен, поради което не можеше да се извлече нищо смислено от долитащата половина на разговора. Делничните му интонации обаче разчистиха пътя на изгрева и стаята се изпълни вече с люляковосива мътилка, когато няколко трудолюбиви тоалетни се задействуваха една след друга и громолящият, виещ асансьор тръгна нагоре-надолу, придрямах за няколко унили минути и Шарлота се оказа русалка в зеленикав вир, а някъде из коридора рано станалият пастор каза на някого със сочен глас: „Добро ви утро!“ — и птиците се разшетаха из листака, и ето — Лолита се прозина.

Девствено студени госпожи съдебни заседателни! Предполагах, че ще изминат месеци, ако не години, преди да посмея да се разкрия пред малката Долорес Хейз, но към шест тя напълно се събуди, а вече в шест и петнайсет стана в прекия смисъл моя любовница. Сега ще ви кажа нещо съвсем странно: тя ме прелъсти.

Щом дочух първата й утринна прозявка, престорих се, че спя, обърнал красивия си профил към нея. Откровено казано, представа си нямах какво по-нататък. Дали не ще се възмути, като ме види до себе си, а не на сгъваемото легло? Какво ще стори — ще си грабне дрехите и право в банята ли? Или ще настои веднага да я закарам в Рамсдейл? Може би в болницата при майка й? Обратно в лагера ли? Но моята Лолитка беше палаво девойче и когато се чу сподавеният й кикот, който толкова обичах, разбрах, че ме е наблюдавала с весели очи. Отърколи се при мен и топлите й руси къдри улучиха дясната ми ключица. Доста бездарно имитирах събуждане. Отначало тежахме кротко. Тихичко я галех по косата и тихичко се целувахме. Изпаднах в някакво блажено състояние, понеже целувката бе някак комично изтънена от трепета на любознателното й жило, от което заключих, че на ранна възраст е била тренирана от някоя млада лесбийка. Никакъв Чарли не би я научил на такива номера. Сякаш за да види дали съм се наситил и дали съм научил обещания урок, тя леко се отдръпна, като ме наблюдаваше. Бузките й бяха пламнали, пухкавата долна устна блестеше, бях на път да се разпадна. Изведнъж в изблик на хулиганска закачливост (признак за нимфетка!) тя допря устни до моето ухо — но умът ми дълго не можа да раздели на думи горещото боботене на нейния шепот, а тя го прекъсваше със смях, отмяташе къдри от лицето си и отново се навеждаше и дивното чувство, че живея във фантастичен свят, където всичко е разрешено, ме обгръщаше полека, докато започвах да се досещам какво ми се предлага. Отговорих, че не зная за каква игра става дума — че не зная на какво е играла с Чарли. „Искаш да кажеш, че никога не си… — подхвана тя, като ме изгледа с гримаса на отвращение и недоверие. — Ти значи никога… — подхвана отново. Възползувах се от паузата, за да притисна лице до разните й нежни места. — Я стига“ — гъгниво изписка тя, като бързо дръпна кафявото си рамо от устните ми. (Твърде куриозно Лолита смяташе — и дълго мисли така, — че всички докосвания извън целувката по устните и обикновения полов акт са или „лигава романтика“, или „патология“.)

„Тоест ти никога — продължи да настоява тя (сега вече застанала на колене пред мен), — никога не си правил това, когато си бил момче, така ли?“

„Никога“ — отвърнах й съвсем искрено.

„Прекрасно — каза Лолита, — виж тогава как се прави.“

Обаче няма да досаждам на образования читател с подробен разказ за Лолитината самонадеяност. Ще кажа само, че слисаният наблюдател не съзря дори следа от целомъдрие у това симпатично, едва формирало се момиче, съвсем развратено от навиците на съвременните момчета, от съвместното обучение, от мошеническите начинания като гърлскаутските лагерни огньове и тям подобни. За нея чисто механическият полов акт бе неотделима част от тайния свят на хлапаците, недостъпен за големите. Какво правят големите, за да имат деца — не я интересуваше ни най-малко. С жезъла на моя живот Лолитка действуваше необичайно енергично и усилено, сякаш това беше безчувствено приспособление без никаква връзка с мен. Разбира се, ужасно й се искаше да ме смае с юначните си хватки на малолетната измет, но тя не беше съвсем готова за някои разлики между детските размери и моя. Единствено самолюбието не й позволи да зареже начинанието си, защото в дивото си положение се преструвах на безнадежден глупак и я оставях да се труди самичка — поне докато можех да понасям ненамесата си. Но всъщност това няма значение; половите въпроси не ме интересуват. Всеки може сам да си представи едни или други изяви на животинския живот. Друга, велика идея ме зове: веднъж завинаги да определя пагубния чар на нимфетките.