Владимир Набоков
Лолита (15)

14

Закусих в града — отдавна не бях огладнявал толкова. Когато се върнах, къщата още беше безлолитна. Прекарах деня в мечти, в кроежи, в блажено предъвкване на утринното си изживяване.

Гордеех се със себе си: бях бръкнал в меда на оргазъма, без да прелъстя малката. Никаква загуба. Фокусникът налива мляко, петмез, пенесто шампанско в новата бяла чантичка на млада госпожичка — едно, две, три — и чантичката остава ненакърнена. Така твърде изтънчено въздигнах гнусната си, изгаряща мечта; и въпреки всичко Лолита оцеля — и аз оцелях. Съществото, на което тъй лудешки се насладих, не беше тя, а бе мое създание, друга, въображаема Лолита — може би по-истинска от реалната; тя я закрива и я затваря в себе си; тя плава между мен и нея; няма сили, самосъзнание — и никакъв свой живот.

Момиченцето не усети нищо. Нищо не му сторих. И нищо не ще ми попречи да повторя действието, което тъй, малко го засегна, сякаш девойчето бе филмово изображение, примигващо на екрана, а аз — смирен гърбушко, онаниращ в тъмното. Денят се оттичаше бавно, мълчалив и узрял, а високите, напращели от сок дървета сякаш знаеха тайната.

Желанието да се потъркам отново в нея започваше да ме разкъсва още по-силно отпреди. „Дано се върна по-скоро — се молех наум, като се обръщах към земния бог — и нека, докато мамчето й е в кухнята, да се повтори сцената на дивана — моля те! — толкова отвратително я обожавам!“

Не, „отвратително“ не е точната дума. Възторгът, който се пораждаше у мен от предвкусването на повторните радости, не беше отвратителен, а жалък. Жалък — защото въпреки неутолимата жар на чувствения подтик имах намерение с най-искрено усърдие и предвидливост да опазя чистотата на това дванайсетгодишно дете.

А сега се полюбувайте на наградата, която получих заради страданията си. Лолита не се върна с майка си — отишла на кино с Чатфийлдови. Масата за вечеря се оказа сервирана за двама, твърде изящно: горяха свещи (ах, моля ви се). Сред тази превзета аура Хейзица леко докосваше сребърните прибори от двете страни на чинията, сякаш досягаше клавиши, и се усмихваше на празната си чиния (пазеше диета), и ме питаше дали ми харесва салатата (по рецепта от дамско списание). Интересуваше се също дали обичам студено говеждо. Каза, че прекарала деня извънредно приятно. Прекрасна жена била тази мисис Чатфийлд. Филис (дъщерята) заминавала утре на летен лагер за момичета. За три седмици. Решено било Лолита да бъде изпратена там следващия четвъртък. Вместо да чакат до юли, както било решено преди. Щяла да прекара там по-дълго от Филис. Чак до започване на училище. Много мила перспектива, клето мое сърце!

Ах, колко ме потресе това! Излизаше, че ми отнемат душичката тъкмо когато скришом я сторих своя. За да обясня мрачното настроение, което ме обзе, се наложи да се аргументирам със същия зъбобол, който симулирах сутринта. Зъбът наистина беше кътник, грамаден, с възпаление колкото вишня от компот.

„В нашия град — каза Хейзица — имаме чудесен дентист. А именно нашият съсед, доктор Куилти, роднина на известния драматург. Ще мине ли според вас? Добре, както искате. Наесен ще сложим на предните й зъби „машинка“, както се изразяваше мама. Може би тя ще обуздае нашата Лолитка. Безпокоя се, че тя ужасно ви пречеше напоследък. И предвиждам два-три доста бурни дни, преди да замине. В началото категорично отказа да замине и да ви призная, оставих я у Чатфийлдови, защото ме е страх да се озова насаме с нея, докато е в такова настроение. Може би киното ще я успокои. Филис е чудесно момиченце, чудя се защо не я понася. Наистина, мосю, искрено ми е мъчно за вас заради зъбобола ви. Ще е доста по-разумно да се свържа с Айвър Куилти още утре заранта, ако продължи да ви боли. Да ви кажа, според мен летният лагер е доста по-полезен за момичето — толкова по-смислен е, отколкото да се шляе из ливадите край града и да отмъква червилото на майка си, да пречи на скромния джентълмен да работи, на всичкото отгоре да прави сцени за щяло и нещяло.“

„Сигурна ли сте — измънках най-сетне аз (като измислих слабо, плачевно слабо възражение), — че там няма да й бъде мъчно?“

„Ще й дам аз едно мъчно! Впрочем животът там съвсем не е само развлечения. Лагерът се ръководи от Шърли Холмс — сигурно сте я чували, тя написа книгата „Ученички край огъня“. Лагерният живот ще помогне на Долорес Хейз да се развие в много отношения — здраве, характер, образование и най-вече ще осъзнае отговорността си пред другите. Искате ли да излезем на верандата със свещите? Или предпочитате да си легнете, да вземете нещо против болката?“

Да взема нещо против болката…