Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

14

Тъй като се приказваше, че музиката била свързана с увлечението й по балета и по сцената, разреших на Лолита да взема уроци, по пиано при мис Ламперер (както ние, познавачите на Флобер, можем да я наречем за удобство) в бялата къщурка със сини кепенци, до която Лолита пътуваше с велосипеда два пъти в седмицата. Един петък вечерта през последните дни на май (и около седмица след онази особена репетиция, на която, както и на останалите, не бях допуснат) звънна телефонът в кабинета, където тъкмо помитах царския фланг на Гастон, и гласът на мис Ламперер попита дали ще дойде на урок моята Ема — тоест Лолита — следващия вторник: била пропуснала два урока поред, миналия вторник и днес. Казах: „Да, разбира се, че ще дойде“ — и продължих играта. Както читателят лесно ще ми повярва, способностите ми се разколебаха и след два-три хода забелязах внезапно през мътилката на извъншахматното си страдание, че Гастон — той бе на ход — може да ми вземе царицата; той също бе забелязал това, но тъй като се опасяваше от клопка от страна на мъчния си противник, дълго не се реши, все пъхтеше, сумтеше, тръскаше увиснали бузи и дори ме попоглеждаше скришом, като неуверено раздвижваше и отново свиваше пухкавите си, събрани ведно пръсти — безумно му се искаше да вземе това сочно късче, но не смееше, — и внезапно го сграбчи (дали тъкмо този случай не го научи да бъде толкова опасно смел, качество, което сетне взе да проявява в друга област?), а аз прекарах извънредно скучен час, докато постигна реми. Той си допи коняка и малко по-късно си тръгна, като се клатушкаше насам-натам, напълно доволен от резултата (mon pauvre ami, je ne vous ai jamais revu et quoiqu'il y ait bien peu de chance que vous voyiez mon livre, permettez-moi de vous dire que je vous serre la main bien cordialement, et que toutes mes fillettes vous saluent[1]). Намерих Долорес Хейз на масата в кухнята, тя лапаше парче торта, вперила очи в листчето с ролята си. Вдигна ги към моя поглед — в тях имаше някаква небесна пустота. Когато и заявих за своето откритие, остана учудващо безгрижна и само каза d'un petit air faussement contrit[2], че тя, разбира се, е много лошо момиче, но просто не устояла на изкушението и ето, пренебрегнала часа по музика — о, читателю, читателю мой! — за да разучава с Мона в градския парк вълшебно-горските сцени от пиесата. Аз казах: „Прекрасно“ — и се запътих към телефона. Майката на Мона отговори: „Да, вкъщи е“ — и с майчински неутрален и учтиво доволен смях се отдалечи, като се провикна вече зад сцената: „Търси те Рой.“ Следващата минута дошумоля Мона и още начаса с нисък, монотонен, нелишен от гальовност глас се захвана да кори Рой заради нещо изречено или сторено, прекъснах я и ето вече Мона спокойно превключи, заговори с най-смиреното си, най-сексуалния си контраалт: „да, сър“, „разбира се, сър“, „само аз съм виновна заради тази лоша постъпка, сър“ (колко плавно, колко аристократично!), „ама наистина, много съжалявам“ — и тъй нататък, и тям подобни, както се изразяват тези малки уличници.

Отново слязох на първия етаж, като се окашлях и се държах за сърцето. Лолита сега седеше в гостната, в любимия си кожен фотьойл. Беше се проснала, гризеше си пръста, следеше ме с подигравателния поглед на димните си, безсърдечни очи и все люлееше столчето, върху което бе поставила изопнатия си крак само по късо чорапче — и в пристъп на премаляваща болка видях ясно колко се е променила, откак се бях запознал с нея преди две години. Дали пък промяната не бе се извършила през последните две седмици? Къде остана нежността ми към нея? Разруши ли се митът? Тя беше точно във фокуса на нажежения ми до бяло гняв. Мъглата на желанието се беше разпръснала, без да остави нищо освен тази страшна светозарност. О, да, тя се беше променила! Кожата на лицето й сега не се различаваше по нищо от кожата на която и да било вулгарна мърла гимназистка, която споделя с дружките си козметичното мазило, клепа с мръсни пръсти неумитото си лице и й е все едно чий мръсен ръкав на сако, чия пъпчива буза докосва лицето й. А нали някога лицето й беше покрито с толкова нежен мъх, така блещукаше в роса от сълзи, когато в играта търкалях разчорлената й глава върху корема си! Възгруба червенина сега бе сменила светлата невинност. Пролетна хрема с местното название „заешка настинка“ бе обагрила в огненорозов цвят края на презрителните й ноздри. Обзет от някакъв ужас, наведох/поглед и той машинално се плъзна по вътрешната страна на оголеното й изпод полата, напрегнато бедро — ах, колко полирани и мускулести бяха станали сега младите й крака! Дръпнатите й очи, сиви като матирано стъкло с пукнала се червена жилка, ме гледаха от упор и ми се струваше, че различавам в погледа й скритата мисъл и може би Мона ще се окаже права, може би сирачето Долорес би ме издало на полицията, без самото то да пострада! Колко съм се лъгал! Какъв безумец се бях показал! Всичко у нея беше еднакво непроницаемо — силата на стройните й крака, изцапаното ходило на бялото чорапче, дебелият пуловер, който не бе съблякла въпреки горещината в стаята, новата й лека миризма на лук и най-вече безизходицата на нейното лице със странната му руменина и наскоро изчервените устни. Червилото бе оставило следа върху зъбите й, прониза ме спомен — о, не образът на възкръсналата Моника, а образът на друга, съвсем младичка, проститутка от един бардак, бях я видял преди много години, някой успя да ме изпревари, докато се чудех дали единственият й чар — младостта — изкупва ужасната възможност да се заразя бог знае с какво — тя има-, ще същите пламнали скули, умряла майка, едри предни зъби, къса червена панделка в простонародно русата си коса.

„Хайде де, казвай — обади се Лолита. — Приемаш ли потвърждението?“

„О, да — отвърнах аз. — Приемам го абсолютно. Нито за миг не се съмнявам, че сте го измислили заедно. Нещо повече — не се съмнявам, че си й разказала всичко за нас.“

„Така ли?“

Овладях задушаването си и казах: „Долорес, трябва да прекратиш веднага всичко това. Готов съм да те грабна от Бърдсли и да те затворя знаеш къде, ако не прекратиш. Готов съм да те откарам след няколко минути — само с един куфар; но това трябва да се прекрати, иначе ще се случи непоправимото!“

„Непоправимото ли? Ах, моля ви се!“

Ритнах столчето, което тя все люлееше с крак, и петата й се удари тежко в пода.

„Ей — извика тя, — леко на завоя!“

„Хайде веднага марш горе!“ — извиках аз на свой ред и в същото време я сграбчих и я измъкнах от фотьойла. От тази минута престанах да си сдържам гласа и продължихме да крещим, при което тя се дереше нецензурно. Правеше ми чудовищни гримаси, издуваше бузи и пльокаше с устни насреща ми. Каза, че на няколко пъти съм се бил мъчил да я прелъстя, докато съм бил наемател на майка й. Изрази увереността, че съм заклал нейната майка. Заяви, че щяла да се отдаде на първия хлапак, който я пожелае, и че не съм можел да й попреча. Казах й да се качи горе и да ми покаже всичките места, където си крие парите. Беше отвратителна, непоносимо креслива сцена. Държах тънкокостната й китка, тя я въртеше ту така, ту иначе и се мъчеше да издебне момента, за да се отскубне, но я стисках много здраво и дори й причинявах силна болка, заради която, надявам се, сърцето ми ще изгние в гърдите, на два пъти тя се дръпна толкова, бясно, че се уплаших дали не се е пукнала китката й, през цялото време бе вперила в мен тези свои незабравими очи, в които леденият гняв се бореше с горещите сълзи, нашите гласове заливаха звънящия горе телефон и в същия миг, когато осъзнах този звън, тя се измъкна и не се видя.

Очевидно споделям с героите от филмите зависимостта от всесилната machina telephonica[3] и от внезапното й нахлуване в човешките работи. Този път се оказа, че била звъняла ядосаната съседка. Източният прозорец на гостната бил останал широко отворен — поне щората, слава богу, се оказа спусната; зад този прозорец кишавата черна нощ на вкиснатата новоанглийска пролет, затаила дъх, подслушваше нашата кавга. Винаги съм смятал, че типът вътрешно цинична стара мома, уподобявана на солена риба външно, е чисто литературен плод на кръвосмесителна връзка в съвременните американски романи; сега обаче съм убеден, че префърцунената и развратна мис Изток — или в действителност (да разкрием това инкогнито) мис Фентън Лебоун — най-малкото на три четвърти сигурно се е провесила от прозореца на спалнята си, за да долови същината на нашата свада.

„Каква врява… каква глъчка… — разквака се телефонната слушалка. — Тук да не ви е емигрантски квартал. Това не бива в никакъв случай…“

Извиних се заради шума, който са вдигнали гостите на дъщерята („Нали разбирате — младежи…“), и насред квакането затворих телефона.

Долу вратата се затръшна. Лолита? Избягала е от къщи?

През прозорчето на стълбището видях как бърз малък призрак се спусна между градинските храсти; сребриста точка в мрака — главината на велосипедното колело — трепна, раздвижи се и изчезна.

Така се случи, че автомобилът прекарваше нощта в ремонтната работилница в другия край на града. Налагаше се пеш да преследвам крилатата бегълка. Дори сега, когато във вечността потънаха повече от три години след онова време, не мога да си представя, тази улица, тази пролетна нощ, без да потреперя панически. Пред осветения вход на дома им мис Лестър разхождаше стария, надебелял дакел на мис Фабиан. Като изверг от приказката на Стивънсън бях готов да прегазя всички на своя път. Трябваше да редувам: три крачки бавно, три — на бегом. Възтопъл дъждец забарабани по листата на кестените. На следващия ъгъл, притиснал Лолита до железния парапет, размит от мрака младеж я натискаше и я целуваше — не, не беше тя, грешка. С неизразходван сърбеж в ноктите препуснах по-нататък.

На половин миля от нашия номер четиринайсети улица Теър се срещаше с частна уличка и с напречния булевард; булевардът водеше към търговската част на града; видях още пред първия млечен бар — с каква мелодия на облекчение! — хубавкия велосипед на Лолита, който я очакваше. Блъснах вратата, вместо да я дръпна, после я дръпнах, блъснах, дръпнах я отново и влязох. Отваряй, си очите! Само на десет крачки от мен, зад стъклената стена на телефонната кабина (богът на мембраната още бе с нас), Лолита, стиснала слушалката в шепа и интимно сведена над нея, ме погледна, с присвити очи, извърна се с тази скъпоценност, след което припряно окачи слушалката и излезе много нахакано от кабината.

„Опитвах се да ти звъня у нас — безгрижно пророни тя. — Взето е голямо решение. Но първо почерпи една кока-кола, татенце.“

От бара тя внимателно наблюдаваше как анемична бледа девойка слага лед във високата чаша, пуска кафявата течност в нея, долива вишнев сироп — а сърцето ми се разкъсваше от любов и мъка. Тази детска китка! Моето чаровно момиченце… Вие имате чаровна дъщеричка, мистър Хумберт. С Бианка винаги й се възхищаваме, когато я срещаме. Мистър Пим (който се среща в известната трагикомедия) гледаше как Пипа (която се среща у Броунинг) пие със сламка непоносимата си смес.

J'ai toujours admiré l'oeuvre ormonde du sublime Dublinois[4]. И през това време дъждът се превърна в бурен и сладостен порой.

„Виж какво — каза тя, като се движеше бавно с велосипеда си до мен и стържеше с единия крак по тъмнолъскавия асфалт. — Реших нещо. Искам да сменя училището. Мразя го. Мразя тази пиеса. Честна дума! Да замина и никога да не се върна. Да намерим друго училище. Нека заминем още утре. Отново да пътуваме дълго. Само че този път ще заминем закъдето поискам аз, нали може?“

Аз кимнах. Моята Лолита.

„Маршрута избирам аз, нали? C'est entendu?“[5], попита тя, както лъкатушеше до мен. Използуваше френски само когато биваше много послушно момиченце.

„Хубаво. Entendu. А сега фър-фър-фър, Ленора, че иначе ще се измокриш до кости“ (буря от ридания издуваше гърдите ми).

Тя се ухили и със съблазнителното движение на ученичка се наведе напред, изхвърча. Моята птица!

Гладката ръка на мис Лестър държеше вратата открехната за трътлестото старо куче, qui prenait son temps[6].

Лолита ме очакваше до призрачната бреза.

„Вир-вода съм — заяви тя високо. — Сега доволен ли си? По дяволите пиесата! Разбираш ли?“

Някъде горе лапата на невидимата вещица с трясък затвори прозореца.

Влязохме вкъщи; антрето бе гребнало приветливо; Лолита си смъкна пуловера, тръсна обсипаната си с бисери коса и като вдигна краче в коляното, протегна към мен оголените си ръце.

„Отнеси ме догоре, моля те. Нещо съм в романтично настроение.“

Впрочем може би за физиолозите ще е интересна моята способност — според мен доста необикновена — да проливам потоци от сълзи през цялото протичане на другата буря.

Бележки

[1] Клети приятелю, не ще ви видя вече, когато и да било; едва ли ще прочетете моята книга — но все пак разрешете да ви кажа, че крепко стискам вашата ръка и всичките ми дъщери ви изпращат поздрави (фр.). — Б.а.

[2] С гримаска на фалшиво разкаяние (фр.). — Б.а.

[3] Телефонна машина (лат.). — Б.а.

[4] Винаги съм се възхищавал от ормондския шедьовър на великия дъблинец (намек за Джойс) (фр.). — Б.а.

[5] Разбрано? (фр.) — Б.а.

[6] Което не бързаше (фр.). — Б.а.