Владимир Набоков
Лолита (57)

25

Тази книга е за — Лолита; и сега, когато стигам до частта, която бих нарекъл (ако не беше ме изпреварил друг страдалец, също жертва на вътрешно изгаряне,) „Dolorès Disparue“^[1], подробното описване на последните три празни години от началото на юли 1949 до средата на ноември 1952 губи смисъл. Би трябвало да отбележа някои важни подробности, но по-добре да се огранича с общото впечатление: в литналия ми с пълна скорост живот с гръм се разтвори странична врата и нахлу тътнеща черна вечност, вятърът изплющя и задави вика на самотната гибел.

Странно, почти никога не съм сънувал и не сънувам Лолита, каквато я помня — каквато съм я виждал наяве, мислено, с напрежението на душевноболен, в дневните халюцинации и нощните безсъници. Дори когато я сънувах след нейното изчезване, тя ми се явяваше в странни и нелепи образи като Валерия или Шарлота, или някаква смесица от едната и другата. Смесицата се приближаваше към мен, отхвърляше от себе си обвивка след обвивка в атмосферата на велика меланхолия, на велико отвращение. Тази Лъже-Лолита (и Лъже-Валерия) вяло ме поканваше да споделя с кея твърдото диванче или просто тясната дъска, или нещо като гинекологичен стол, на който се разчекваше с открита плът като клапа на плондер във футболна топка. Със счупена или безнадеждно изгубена зъбна протеза попадах в гнусни стаи под наем, където в моя чест се уреждаха крайно скучни вечерни вивисекции и свършваха обикновено с това, че Шарлота или Валерия ридаеше в окървавените ми прегръдки и аз нежно ги целувах с братски устни сред сънено разхвърляната виенска наредба, която се разпродаваше на търг, сред съжалението, импотенцията и кафявите перуки на трагичните старици, току-що отровени с газ.

Веднъж извадих от клетия икар и унищожих отдавна натрупалата се купчина списания за юноши. Знаете тези издания: по отношение на чувствата са каменният век; в смисъл на хигиената — най-много микенската епоха. Красива, но твърде зряла актриса с исполински мигли и пухкава, месеста червена долна устна препоръчва нов шампоан. Реклами-измами. Малките ученички харесват плисетата — que c'était loin, tout cela^[2]! Ако кани гости с преспиване, домакинята трябва да приготви халат за всяка гостенка. Несвързаните, подробности лишават речта от всякакъв блясък. Всички сме виждали по вечеринките за канцеларски чиновнички по някоя „чопла“ — девойка, която си чопли с нокти лицето. Само ако е много стар или заема много високо положение, възрастният мъж може да не си сваля ръкавиците, когато се ръкува с дама. Привличай сърцата, като носиш нашия Нов корсет: нито бричове, нито корем. Тристан и три женски стана в киното. Ами да, господа: бракът на Джо и Джени възбужда джуджене. Превърни се бързо и евтино в романтична красавица. Книжки с комикси: лошо момиче (брюнетка), дебел баща (с пура); добро момиче (червенокосо), красиво татенце (с подстригани мустаци). Отвратителна поредица с горилообразен дългуч и с жена му, гномообразна гнида. Et moi qui t'offrais mon génie…^[3] Спомних си доста изящните, нелепични стихчета, които пишех за нея, когато беше дете. „Не са нелепични — изричаше тя присмехулно, — а са просто нелепост.“

С аероплани високо колибри прелитат,

с ръцете в джоба змии се скитат… —

или:

Толкова странен е със зайката заекът, ах,

че зайчарите си умират от смях.

Трудно ми беше да изхвърля някои нейни неща. До края на 1949 година лелеях, боготворих и осквернявах с целувки, сълзи и слуз чифта нейни стари платненки, износената момчешка риза, изтъркания дънков панталон, смачканата училищна баретка и други съкровища от този род, които бях намерил в багажника на автомобила. Когато обаче усетих, че се побърквам, събрах тези неща заедно с някои други, складирани в Бърдсли — сандъка с книга, нейния велосипед, старото палто, ботушките, — и на петнайсетия й рожден ден изпратих всичко във вид на подарък от неизвестен, подател за сиропиталището край ветровитото езеро на канадската граница.

Не е изключено, ако отида при свестен хипнотизатор, да ми измъкне и да ми помогне да подредя в логичен орнамент някои случайни спомени, които избиват в моята книга много по-ясно, отколкото изплуват в паметта ми — дори сега, когато вече зная кого и какво да издирвам в миналото. По онова време само чувствувах, че губя контакт с действителността. Прекарах остатъка от зимата и по-голямата част от пролетта в санаториум край Квебек, където се бях лекувал и преди, след което реших да уредя някои свои работи в Ню Йорк, а сетне да поема към Калифорния за основни издирвания.

Ето стихотворението, което написах в санаториума.

Търсят, търсят Долорес Хейз,

къдри: руси, розови устни,

възраст: пет хиляди и триста дни,

занимание: нимфетка изкусна?

 

Где се криеш, Долорес Хейз?

На какво, на кого да вярвам?

Аз съм в ада, бълнувам. „Не мога оттам

да изляза“ — като Стърн повтарям.

 

Где се разхождаш, Долорес Хейз?

На вълшебен килим? Каква марка?

Кагуар кремав ли моден е днес?

Запаркирана ти в кой парк си?

 

Кой е твоят герой, Долорес Хейз?

Супермен в перелерина небесна?

О, далечен мираж, о, красив палмов плаж,

о, Кармен в лимузина чудесна!

 

Как ми реже слуха, Долорес, този джаз!

Със кого ти танцуваш, скъпа?

В избелели фланелки сте двамата, аз

съм се свил от страдание тъпо.

 

Тъй щастлив е прогнилият старец, проклет.

Със девойче се забавлява.

В редом мъкне го той, макар че законът навред

дори зайчето защищава.

 

О, Доли! О, болка! Със взор сивочер!

Той от ласките ставаше бистър.

Съществува парфюм Soleil Vert^[4]…

От Париж ли сте вие, мистър?

 

L'autre soir un air froid d'opéra m'alita:

Son fêlé — bien fol est qui s'y fie.!

Il neige, le décor s'écroule, Lolita!

Lolita, qu'ai-je fait de ta vie!^[5]

 

Зле живея, Лолита Хейз.

Ту разкаян, ту от гняв раздиран.

Свивам пак своя рунтав юмрук

сълзите ти пак съзирам.

 

Хей, патрул, хей, патрул — сто там във нощта

под дъжда, който бавно се стича —

мойта приказка бяла — това е тя —

Хейз, Долорес се нарича.

 

Хей, патрул, ето там — погледни —

Долорес и мъжът са в тъмата.

Давай газ, с колт в ръката гони, достигни,

засечи, спри веднага колата!

 

Търсят, търсят Долорес Хейз:

четирийсе килограма тежи и

метър и петдесет е висока на ръст,

а в очите й твърдост се крие.

 

 

Много късно е вече, Долорес Хейз.

Тежък пътят е, краят — известен —

ще ме хвърлят след малко в крайпътния ров.

Всичко друго ръжда е, рой звезден…

След като психоанализирах стихотворението, се убедих, че то е просто шедьовър на луд. Коравите, бодливи, кресливи рими доста точно отговарят на лишените от перспектива пейзажи и фигури и на преувеличените им части, каквито ги рисуват психопатите по време на изследванията, измислени от хитроумните им дресьори. Изпонаписах и много други стихотворения. Потъвах в чуждата поезия. Мисълта за отмъщение обаче не ме напусна нито за миг.

Щях да бъда измамник, ако кажех (а читателят глупец, ако ми повярваше), че потресът от загубата на Лолита завинаги ме е избавил от страстта към малките момиченца. Сега обикнах Лолита с друга любов, така, е — но проклетата ми натура не може да се промени. На площадките за игра, крайморския и езерния бряг навъсеният ми крадлив поглед неволно се взираше дали няма да се мярнат голите крака на нимфетка или други заветни белези на Лолитините прислужнички и дружки с букети рози. Едно основно видение избеля оттогава обаче: никога вече не помечтах за възможно щастие с момиченце (отделно или обобщено) в някое, диво и безопасно място; никога не си представих как се впивам в нежната плът на Лолитините сестрички някъде далеч-далеч, сред пясъчно убежище между скалите на бленувани острови. Това приключи — или най-малкото приключи за известно време. От друга страна обаче… уви, двете години чудовищно угаждане на похотта ме навикнаха на известен ред в половия живот. Страхувах се пустотата, в която се бях озовал, да не ме накара да използувам свободата на внезапното безумие и да се поддам на случайното изкушение при среща в някоя пресечка със запътена към къщи ученичка. Самотата ме разпалваше. Трябваше ми компания и грижа. Сърцето ми беше несигурен, истеричен орган. Така се случи, че Рита влезе в моя живот.