Владимир Набоков
Лолита (58)

26

Беше два пъти по-голяма от Лолита и десет години по-млада от мен. Представете си млада брюнетка, съвсем бледа, съвсем тъничка (тежеше само четирийсет и два килограма), с приятно асиметрични очи, с остър, сякаш очертан със замах профил и с много привлекателна ensellure — падинка в гъвкавия гръб: май беше от испански или от вавилонски произход. Прибрах я от улицата веднъж през май, „порочния май“, както казва Елиът, някъде между Монреал и Ню Йорк или ако стесним границите, между Тойлстаун и Блейк, пред един мургаво светнал в нощните джунгли бар под знака на Тигровата пеперуда, където много симпатично се беше напила: уверяваше ме, че сме били съученици и току закриваше с трепереща ръчица орангутанската ми лапа. Съвсем слабо действуваше на чувствеността ми, но все пак реших да опитам; опитът сполучи, Рита стана моя постоянна приятелка. Толкова беше добричка тази Рита, такава компаньонка, че от чисто състрадание би се отдала на всяко патетично олицетворение на природата — на старо прекършено дърво или на овдовяло бодливо свинче.

Когато се запознахме (през 1950 година), я беше напуснал третият й мъж, а съвсем наскоро я беше изоставил и седмият й официален любовник. Другите, неофициалните, бяха твърде многобройни и мимолетни и не се поддаваха на каталогизиране. Брат й, политикан с лице като виме, с тиранти и ръчно нашарена вратовръзка, беше кмет и душа на град Грейнбол, известен със своите бейзболисти, усърдни читатели на Библията и търговци на зърно. През последните години плащал на чудесната си сестричка по седемстотин долара на месец с абсолютното условие никога, никога да не се мярка в чудесното му градче. Тя ми разправи, като виеше леко от недоумение, че кой знае защо — дявол знае защо, — всеки нов любовник преди всичко я откарвал в Грейнбол; Грейнбол бил фатално привлекателен; докато се опомни, вече я всмуквала лунната орбита на родния град и тя се виждала в кола под прожекторното осветление на околовръстното шосе. „Въртях се — казваше смешно тя — като цветарка в омагьосан кръг.“

Оказа се, че има изящно двуместно автомобилче и тъкмо с него заминахме за Калифорния, тъй като маститият ми икар се нуждаеше от почивка. Обикновено караше тя — с вродена скорост деветдесет мили в час. Милата Рита! Разкарвахме се с нея цели две мъгляви години с прекъсване и човек не може да си представи втора толкова чудесна, наивна, нежна, съвсем безмозъчна Рита! В сравнение с нея Валерия беше Шлегел, а Шарлота — Хегел! Право казано, изобщо няма защо да се занимавам с нея из пространствата на тези мрачни мемоари, но все пак искам да кажа (ало, Рита — където и да си, пияна или трезвена, Рита, ало!), че тя беше най-утешителната, най-разбраната моя приятелка и безспорно ме спаси от усмирителната риза. Обясних й, че искам да намеря избягалата си любима и да пречукам нейния коцкар. Рита важно одобри този план — и след като предприе в околностите на Сан Хумбертино някакви свои разследвания (макар да не знаеше нищичко по въпроса), се заплете с някакъв бандит; отървах я с адски усилия — в охлузен и очукан вид, но съвсем бодричка. Друг път, когато се натъкна на свещения ми пистолет, предложи да сме играели на руска рулетка; възразих й, че не може, че пистолетът няма барабан; сборичкахме се за него, отекна изстрел, куршумът се заби в стената на хотелската стая, оттам бликна тъничко и много забавно фонтанче гореща вода; помня, че тя прималя от смях.

Странната детинска извивка на гърба й, оризовата кожа, бавните, морни, гълъбови целувки — всичко това ме предпазваше от злината. Талантът на художника не е вторичен полов белег, както твърдят някои вещери и шарлатани, а обратното: полът е само прислужник на изкуството. Едно наше доста смътно гуляйче има забавни последици. Тъкмо бях спрял издирванията: сатаната или се намираше в пъкъла, или весело пламтеше в малкия ми мозък (където копнежът и мъката разпалваха огъня), но във всеки случай нямаше нищо общо с тенисния турнир в Сан Диего, където сред жените първа награда спечели шестнайсетгодишната Доротея Хааз, мъжеподобна дангалачка. Веднъж по време на обратното пътуване на изток в съвсем долнопробен хотел (от тези, в които се организират търговски конгреси, където се мъкнат и залитат, окачествени с етикетчета, марципанови дебелаци, наричат се помежду си Джек или Джим, сключват сделки и се наливат с уиски) милата Рита и аз, когато се събудихме следобед, видяхме в стаята си още един човек, млад блед блондин, почти албинос, е бели мигли и големи прозрачни уши. Нито Рита в тъжния си живот, нито аз в моя го бяхме срещали някога. Облян в пот, по мръсен трикотажен комбинезон, със стари високи войнишки обувки с връзки, той хъркаше върху одеялото на двойното ни легло от другата страна на целомъдрената ми съпруга. Беше без един преден зъб, челото му беше обраснало в кехлибарени цирейчета. Риточка уви гъвкавата си голота в пардесюто ми — първото, каквото й попадна; аз си обух гащетата; след това разучихме положението. На подноса имаше цели пет употребявани чаши, което в смисъл на следи само усложняваше работата. Вратата беше открехната. На пода бе захвърлен мъжки пуловер и безформен военен панталон защитен цвят. Дълго разтърсвахме собственика им; клетникът най-сетне се пробуди. Той нищичко не помнеше. Разприказва се с акцент, който Рита определи като „чисто бруклински“, и обидено почна да ни шантажира, че ние (как?) сме си присвоили неговата (без никаква ценност!) личност. Облякохме го на бърза ръка и сетне го оставихме в най-близката болница, като из пътя стана ясно, че някакви забравени вече лъкатушки и завои са ни довели в прочутия Грейнбол. Половин година по-късно Рита писа на тамошния доктор. Той отговори, че „Джек Хумбертсън“ — както безвкусно нарекоха непознатия — още не бил влязъл във връзка с миналото си. О, Мнемозина, най-сладка и най-палава музо!

Не бих се спирал на този случай, ако от него не водеше началото си потокът мисли, в резултат от които напечатах в научното списание „Кантрип“, което на шотландски означава „магьосничество“, едно есе, озаглавено „Мимир и Мнемозина“, в което предложих теорията (сторила се оригинална и важна за благосклонните читатели на този великолепен месечник) за „перцепционалното време“, която се базираше върху „чувството за кръвообращение“ и концепционално зависеше (съвсем накратко) от особените качества на ума ни, а той осъзнава не само веществения свят, но и своята същност, поради което възниква постоянно взаимоотношение между две точки: между бъдещето (което може да се складира) и миналото (вече изпратено в склада). Една от последиците от тази статия, приключила поредицата мои предишни трудове, също забелязани от читателите, беше поканата да чета една година лекции в Кантрипския университет на четиристотин мили от Ню Йорк, където с Рита бяхме наели квартирка с изглед към гланцовите тела на момченцета и момиченцата, играещи си подводните пръски далеко долу в шадраванната дъбрава на централния парк. Живях в Кантрип, в специалните жилища за поети и философи, от октомври 1951-ва до юни 1952-ра, а през това време Рита — предпочитах да не я показвам — си живуркаше — май не твърде благоприличие — в хотела на шосето, където я навестявах два пъти седмично. Сетне тя се изгуби, но не така безчовечно като предшественичката си: след месец я намерих в Кантрипския затвор. Държа се твърде достойно, бе се лишила от апендикса си в затворническата болница и се закле доста убедително, че дивната сребърна лисича яка, която според думите на някоя си важна дама Мак Кръм тя й била откраднала, всъщност й била подарена съвсем непринудено от малко пийналия господин Мак Кръм. Успях да я измъкна оттам, без да прибягвам до нервния й брат, и скоро след това се завърнахме в Ню Йорк, отново западно от централния парк, като из пътя се отбихме в Брайсленд, през който впрочем вече бяхме минавали предната година с Рита.

Тогава ме беше обзело непреодолимото желание да възстановя моето пребиваване там с Лолита. Изгубил всякаква надежда да хвана следите на бегълката и на нейния похитител, започнах нова фаза на съществуването си: мъчех се вече да се вкопча в старите декори и да спася поне хербария на миналото: souvenir, souvenir, que me veux — tu?^[1] Верленова есен звънтеше във въздуха, в кристалния въздух. В отговор на картичката с молба да му бъде запазена стая с две легла и баня професор Хамбургер веднага получи учтив отказ. Всичко било заето. Имало само стая в сутерена без баня, с четири легла, но тя едва ли била подходяща за мен. Ето шапката на пощенската бланка:

Усъмних се в първото твърдение. Всякакви ли? Ами дали сервират например гренадин както в уличните кафенета на Европа? Интересуваше ме дали също някой ловец, омагьосан или нормален, не би отдал мястото си в черквата за едно куче — и тогава си спомних с болезнена спазма сцената, достойна за голям художник: Petite Nymphe, Accroupie^[2]; обаче този копринен кокершпаньол може да беше кръстен. Не — нямах сили да понеса мъчителния вид на познатия вестибюл. В мекия, прашноцветен, есенен Брайсленд се криеха други възможности да възкреся миналото. Оставих Рита в най-близкия бар и се запътих към градската библиотека. Чуруликащата стара мома с огромна готовност ми помогна да намеря средата на август 1947 година в подвързаното течение на Брайслендския вестник и ето ме вече седнал в усамотен ъгъл да прехвърлям грамадните и крехки страници на тома, черен като ковчег и едва ли не по-голям от Лолита.

Читателю! Брудер! Колко глупав Хомбург беше този Хомелбург! Тъй като свръхчувствителната му натура се плашеше от действителността, той диреше възможност да се наслади поне на късче от нея — което напомня как десетият или двайсетият Фриц иди Иван, застанал на търпеливата опашка от изнасилвани, замята бялото лице на жената с черния й шал, за да не вижда невъзможните й очи, докато най-сетне добива войнишката си радост в изтерзаното, разграбено село. Аз пък исках да добия в отпечатан вид снимката, случайно включила външния ми образ в минутата, когато фотографът от Брайслендски вестник се съсредоточаваше върху д-р Брадок и неговата група. Страстно мечтаех и да се е запазил портретът на Неизвестния изверг. Невинният апарат, хванал ме през тъмния път към ложето на Лолита — ето тема за Мнемозина! Напразно се мъча да обясня същината на този порив. Може да се сравни с мъчителното любопитство, което ни кара да грабнем лупата, за да огледаме мрачните фигури (общо взето, натюрморт — и всички ще се изповръщат), събрали се рано сутринта край гилотината — обаче лицето на пациента все пак не може добре да се огледа. Както и да е, направо се задушавах и единият ъгъл на съдбовния том ми убиваше на корема, докато прелиствах и прелитах през листовете с поглед. В неделя, на 24-ти, в едното от двете местни кина давали „Смахнатите“, а в другото — „Груба сила“. Мистър Пърдъм, независимият тютюнев аукционер, казва, че от 1925 година пуши само „Оумън Фаустум“. Здравенякът Рос, футболист, и миниатюрната му годеница били на вечеря у мисис Хумбърт Перибой, Еранис Авеню 58. Открит е паразит, чиято големина достига една шеста от организма, в който се намира. Дюнкерк за пръв път е бил укрепен през десети век. Бели къси чорапки за госпожици, 39 цента; спортни оксфордски обувки, 3 долара 98 цента. Вино, вино, вино, бе изрекъл авторът на „Тъмна възраст“, който не беше разрешил на нашия фотограф да го заснеме, може би_той подхожда на този персийски къл-къл, но винаги съм казвал, че дъжд, дъжд, дъжд, който чука по дъсчен покрив, е най-добрият приятел на розите и вдъхновението. Тъй наречените „трапчинки“ се създават от врастването на кожата към по-дълбоките тъкани. Гърците отблъснали мощна партизанска атака. Ах, най-сетне: контури на момиченце в бяло и пастор Брадок в черно; обаче дори нечие призрачно рамо да е докоснало неговата снажна фигура, не можах да позная нищо, което да се отнася до мен.

Поразителен паразит се беше лепнал за Рита в бара. С тъжната усмивка, която се появяваше върху лицето й от премного алкохол, тя ме представи на агресивно пиян старец и каза, че той — „Забравила към фамилното ви име, миличък“ — бил неин съученик в училище. Той дръзко се опита да ми я отнеме и в последвалото сборичкване си ударих палеца в прекалено коравата му глава. Сетне се наложи известно време да разхождам и да проветрявам Рита сред есенните багри в парка на „Омагьосаните ловци“. Тя хълцаше и повтаряше, че скоро, скоро ще я зарежа, както всички са я зарязвали, а аз й изпях полугласно елегична френска балада и за нейно развлечение й измислих албумно стихче:

Палитрата на кленовете е отразена

във езерото. Всички до един

Диана в одеяние червено

на гибел води пред хотела син.

Тя попита: „Защо да е син, като е бял? Защо — господи боже мой…“ И отново зарида. Решително я поведох към автомобила. Продължихме пътя си за Ню Йорк, там тя отново заживя умерено щастливо, като се ветрееше под димната синева насред малката ни тераса на тринайсетия етаж. Забелязвам, че някак безнадеждно са се объркали два епизода — посещението ми в Брайслендската библиотека на връщане за Ню Йорк и разходката в парка през предишното пътуване за Кантрип, но художникът мнемозинист не бива да отбягва такова смесване на неясните багри.