Владимир Набоков
Лолита (41)

7

Сега ми предстои да се справя с неприятна задача: да отбележа склонността към лоши промени в нравствения облик на Лолита. Ако, от една страна, участието й в любовния възторг, който тя пораждаше, винаги е било незначително, от друга, липсата на користолюбие не я тласкаше да ме използува. Но аз бях слаб, непредвидлив, моята ученичка нимфетка ме държеше във вълшебен плен. С упадъка на всичко човешко у нея моята страст, моята нежност само се разрастваше; и тя започна да го използува.

Седмичното й заплащане, при условие че три пъти в денонощието ще изпълнява основните си задължения, в началото на бърдслийската ера беше двайсет и един цента (към края на тази ера достигна долар и пет цента, което вече представляваше не един, а цели пет цента на сеанс). Плащах й твърде щедро, като се вземе предвид, че постоянно получаваше дребни подаръци от мен; нямаше случай да й откажа някой интересен сладкиш или нов филм, макар, разбира се, да смятах, че имам право нежно да поискам от нея допълнителна целувка или дори целия асортимент наднормени милувки, когато бях наясно, че много й се иска едно или друго удоволствие, присъщо на възрастта й. Обаче не беше лесна. Съвсем апатично заработваше своите три (а сетне три по пет) цента на ден, а понякога дори жестоко се пазареше, когато бях в нейна власт и можеше да ми откаже някои особени, съсипващи, странни, забавени, райски отрови, без които вече не издържах повече от ден-два и които поради особената същност на неизразимото омаломощение не можех да взема насила. Понеже бе съвсем наясно за магията и мощта на меките си устни, тя се изхитри — само за една учебна година! — да увеличи наградата за тази услуга до три и дори до четири долара! О, читателю! Не се смей, когато си ме представиш разпнат от копнежа по острата наслада да роня звънко десетачета, двайсетачета и дори едри сребърни долари като някакъв бълващ богатства конвулсивно звънтящ и съвсем обезумял игрален автомат; в същото време наведената над епилептика безразлична виновничка за бесния му припадък здраво стискаше монетите в юмручето си; сетне все едно го разтварях със силните си нокти, стига тя да не избягаше навреме, за да скрие награбеното. А също както почти всеки втори ден полека обикалях целия училищен район с колата, слизах от нея, с омекнали крака влизах в млечните барове и се взирах в мъглявите алеи, като се вслушвах в отдалечаващия се смях на девойчетата, прозвучал между ударите на сърцето ми и шумола на листопада, също така понякога претърсвах нейната стая, преглеждах накъсаните хартийки в красивото кошче за боклук с изрисувани рози, надничах под възглавницата на девствената й постеля, която току-що сам бях застлал. Веднъж намерих осем банкноти по един долар в една от нейните книги (с находчивото заглавие „Островът на съкровищата“), друг път дупката, в стената зад репродукцията на „Майка“ от Уислър се оказа натъпкана с пари — всичко двайсет и шест; преспокойно си ги прибрах, без да й кажа нищо, след което, загледана нахално в мен, нарече „подла крадла“ кристално честната госпожа Гулиган. По-късно тя потвърди величината на интелектуалния си коефициент е това, че намери по-сигурно скривалище, което изобщо не успях да открия; но по онова време вече бях извършил икономическа революция и я бях накарал да отработва по мъчителен начин, от който й се повдигаше, правото си да участвува в театралната програма на училището; най-много се страхувах не че ще ме разори, а че ще събере достатъчно пари, за да избяга. Според мен това нещастно момиче със злобни очи смята, че с някакви си петдесетина долара в чантичката ще сполучи да стигне до Бродуей или до Холивуд — или до долнопробната кухня на някой крайпътен ресторант („Търси се сервитьорка“) в съвсем западнал равнинен щат, където духа вятър и звездите примигват над хамбари, гари, фарове, барове и всичко наоколо е измет, гнилоч, смърт.