Владимир Набоков
Лолита (54)

22

Двустайното бунгало, което предварително си бяхме запазили под знака на сребърната шпора в Елфинстън (дано никой не чуе техния стон), се оказа от тази лакирана, мургаво-борова порода, която Лолита толкова харесваше през дните на първото ни безгрижно пътуване. Ах, вече всичко се бе променило… Не говоря за Трап или за Траповете… В края на краищата… е, нали разбирате… В края на краищата, господа, ставаше съвсем явно, че всичките тези идентични детективи в призматично променящи се коли бяха породени от манията ми за преследване, от повтарящи се видения, плод на съвпадения и на случайна прилика. Soyons logiques^[1], кукуригаше и се перчеше галската част от моя разум и прокуждаше всякаква мисъл, че някой омаян от Лолита търговски пътник или гангстер от кинокомедия заедно с помагачите си ме тормози, подиграва се с мен и по разни други тягостни начини използува странното ми положение пред закона. Помня, че си тананиках нещо, за да сподавя паниката. Дори успях да си изградя теории, която обясняваше фалшивото обаждане от „Бурдолей“… Но ако можех да не мисля за Трап, както не мислех за наскорошните си конвулсии върху моравата в Чампиън, все пак не можех да надвия другата своя мъка: да зная, че Лолита е толкова близо и в същото време е толкова мъчително недостижима, и толкова да я обичам, толкова да я обичам точно преди настъпването на новата ера, когато според моите влъхвински изчисления тя преставаше да бъде нимфетка и да ме вълнува…

В Елфинстън съдбата ми бе приготвила допълнително, гнусно и съвсем излишно главоболие. Момичето ми беше някак отпаднало и неразговорчиво през последния етап — двеста мили през планините, неосквернени нито от димносиви копои, пито от зигзагообразно сновящи палячовци. Едва погледна прочутата, странна наглед, великолепно аленееща се скала, същата, която се бе издала напред и висеше над възвишенията и бе послужила като трамплин за, скока в нирваната на темпераментната актриса. Градът бе наскоро застроен или престроен насред плоското плато на височина две хиляди и сто метра над морското равнище; искаше ми се бързо да дотегне на Лолита; тогава щяхме да се запътим за Южна Калифорния, за мексиканската граница, за баснословните заливи, за сагуаровите пустини и фатаморганите. Хосе Лизачовендоа от известния роман на Мериме се канеше да отведе своята Кармен в Etats Unis^[2]. Представих си мексикански тенисен турнир, в който Долорес Хейз и разни хубавки момиченца — шампионки от Калифорния, участвуват, блестят пред мен. Добросъседските турнета на това усмихнато равнище изличават разликите между паспорта и спорта. Защо ми беше хрумнало, че ще бъдем щастливи в чужбина? Промяната на обстановката — традиционната заблуда, на която разчита обречената любов и неизлечимата охтика.

Фамилното име на мотелиерката се произнасяше също като Хейз (но се пишеше другояче). Тази бодра начервена вдовица с тухлено лице и сини очи ме попита дали случайно не съм швейцарец. Сестричката й се била омъжила за инструктор по ски от Швейцария. Отговорих „да“ и допълних, че дъщеря ми е наполовина ирландка. Подписах се. Мисис Хейз ми даде ключа с искряща усмивка и като продължаваше да искри, ми показа къде да оставя колата. Лолита изпълзя от нея и размърда зиморничаво рамене: лъчезарният вечерен въздух наистина беше малко прохладен. Щом влезе в къщичката, седна на стола до сгъваемата маса, отпусна глава върху ръцете си и каза, че се чувствува ужасно. Преструва се, помислих си аз, преструва се, сигурно за да избегне милувките ми; изгарях от страст, но клетничката някак толкова тягостно се разхленчи, когато я прихванах. Лолита е болна! Лолита умира! Цялата гореше. Сложих й термометъра в устицата, сетне погледнах формулата, записана за щастие в бележника ми, и когато най-сетне прехвърлих безсмислената за мен цифра по скалата на Фаренхайт в близката ми от дете стоградусна, се оказа, че има четирийсет и две десети, с което поне се обясняваше нейното състояние. Знаех, че при истеричните нимфички температурата се вдига до фантастични градуси — дори по-високо от точката, при която обикновените хора умират; щях да й дам само глътка горещо вино и две аспиринчета, с устни щях да изсмуча горещината й без остатък, но при внимателния преглед чаровният израстък в дълбините на мекото небце, един от основните корали на тялото й, се оказа съвсем огнен на цвят. Разсъблякох я. Дъхът й беше горчиво-сладък. Кафявата й роза по вкус дъхтеше на кръв. Тресеше я от глава до пети. Когато се оплака, че не може да обърне главата си от болки във врата, като всеки американски родител си помислих за детски паралич. Изоставил всякаква надежда за полови сношения, увих детето в шотландско леко одеяло и го понесох към автомобила. Добрата мисис Хейз през това време се обади на, местния доктор. „Имате късмет, че се случи именно тук“ — каза тя, защото не само доктор Блу бил смятан за светило в целия район, но и Елфинстънската болница била обзаведена според най-новите изисквания въпреки ограничения брой легла. Сякаш ме преследваше горският цар като в Гьотевия „Цар на елфите“ (този път обаче любител не на момченца, а на момиченца), препуснах с нея право срещу ослепителния изгрев, който избликваше откъм низината. Водачка ми беше дребна бабичка, нещо като портативна вещица (може би една от братовчедките на Erlkönig'а^[3]), зае ми я мисис Хейз и повече не я видях през живота си. Не ви обичам, доктор Блу, а защо не ви обичам, и аз не зная, доктор Блу. Не се съмнявам, че знанията му изобщо не можеха да се мерят с реномето. Увери ме, че е „вирусна инфекция“, а когато споменах за наскорошната й инфлуенца, сухо пророни, че това бил друг микроб и че на главата му вече били четирийсет такива пациенти (това, разбира се, звучи като „треската“ на старите белетристи). Помислих си дали да не изрека ей така, през смях, за всеки случай (знам ли ги какво могат да съгледат в болницата), че наскоро петнайсетгодишната ми дъщеричка е преживяла малка катастрофа, когато е прескачала ограда с остри колове заедно с младия си приятел; но понеже осъзнавах, че съм съвсем пиян, реших да отложа съобщението за по-благоприятни времена. Долорес продължаваше да расте: на сериозната блондинка секретарка, проклета кучка, заявих, че дъщеря ми, „общо взето, е на шестнайсет“. Докато се разсейвах, отмъкнаха моето момиченце! Напразно настоявах да прекарам нощта върху някой матрак (с надпис „добре дошли“) из килерите на ужасната болница. Търчах нагоре-надолу по конструктивистките стълбища, мъчех се да се добера до моята сладка, трябваше да я предупредя да не се разбъбри, особено ако главата й е замъглена като на всинца ни. В един момент здравата нахоках съвсем младичка и много нахална сестра с хипертрофиран задник и ахатови очи — от баскски (пис-пис, писе!) произход, както научих по-късно: баща й бил от онези пастири, дето ги внасяха да тренират овчарските кучета. Най-сетне се върнах при паркираната кола и не зная колко часа седях в нея, сгърчен в тъмнината, премазан от необичайната си самота, загледан със зяпнала уста в мътно осветената болница, съвсем като кубче и с плосък покрив, сякаш клекнала посред квадратната морава, ту в димните пръснати звезди и в сребристо назъбените планински хребети, където по това време бащата на Мария, самотният Жозеф Лор, мечтаеше за нощувките в Олорон, Лагор, Ролас — или прелъстяваше някоя овца. Благоуханните бълнуваници от този тип винаги са ми били утеха в минутите на особено душевно напрежение и едва когато почувствувах, че въпреки честата употреба на плоското шише треперя от студа на безсънната нощ, реших да се върна в мотела. Водачката ми, вещицата, бе изчезнала, а не познавах пътя. Широките чакълести улици пресичаха насам и натам призрачните правоъгълници. Различих смътно нещо като силует на бесилка, но вероятно беше просто гимнастически уред в училищен двор; а в друга част на града, същински пущинак, пред мен в куполната тишина израсна бледният храм на някаква местна секта. Най-сетне излязох на шосето и скоро забелязах неоновия знак на „Сребърната шпора“ с аметистовия надпис „Всичко е заето“, около нея се мержелееха милиони мотелни микропеперудки, наричани „мелничарки“ — може би защото въртят крилца като мелници или може би поради белезникавата си отсянка на светлината; и когато към три сутринта след несвоевременния топъл душ, който като някакъв фиксаж само закрепва отчаянието и изнемогата, си легнах — в нейната постеля, която миришеше на кестени и на рози, на ментови бонбони, на много финия и своеобразен френски парфюм, който напоследък й разрешавах да използува, все не можех да осъзная простия факт, че за пръв път през тези две години съм се разделил с Лолита. Внезапно ми хрумна, че болестта й е само странно развитие на основната тема, че тази болест има същия привкус и тон като дългата върволица скачени едно за друго впечатления, които ме безпокояха и измъчваха по пътя; представих си как тайният агент или тайният любовник, или долнопробният шегобиец — все едно кой — снове около болницата; Аврора „едва постопли ръце“, както казват берачите на лавандула в родната ми страна, а аз вече наново напирах да проникна в тази крепост — чуках по зелените й врати още преди да съм закусил, преди да съм се облекчил в тоалетната, без да виждам края на терзанията си.

Това беше във вторник, а в сряда или четвъртък, като реагира вълшебно моето сладурче! — на някаква „ваксина“ (от сперма на слепок или от слюнка на слон), тя почти напълно оздравя и лекарят каза, че „след ден-два отново ще подскача“.

Навестявах я по два пъти на ден — може би всичко осем пъти, — но съм запомнил ясно само последното посещение. През този ден беше голям подвиг изобщо да изляза, чувствувах се като олющен от грипа, който този път докопа мен. Никой не ще узнае какви усилия ми струва да й отнеса целия този куп — букета, любовното бреме, книгите, заради които пропътувах петнайсет мили: „Драматични произведения“ на Браунинг, „История на танца“, „Клоуни и коломбини“, „Руският балет“.

„Цветята на Скалистите планини“, „Антология на театралната гилдия“, „Тенис“ от Хелън Уилс, спечелила първата си шампионска титла на петнайсет години. Докато се приближавах към отделната болнична стая на Лолита, която ми струваше по тринайсет долара на ден, и се олюлявах под тежестта на камарата книги, Мария Лор (младата мръсница болногледачка, която ме бе намразила още първия ден) тъкмо излизаше с остатъците от утринната закуска върху подноса: с пъргав грохот тръшна подноса върху стола в коридора, завъртя задник и се совна обратно в стаята — сигурно за да предупреди клетата малка Долорес, че старият тиранин се приближава с гумените си подметки, с антикварните си боклуци и с букет: направих го от диви цветя и от красиви листа, които набрах със собствените си гантирани^[4] ръце на планинския превал по изгрев-слънце (почти не съм заспивал през онази фатална седмица).

А как хранеха моята Карменсита? Хвърлих бегъл поглед на подноса. Върху изцапаната с жълто чиния бе хвърлен смачкан плик. Преди явно бе съдържал нещо, ако се съдеше по разкъсания му край, но нямаше адрес — нямаше нищо освен зелената, пошло фалшива хералдична винетка с името на мотел „Планински бор“. Последва малко шасе кроазе^[5] между мен и Мария, която угрижено изскочи отново от стаята на Лолита — чудно колко пъргаво се движат и колко малко работа вършат тези дебеланки. Тя хвърли ядосан поглед на плика, който оставих отново в чинията, след като предварително го разгладих.

„Не биваше да пипате — избъбри с пеленгаторно кимване. — Може да се опарите.“

Да й възразя ли? Под достойнството ми е. Само казах:

„Je croyais que c'était un bill — pas un billet doux“.^[6]

Сетне, като влязох в обляната от слънце стая, се обърнах към Лолита: „Bonjour, mon petit!“

„Долорес — възкликна Мария Лор, докато влизаше с мен, покрай мен, през мен — пухкавата пачавра — и замига с ресници, и взе да сгъва бързо бялото меко одеяло, като продължаваше да мига. — Долорес, баща ви си мисли, че получавате писма от някое приятелче. Не, аз (потупа се горделиво по позлатеното кръстче), аз ги получавам. И моят татко може да парле-франсе не по-лошо от вас.“

Тя излезе. Долорес, толкова розова, златисточервеникава, с току-що начервени устни, с наресана до блясък коса, върху която се бе потрудила с четката, както умеят само американските момиченца, лежеше с отпуснати голи ръце върху одеялото и невинно се усмихваше — на мен или на пустотата. Посред нощната масичка до хартиената салфетка и молива пламтеше на слънцето пръстенчето й с топаз.

„Какви страховити траурни цветя — каза тя, като пое букета. — Но все едно — благодаря. Само бъди така добър, ако обичаш, избягвай френския — само дразниш хората.“

Отново с обичайния си галоп нахлу зрялата млада уличница, вмирисана на пикоч и чесън, с вестник „Дезерет“, който моята чаровна пациентка сграбчи жадно, без да обръща внимание на илюстрираните томове, които й бях донесъл.

„Сестра ми Ана — каза басконката (завършваше одевешното съобщение с нова мисъл) — работи в „Планински бор“.“

Винаги ми е било мъчно за Синята брада. Тези брутални братя… Est-ce que tu ne m'aimes pas plus, ma Carmen?^[7] Никога не си ме обичала. Сега не само знаех, че любовта ми е безнадеждна, но знаех също, че двете са намислили нещо, че се наговарят на баскски или на земфирски против моята безнадеждна любов. Нещо повече: Лолита водеше двойна игра, защото мамеше и глупавата, сантиментална Мария, на която вероятно беше разказала, че мека да живее при жизнерадостния си чичо, а не при жестокия си мрачен баща. И другата болногледачка, която не можах да огледам, и малоумният, който вкарваше количките и ковчезите в асансьора, и двете идиотски зелени папагалчета в клетката в приемната — всички, всички участвуваха в подлия заговор. Мария сигурно си мислеше, че комедийният татко професор Хумбертолди пречи на любовната интрига между Долорес и заместник-бащата, дебеличкия Ромео (да не забравяме, нали, че ти беше тлъстичък, Ромчо, въпреки всичките си наркотици — „снежния прах“, „сока на радостта“ и тъй нататък).

„Моя Кармен — обърнах се към нея (понякога я наричах така), — ние ще напуснем този пресъхнал, възпален, келяв град веднага щом ти разрешат да станеш.“

„Между другото, донеси ми дрехите“ — избъбри малката ми хитана, вдигна колене като хълм и зачете друга страница.

„Защото, право казано — продължих, — няма смисъл да седим в този град.“

„Няма смисъл да седим където и да е“ — каза Лолита.

Настаних се на кретоновия фотьойл и като разтворих ботаническия атлас, се помъчих сред бръмналата от жега тишина да намеря в него моите цветя. Оказа се невъзможно. Малко след това някъде в коридора се чу музикално звънче.

Надали в тази претенциозна клиника е имало повече от дузина болни (от тях „трима-четирима луди“, весело ми заяви веднъж Лолита); и, разбира се, служителите имаха твърде много свободно време. Обаче — също съвсем претенциозно правилата се спазваха строго. Признавам си, че идвах често извън часовете за посещения. Уж отнесено лукаво склонната към видения Мария Лор (следващия път ще й се привиди une belle dame toute en bleu^[8], преминаваща плавно по Гърмящия дол в Ню Лурд) ме сграбчи за ръкава с намерението да ме измъкне навън. Погледнах ръката и; тя я махна. На излизане — излизах си по собствено желание — чух как Долорес Хейз ми повтаря утре сутринта да й донеса — не можа да си спомни всичко, каквото й трябвало от нейните веща. „Донеси ми ги — извика тя (вече извън полезрението ми, защото вратата тръгна, вратата се затваряше, вратата се затвори), — донеси новия сив куфар и маминия, маминия!“ Следващата сутрин обаче целият треперех от треската, бях мъртвопиян, умирах в мотелното легло, където тя бе полежала едва няколко минути, и сред тези разширяващи се на кръгове събития можах само да й пратя двата куфара по любовника на моята вдовичка, по якия й добродушен шофьор на камион. Ясно си представих как моето момиченце показва на Мария съкровищата си… Разбира се, малко не бях на себе си, на другия ден още бях толкова колеблив и неоформен, че когато погледнах през прозорчето на банята към близката полянка, видях чаровния млад велосипед на моята Доли, подпрян леко на една страна, при което грациозното предно колело се беше извърнало от мен както винаги, а на седалката бе кацнало врабче — но се оказа велосипедът на хазайката; и като поклащах глава със слаба усмивка подир нежния блян, едва се дотътрих до кревата и дълго лежах, кротък и свят, както е казал — цитатът не е съвсем точен — Робърт Браунинг:

Той — светец? А щом Долорес

на зелената трева

си изрязва в нежна орис

псевдо кинобожества —

изрязва ги от шарените списанийца, заобикалящи Долорес на всичките ни спирки, а в града през това време започна отпразнуването на великия национален празник, ако се съдеше по мощната пукотевица — същински бомби, които избухваха през цялото време, и точно в един и петдесет и пет по обед чух някой да си свирука зад открехнатата врата на бунгалото и сетне — почукване.

„Здрасти. Обаждат се по телефона от болницата. Болногледачката Лор пита дали мистър Хумберт е по-добре и дали днес ще намине.“

От двайсет крачки Франк изглеждаше румен здравеняк, а от пет — както сега — си личеше, че е руменосинкава мозайка от белези: в Италия през време на последната война така го треснали, че прехвърчал през някаква стена; въпреки неописуемите си контузии обаче Франк караше грамаден камион, ходеше на риболов, на лов, пиянствуваше и неуморно се ползуваше от крайпътните женоря. През този ден — дали по случай големия празник, или от желание да залиса с нещо болника — си свали ръкавицата, която обикновено носеше на лявата си ръка (сега се бе опрял с нея на вратата) и демонстрираше пред слисания страдалец не само пълната липса на безименния си пръст и кутрето, но и голата мома с цинобърни бозки и кобалтови криви нозе, чаровно татуирана върху осакатената му ръка: показалецът и средният пръст изобразяваха краката й, а главата с венче от цветя се падаше върху китката. Ах, направо чудесно… особено облегната на касата като хитра фея, както сега.

Помолих го да предаде на Мария Лор, че целия ден ще остана в леглото и ще звънна на дъщеря си утре, щом се почувствувам от полинезийски произход (в мислите ми още се срещаха печатни грешки). Тогава той забеляза посоката на погледа ми и направи така, че дясното й бедро примамливо да трепне.

„Тинтири-минтири“ — пропя великанът Франк, тупна по рамката на вратата и като си свирукаше, си замина с моето поръчение, а аз продължих да пия, към пет сутринта температурата ми спадна и макар да бях същинска прегазена жаба, облякох лилавия си халат върху царевичножълтата пижама и се запътих към канцеларията на мотела, където, се намираше телефонът. Всичко беше наред. Ясен глас ми съобщи, че „да, всичко е наред, дъщеря ми вчера към два по обед се изписала от болницата“; чичо й, мистър Густав, дошъл да я вземе с кучето си кокершпаньол, пратил много здраве на всички от черния си кадили як; платил сметката на Доли в брой и предал да не се тревожа, да се лекувам, а те заминавали за ранчото на дядото, както сме се били разбрали.

Елфинстън (този стон е тънък, но страшен) беше — и си е останал същият, надявам се — симпатичен градец. Приличаше, да ви кажа, на макет — дръвчета от зелен памук и къщички с червени покривчета, планомерно разхвърляни по паркета на долината, и ми се струва, че май споменах за образцовото му училище, за катедралата, за просторните правоъгълни парцели, някои от които впрочем се свеждаха до съвсем своеобразни оградени поляни, където сред мъглата на ранното юлско утро пасеше муле или еднорог. Забавно нещо: на един остър, чакълесто скърцащ завой закачих странично спряла до тротоара кола, но апатично си рекох, а на размахалия ръце собственик — телепатично (в най-добрия случай), че след време ще се върна, адресът ми е: Буламашко училище, улица Буламач, град Кабулач; джинът, който поддържаше живота на сърцето ми, размътваше мозъка ми и след няколко пролуки и провали като в епизоди на сън се озовах в приемната на болницата, където напирах да пребия доктора и крещях на хората, които се свираха под столовете, настоявах да дойде Мария, която този ден за нейно щастие не била на дежурство; груби ръце ме дърпаха за халата, най-сетне ми откъснаха джоба и по едно време се видях яхнал някакъв пациент, когото бях взел за доктор Глумчо, беше плешив, мургав мъж, в края на краищата той стана от пода и отбеляза с анекдотичен акцент: „Е, кой бил неврастеник, питам?“; след което висока строга сестра ми поднесе седем разкошно илюстрирани книги с луксозни обложки и идеално сгънато леко шотландско одеяло, при което поиска разписка; в изненадващата тишина във вестибюла забелязах един полицай, когото моят колега автомобилистът насъскваше срещу мен, кротко се подписах, че съм получил книгите и одеялото — символичен жест, който означаваше, че отстъпвам моята Лолита на всичките тези макаци, но какво друго можех да сторя? Една проста мисъл сякаш се оголи пред мен: най-важното е да остана на свобода. Най-малката погрешна стъпка — и трябва да обяснявам с всички подробности престъпния си живот. Затова се престорих на ошашавен от запоя. Платих на колегата автомобилист колкото той намери за добре и плюх на застраховката. Разказах, облян в сълзи, на синеокия доктор Блу, който ме галеше по ръката, за твърде изобилните почерпки, с които подкрепях несигурното си, но здраво сърце — то нямаше нужда от никакви прегледи. Извиних се пред цялата болница с толкова сложен поклон, че за малко да падна, впрочем добавих, че не съм в много добри отношения с другите членове на Хумбертовия клан. На себе си прошепнах, че пистолетът ми е тук и че още не съм лишен от свобода — мога да сподиря бегълката, мога да унищожа своя „брат“.