Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lolita, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пенка Кънева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Екранизирано
- Еротика
- Линеен сюжет с отклонения
- Неореализъм
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Секс
- Четиво само за възрастни
- Оценка
- 5,1 (× 118 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009 г.)
Издание:
Владимир Набоков. Лолита
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Рецензент: Сергей Райков
Редактор: София Бранц
Художник: Николай Пекарев
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Здравка Славянова
История
- — Добавяне
9
Разтакаването около развода ме накара да отложа заминаването и мракът на още една Световна война вече бе обгърнал земното кълбо, когато след скучната зима в Португалия, където се разболях от пневмония, най-сетне достигнах бреговете на Америка. В Ню Йорк на драго сърце приех предлаганата от съдбата лека служба: тя се състоеше най-вече в измислянето и редактирането на парфюмерийни реклами. Приветствувах повърхностния й характер и псевдолитературния й привкус, подкарах я както и когато се случи. От друга страна, новият, създаден през войната нюйоркски университет ме увещаваше да довърша моята сравнителна история на френската литература. Първият том ми отне две години, при това с работен ден по-малко от петнайсет часа. Когато се връщам към този период, го виждам точно разделен на обширна светлина и на тясна сянка: светлината се отнася до радостните издирвания из чертозите на библиотеките; сянката — към терзаещите ме желания, към безсънните нощи, накратко, към това, за което вече говорих достатъчно. Читателю, ако вече ме познаваш, лесно ще си представиш колко усърдно дебнех из прашната жега — уви, все отдалеч — нимфетките из Централния парк и колко ми бяха отвратителни декоративните, дезодорирани секретарки и канцеларистки, с които един от колегите шегаджии се мъчеше да ме съблазни. Ще прескочим тези неща. Гибелно изтощение на душевните сили ме отведе в санаториум за година и половина; отново си подхванах работата — и скоро пак се разболях.
Единствено бодрият живот на въздух ми обещаваше оздравяване. Любимият ми доктор, чаровен циник с къса тъмна брадичка, ме запозна с брат си, който се готвеше да поведе експедиция към крайполярните области на Канада. Бях включен в нея като „наблюдател на психическите реакции“. От време на време споделях (впрочем не твърде успешно) е двамина млади ботаници и един стар дърводелец пухкавата ни специалистка по хранене, докторката Анита Джонсън — скоро я отпратиха със самолета, за което си спомням с удоволствие. Целта на експедицията не ми беше много ясна. Ако се съди по многобройните метеоролози в нея, човек би си помислил, че преследваме до бърлогата му (явно някъде около Острова на Уелския принц) блуждаещия и колеблив северен магнитен полюс. С помощта на канадците една от групите основа метеорологична станция на Пиеров нос и на Мелвилски зунд. Друга, също заблудена група, събираше планктон. Трета изучаваше връзката между туберкулозата и тундрата. Бърт, филмов фотограф, много несигурен в себе си тип, с когото по едно време ме караха да върша физически труд (и той като мен имаше психически затруднения), ме уверяваше, че „големите хора“ в нашата експедиция, истинските й ръководители, които никога не видяхме, искали да проверят как се отразява затоплянето на климата върху кожата на полярната лисица.
Живеехме в сглобяеми къщички сред предкамбрийски гранитен свят. Мъкнехме камари багаж — комплект Reader's Digest[1], машина за сладолед, химически клозети, цветни хартиени шапки за отпразнуване на Коледа. Учудващо добре се възстанових въпреки неописуемата пустота и житейската скука. Заобиколен от унилата арктична растителност — дребни ракити, лишеи, — пронизан и както предполагам, пречистен от свирещия вятър, сядах понякога на морена под съвсем прозрачното небе (през което обаче не прозираше нищо важно) и се чувствувах странно отчужден от своето „аз“. Закръглените лъщящи дребни ескимоски с личица на морски свинчета, вмирисани на риба и с отблъскващо гарвановочерна права коса, дори ми бяха по-неприятни от Джонсън. Из арктическите области не се въдят нимфетки.
Предоставих на по-сведущите да анализират дрейфуващите ледове, друмлините, гремлините, кремлините, известно време се мъчих да записвам това, което простодушно вземах за „психически реакции“ (забелязах например, че при северното слънце сънищата са оцветени ярко, същото потвърди моят приятел фотографът). Освен това трябваше да разпитвам различните си другари за какво ли не, например: за носталгията, страха от непознати животни, гастрономичните и половите щения, любимите развлечения, любимите радиопрограми, промените в начина на мислене и тъй нататък. Толкова ни дотегна, че зарязах тези глупости — и чак в края на двайсетмесечната ми „крайполярна каторга“ (както шеговито се изрази единият от ботаниците) насвятках измислен от край до край и много колоритен рапорт; любопитният читател ще го намери отпечатан в „Annals of Adult Psychophysics“[2] от 1945 или 1946 година, а също и в годишник „Arctic Explorations“[3], посветен на нашата експедиция, която, ще отбележа накрая, всъщност нямаше нищо общо с медните руди на остров Виктория и тям подобни дреболии, както по-късно научих от добродушния ми лекар, защото истинската цел на експедицията била, както се казва, от „поверително“ естество и затова само ще добавя, че каквато и да е била тази цел, тя беше постигната.
Читателят със съжаление ще узнае, че наскоро след завръщането си в цивилизования свят отново се наложи да се боря с помрачаването на разума си (ако това жестоко определение може да се употреби за меланхолията и чувството на непоносимо изтощение). Дължа пълното си оздравяване на откритието, което направих по време на лечението си в един много скъп санаториум. Намерих източник на здравословно забавление в разиграването на психиатрите, като хитро се съгласявах с тях, без те да забележат, че зная всичките им професионални номера и за тяхно удобство си измислям пророчески сънища в чисто класически стил (които караха тези ловци на сънища да сънуват и нощем да скачат от леглото с вик), дразнех ги с фалшиви спомени за уж издебнати „изконни сцени“ на родителското съжителство и не ги оставях дори приблизително да се досетят какво е истинското нещастие на техния пациент. Като подкупих сестрата, докопах архивите на лечебницата и там развеселен намерих фишове, които ме наричаха „потенциален хомосексуалист“ и „абсолютен импотент“. Това развлечение толкова ми хареса и въздействието му се оказа толкова, благотворно, че останах месен след оздравяването си (при което чудесно спях и се тъпчех с апетита на ученичка). След това си предписах още една седмица единствено заради удоволствието да си премеря силите е могъщия нов професор, емигрант, или Ди Пи (от „Деменсия Прекокс“), много прочут, известен с това, че можел да накара болния да повярва, че е присъствувал на собственото си зачеване.