Владимир Набоков
Лолита (36)

2

Когато прехвърля следващите страници, читателят трябва да има предвид не само общия маршрут, набелязан по-горе, с многобройните му странични отбивки, туристически пътчета, вторични кръгове и отклонения по прищявка, но и факта, че без ни най-малко да бъде безгрижна partie de plaisir^[1], пътешествието ни представляваше стръмно телеологично разклонение, чиято единствена raison d'être^[2] (тези френски клишета са показателни) бе да държа спътничката си в прилично настроение в промеждутъците на целувките.

Докато прелиствам опърпания си пътеводител и съзирам неясно пак същия парк с магнолии в южния щат, който ми струва четири долара и който според обявата трябваше да посетим по три причини: първо — защото Джон Голзуърди (посредствен, отдавна вкаменен писател) е провъзгласил този парк за най-прекрасния на света; второ — защото Бедекерът през 1900 година го е отбелязал със звездичка; трето — защото… о, читателю, о, мой читателю, познай!… защото децата (а нима, по дяволите, моята Лолита не беше дете?) „ще минат, изпълнени с благоговение, с блеснали от умиление очи през това предвещание на Рая и ще попият красотата, която ще ознаменува целия им живот“. „Но не и моя“ — мрачно отбеляза Лолита и се нагласи с неделните приложения на два вестника върху хубавите си колене.

Отново и отново преминавахме през цялата гама американски крайпътни ресторанти от добросърдечното „Лапай!“, с еленската глава (помня следата на дълга сълза откъм вътрешната страна на стъкленото око), с уж „(хумористичните“ цветни картички със задници — германски „курортен“ тип, с квитанциите за платените сметки, побити на кол, със стъклените бонбони във вид на лилипутски спасителни пояси, с черни очила за продан, с рекламно-небесни видения на различни видове сладолед по стените, с половинка шоколадена торта под стъкло и няколко отвратително опитни мухи, които лъкатушно и припряно пълзят по лопатката за захарни изделия на отвратителния тезгях; и чак до най-високата категория, до скъпото кабаре със засенчена светлина, със смехотворно малките си покривки и салфетки, с нелепите си сервитьори (доскорошни каторжници или припечелващи студенти), с дорестия гръб на някоя киноактриса, със самурените вежди на нейния коцкар и с оркестъра — контета със саксофони.

Огледахме много забележителности (слонска дума!): най-големия сталагмит от прочутата пещера, където три югоизточни щата празнуват географска среща (за огледа се плаща според възрастта: мъжете — по един долар; момиченцата с нежен мъх — шейсет цента); гранитния обелиск, посветен на битката при Блу Ликс, древните кости и индианските гърнета в музея наблизо (десетаче за Лолита — съвсем прилично); съвременната къща от греди, смело имитираща старинната къща, в която се е родил Линкълн, скалата с метална табела в памет на автора на стихотворението „Дървета“ (отбихме се тогава и в Тополовата долина, Северна Каролина, накъдето води път, който моят добър, търпелив, обикновено твърде сдържан гид нарича гневно „много тесен и занемарен“, под което съм готов да се подпиша, макар че не съм поклонник на поета Килмър). От моторницата, управлявана от възрастен, но все още отблъскващо красив руски белогвардеец и дори, според слуховете, барон (моето глупаче чак се изпоти), който навремето познавал в Калифорния учтивия Максимович и неговата Валерия, можахме да видим отдалеч недостъпната колония на милионерите откъм брега на щат Джорджия. По-нататък огледахме: колекция от европейски картички с хотели в музея на Мисисипи, който бе посветен на колекционерските чудачества, и там с горещ прилив на гордост намерих цветната снимка на бащиния „Мирана“, разпраните му навеси, неговия флаг, който се развяваше над ретушираните палми. „И какво от това?“ — разсеяно се обади Лолита, докато хвърляше поглед на последвалия ни загорял собственик на скъпата кола, спряна пред този „музей на приумиците. Реликви от памуковата ера. Гора в Арканзас, а на мургавото й рамо розово-лилава подутинка (от муха или комар), стиснах я с дългите нокти на палците си, за да изцедя дивната прозрачна отрова, а сетне дълго я смуках, докато се наситих на ароматната й кръв. Улица Бърбън (в град Ню Орлиънс), където тротоарите според пътеводителите могат (колко интересна възможност) да служат за сцена на негърчетата, а те, мине се не мене (колко интересен израз), току изтропат степ срещу няколко пени (колко весело!), докато многобройните малки интимни нощни кръчмички са претъпкани с посетители (а палавници!). Образци на пограничен фолклор. Имения отпреди Гражданската война с железни балкони и сковани на ръка стълбища — същите стълбища, за които в разкошни цветни филми актриска с облени от слънцето рамене изтичва, хванала с двете си ръчици — преграциозно — отпред полата си на волани, (а на горната площадка преданата, непременно чернокожа слугиня клати укорно глава). Менингеровият институт, психиатричната клиника (посетена просто от нахалство). Парцел с глинеста почва, целият в изумителния орнамент на ерозията, а наоколо юка с чисти восъчни цветчета, но гъмжащи отвратително от някакви бели молци. Индепендънс в Мисури, където в старо време започвал орегонският път; Абилин и Канзас, където се провеждат състезания между каубои под егидата на някакъв си Див Бил. Отдалечени планини. Близки планини. Още планини: синкави красавици, недостижими или преминаващи вечно в обитавани хълмове: планините в Източните щати — несретни от позицията на Алпите, недорасляци; западните гиганти, пронизващи сърцето и небето: сините непреклонни върхове със снежни жили се появяват внезапно от завоя на шосето; обрасналите е гори грамади под тъмните керемиди на старателно наредените един зад друг смърчове, прекъснати на места от бухнало бледи трепетлики; планинска формация с розови и лилави багри; фараонски, „адски допотопни“ (според израза на блазираната Ло); възвишения от черна лава; априлски планини с козинка по хребета; същински слончета; септемврийски планини, леко приклекнали, е тежки, египетски крайници, прегънати под диплите на износено жълто кадифе; белезникави избелели планини на зелени обли дъбови петна; една последна ярко ръждива планина с бухнал син килим люцерна в подножието.

Още и още забележителности. Малко айсбергово езеро някъде из Колорадо; преспи покрай асфалта, миниатюрни алпийски цветчета като бонбонки и снежен склон, по който Ло с червено каскетче се мъчеше да се спусне и се разписка, попадна под обстрела на някакви хлапаци, които я замерваха със снежни топки, и тя им отвърна със същата сребърна монета. Скелети на обгорели трепетлики, китки островърхи сини цветове. Разни атракции по живописния път из планините, стотици живописни пътища из планините, хиляди мечи бентове, бликащи извори, боядисани каньони. Тексас: прегоряла от сушата равнина. Кристалната зала в най-дългата пещера в света, вход за деца под дванайсет години свободен (за Лолита вече се плаща!). Колекция от любителски статуетки, завещани на града от местната скулпторка; в понеделник — затворено, — най-ужасният понеделник, прахоляк, вятър, суша. Паркът на Непорочното зачатие в градчето на мексиканската граница, която не посмях да пресека. Там и в другите градини множество сумрачни същества като сиви колибри, които сякаш терзаят с хоботче венчетата на неясни цветове. Шекспир, измрелият град на Ню Мексико, където преди седемдесет години бандитът Руския Бил увиснал обесен с най-живописни подробности. Рибовъдна станция. Стотици жилища в отвесната скала. Мумия на момиче (индианска съвременничка на флорентинската Беатриче). Адският каньон — двайсети по ред. Нашето петдесето преддверие на някакъв парадиз според думите на пътеводителя, чиято корица по това време вече се бе загубила. Фиеста под смърчовете. Кърлеж в слабините ми. Винаги все същите трима старци с бомбета и тиранти, които се разхлаждаха в лятната вечер на пейка до градинския фонтан. Мъглявосинкава урва на планински превал оттатък парапета и гърбове на семейство, което се наслаждава на изгледа (докато Лолита — горещо, радостно, диво, напрегнато, с надежда, без никаква надежда — шепнеше: „Виж Мак Кристъл и семейството му, моля те, моля те да поговориш с тях — да поговорим с тях, читателю! — моля те, ще направя всичко каквото поискаш, ах, моля те…“). Индиански ритуални танци от чисто търговско естество. ART, не „изкуство“ на английски, а „Американска рефрижераторна транзитна“ фирма. Явна Аризона, индиански селища, туземни йероглифи, следа от динозавър в песъкливото дефиле — отпечатала се е преди трийсет милиона години, когато съм бил дете. Кльощав, дългунест, блед хлапак с подвижна адамова ябълка, който ще глътне с очи Лолита и оранжевокафявото й коремче между сутиенчето и гащичките (целунах го пет минути по-късно, клети друже мой). Зима в пустинята, пролет в предпланините, цъфтящи бадеми. Рино — най-скучният град в Невада с „космополитен и добре развит“ нощен живот (пътеводителят). Винарска изба в Калифорния с църква във вид на бъчва. Долината на смъртта. Замъкът Скоти. Съмнителни произведения на изкуството, трупани дълги години от някой си Роджърс. Уродливи вили на красиви киноактриси. Следа от крака на английски писател Р. С. Стивънсън върху угасналия вулкан. Мисията „Долорес“, чудесно заглавие за роман. Фестони, изрязани в пясъчника от океанския прибой. Човек, който се бъхти на земята в епилептичен припадък в щатския парк на Руския каньон. Синьо, синьо Кратерно езеро. Рибовъдна станция в щата Айдахо и тамошният каторжен затвор. Навъсеният Йелоустоун Парк и цветните му горещи извори, джуджета гейзери, бълбукащи дългоцветни калища (символите на моята страст). Стадо антилопи в резервата. Стотната ни пещера — големите плащат по долар, Лолита — по половинка. Замък, построен от френски маркиз в Северна Дакота. Дворецът на царевицата в Южна Дакота; гигантските глави на президентите, издялани в гранита на реещия се връх. Крайпътни плакати с рекламни стихчета за крем за бръснене: „Прочете ни вчера брадатата Ната, а днес се ожени за нея магната“. Зоологическият парк в Индиана с голямата компания маймуни, която обитаваше бетонната реконструкция на флагманската каравела на Христофор Колумб. Милиарди нападали, миришещи на риба пеперуди до стъклото на всеки ресторантски прозорец покрай пясъчния, скучен езерен бряг. Тлъсти чайки по грамадните камъни, видени от ферибота „Сити ъв Шебойган“, чийто кафяв, чорлав пушек се извива като дъга над зелената сянка, която самият той отхвърля върху синята езерна повърхност. Вонящ мотел с вентилационна тръба под градската канализация. Къщата на Линкълн, в по-голямата си част фалшификация, с настолни книги и с мебели от съответния период, набожно смятани за негово лично имущество от обикновените посетители.

Между нас пламваха скандали, големи и малки. Най-големите станаха в следните места: в Ажурните котеджи, Вирджиния; на Парковия булевард, Литъл Рок, до училището; на Милцеровия превал, на височина 3 250 метра, в Колорадо; на ъгъла между Седма улица и Централния булевард в град Феникс; на Трета улица в град Лос Анджелис (понеже билетите за някакъв филм се оказаха продадени); мотела „Тополова сянка“, Юта, където шест млади фиданки бяха не по-високи от Лолита и където тя, à propos de rien^[3], ме попита колко още се каня да отсядам с нея в разни задушни къщурки, да се занимавам с гадории и никога да не живея като свестните хора. На Северния булевард в Бъркс, Орегон, на ъгъла на западната Вашингтонска улица срещу гастронома; в някакво градче в Слънчевата долина, Айдахо, пред тухления хотел с приятно редуващи се бледорозови и румени тухли и топола отсреща, струящата й сянка играеше по паметната плоча с местния списък на загиналите. На пелиновия пущинак между Пайндейл и Фарсън. Някъде в Небраска, на Главната улица (до Първата национална банка, основана през 1889 година), с железопътен прелез, а зад него — бели органни тръби на някакъв силоз. И на улица Макевън, на ъгъла с Уинтънския булевард в един мичигански град, който носеше неговото, неговото име.

Опознахме странния човешки крайпътен живовляк, Хичхайкър, Homo pollex^[4] на учените, който чака да го вземат на автостоп, и многобройните му подвидове и разновидности: скромното спретнато войниче като извадено от кутийка, застанало спокойно, съзнаващо спокойно пътната изгода на защитната си униформа, ученика, който иска да пропътува две пресечки, убиеца, който иска да пропътува две хиляди мили; тайнствения, нервен възрастен господин с нов куфар и подстригани мустаци; троицата оптимистични мексиканци; студента, изложил на показ следите от ваканционната черна работа също толкова гордо, колкото и името на прочутия университет, написано отпред на фланелката му; безнадеждната дама с непоправимо повреден автомобил; безкръвните, очертани като с резец лица, гланцовите коси и шарените очи на младите негодници в крещящи дрехи, които енергично, почти приапично вдигат палец, за да прелъстят самотната жена или начумерения търговски пътник, посвоему извратен.

„Ах, нека да го вземем!“ — често ме умоляваше Лолита, като потриваше голи коленца с присъщо само на нея движение, когато някой особено отблъскващ екземпляр на Homo pollex, мъж на моите години и също толкова широк в раменете, с face, à claques^[5] на безгрижен актьор, вървеше заднишком, втренчен в нас и точно пред автомобила.

О, налагаше ми се много зорко да бдя над Лолита, над малката прималяваща Лолита! Може би благодарение на всекидневната любовна гимнастика, въпреки твърде детинската си външност тя излъчваше неизразимо сладостна светлина, която действуваше на бензинджиите, на хотелските холове, туристите, простаците с разкошни коли, теракотовите идиоти край боядисаните със синка басейни и те изпадаха в състояние на припадъчна похотливост, която би поласкала самолюбието ми, ако не изостряше толкова много ревността ми; защото малката Лолита си даваше пълна сметка за това свое горещо лъчение и честичко съм я улавял coulant un regard^[6] по посока например на млад наливач на автомобилно масло с мускулеста златистокафява, гола до лакътя ръка с часовникова гривна и щом се отбия наблизо (за да купя захарна пръчка на същата тази Лолита), тя и красавецът механик вече в захлас си разменяха закачки, сякаш пееха любовен дует.

Когато през нашите по-продължителни престои оставах понякога в леглото, почивах си след особено пламенната утринна дейност и от душевна доброта (о, този наситил се, снизходителен Хум!) й разрешавах да излезе в градината, да се порадва на розите или дори да прекоси улицата и да посети детската библиотека в компанията ни мотелната съседка, некрасивата малка Мери и осемгодишното й братче, Лолита закъсняваше да се върне по цял час, босоногата Мери се тътреше далеч зад нея, а вместо братчето се“ явяваха двамина дългучи от горните класове, златокоси конски мухи, съставени от мускули и гонорея. Читателят може лесно да си представи какво отговарях на палавниците, когато тя — доста плахо, да си призная — ме питаше дали може да иде с представените ми Карл и Фред да кара ролкови кънки.

Спомням си как веднъж на друго място за пръв път й разреших през един прашен, ветровит ден да покара ролкови кънки. Тя си позволи жестоко да изтърси, че нямало да изпита никакво удоволствие, ако съм идел с нея, тъй като в избраното от нея време рингът наистина бил предназначен само са младежите. След дълъг спор стигнахме до компромис: останах в колата сред другите (празни) коли, обърнали муцуни към ролковата пързалка на открито: виждах как под брезентовия сенник петнайсетина юноши, мнозина по двойки, се въртяха безкрайно в кръг сред автоматичната музика и вятърът посребряваше дърветата. Моята Доли беше със син каубойски панталон и бели боти като повечето момичета на пързалката. Броях кръговете на равномерно гърмящата тълпа — и изведнъж се сепнах: нямаше я. Когато отново премина, я съпровождаха трима фукльовци, чийто разговор бях дочул преди няколко минути; застанали извън кръга, те обсъждаха момичетата, които се пързаляха, и се подиграваха на чаровна, дългобедреста хубавица, явила се тук по червени шорти вместо с дълъг панталон.

При влизане в Аризона и Калифорния питат автомобилиста дали не внася плодове или растителни продукти и на граничните пунктове инспекторът толкова напрегнато се вгледа в нас, че клетото ми сърце примря. „Да имате мед?“ — попита той и меденото ми глупаче се запревива от смях. Досега покрай оптичния ми нерв вибрира образът на Лолита, яхнала кон — брънка от веригата платени разходки по планинските пътеки: друсаше се полека зад грохнала ездачка и пред суетен фермер с морав врат, вече зад него бях аз и гледах тлъстия му торс с шарена риза дори по-злобно, отколкото автомобилистът гледа бавния камион, който се тътри пред него по планинския път. Друг път в скиорски курорт я гледах отплаваща от мен, небесна, отнесена върху ефирното лифтово столче, как се издига все по-високо и по-високо към блесналия връх, където я очакваха засмени, голи до кръста атлети.

В който и град да спрехме, най-напред питах с присъщата си европейска учтивост къде се намират обществените плавателни басейни, музеите, местните училища, колко деца учат в най-близкото училище и тъй нататък; когато училищният автобус се канеше да потегли, аз с усмивка и лек тик на лицето (открих този свой нервен тик, откак жестоката Лолита го изимитира) спирах на стратегическо място с избягалата моя ученичка, седнала до мен в колата, и наблюдавах как момиченцата излизат от училището — винаги очарователна картина. Тези спирки скоро започнаха да омръзват на моята нетърпелива Лолита и лишена от всякакво съчувствие към дребните чужди прищевки, като всички деца понякога, тя ме обсипваше с груби хули заради искането да ме гали, докато синеоките мънички брюнетки със сини къси панталонки, червенокоските със зелени грейки без ръкави, нежните, сякаш опушени малки блондинки с момчешки вид с избелели дънкови панталони преминаваха покрай мен сред блясъка на слънцето.

Като отстъпка на капризите й широко подкрепях навсякъде и винаги съвместното й къпане с други момиченца. Тя обожаваше грейнали басейни и много чевръсто се гмуркаше. Сядах в удобния си халат под шарената четиричасова сянка след скромното си потапяне и се наслаждавах с фиктивна книга или с пакетче бонбони, или с едното и другото, или без нищо освен тайно пламтящите си жлези, загледан как тя лудува с гумената си шапчица, цялата бисерна от капки, равномерно загоряла, радостна като на ваканционна реклама с тесните си бански гащички и с набраното си сутиенче. Дванайсетгодишната ми изгора! Колко самодоволно се чудех, че тя е — моя, моя, моя, колко нежно преразглеждах на скорошния ни обеден сеанс сред стоновете на дивите гълъби и планирах следващия, в ранната вечер, и примижавах под стреловидните лъчи, сравнявах моята Лолита с другите нимфетки, които случайността скъпернически събираше около нея за моя антологична наслада и анализ; сега ç ръка върху болното сърце наистина не мога да кажа, че някоя от тях събуди у мен по-остро влечение от нея и дори да е събудила, било е само два-три пъти като изключение при особена светлина, при особена смесица от аромати във въздуха — веднъж (безнадежден случай) бледно испанско момиченце, дъщеря на аристократ с тежка челюст, а втория път — mais je divague^[7].

Разбира се, налагаше се винаги да бъда нащрек, защото като проницателен ревнивец ясно разбирах цялата опасност от тези ослепителни игри. Щом само се обърнех — или се отдалечех на няколко крачки, за да погледна например дали вече са почистили нашата колибка, — щом се завърнех, заварвах внезапна промяна: Лолита, les yeux perdus^[8], лежеше на ръба на басейна, потапяше и пляскаше с дългопръсти крачета във водата, а от двете й страни се бе проснал по един brun adolescent^[9], който русата й красота и живакът в бебешките гънки на коремчето й безспорно — мислех си аз, о, Бодлер! — ще накарат se tordre^[10] в повтарящи се сънища през много нощи…

Опитвах да я уча на тенис, за да имам повече общи развлечения с нея; макар че навремето бях чудесен играч, се оказах твърде лош учител; затова в Калифорния настоях да вземе известно количество скъпо струващи уроци при прочут някогашен шампион, дългунест набръчкан старец с цял харем пингпонгови момчетии. Извън площадката той изглеждаше ужасна развалина, но понякога по време на урока, когато за продължаване на размяната си позволяваше удар, чист като кактусово цветче, и със струнен звън връщаше топката на ученичката, тази божествена смесица от нежна точност и държавническа мощ ми напомняше, че преди трийсет години в Кан бях виждал как направо размаза великия Гобер! Преди да учи при него, си мислех, че тенисът не е за нея. Случваше се на някоя хотелска площадка да тренирам бездарното си момиченце — и пред мен възникваха онези далечни дни, когато при силния горещ вятър, сред вихрушката от прах препращах топка след топка на веселата, невинна, изящна Анабела (блеснала гривна, плисирана поличка, черна кадифена лента през челото). Всяка моя дума, всеки настойчив съвет само задълбочаваха мрачната злоба на Лолита. Направо да се чудиш, пред нашите упражнения тя предпочиташе — поне от пристигането ни в Калифорния — безформеното пляскане (и безкрайното търсене на топките) с тъпичката, слабичка, но учудващо хубавка — в стил ange gauche^[11] — своя връстничка. Като зрител, винаги готов да се притече на помощ, се приближавах до това чуждо момиче и вдишвах леката му мускулна миризма, докато докосвах голата ръка или го държах за китката с издадена костица, или местех насам-натам с натиск на дланта прохладния й крак, за да постигна най-добра позиция за обратен удар. В същото време Ло, наведена напред със слънчево русата си коса през лицето, забиваше ракетата като патерица на инвалид и надаваше страхотен вик на отвращение, предизвикано от намесата ми. Оставях ги на мира и докато седях отстрани с копринения шал около врата, продължавах да ги гледам и да сравнявам телодвиженията им. Това бе в Южна Аризона, доколкото си спомням, където зимните дни са малко мързеливи, с топла подплата. Недодяланата Лолитка пропускаше и се ядосваше или подаваше с примитивно подаване в мрежата и отчаяно вдигаше ракета към небето, като показваше влажния, лъскав млад пух под мишницата, докато още по-нелепата й, не по-малко чаровна партньорка се втурваше срещу всяка топка и все грешеше; те обаче се забавляваха невероятно и с ясни звънливи гласове непрестанно водеха сметка в безсмислената си игра.

Помня, веднъж предложих да им донеса студени напитки: качих се по чакълестата пътечка и се върнах с две високи чаши ананасов сок с газирана вода и кехлибарен лед. Изведнъж усетих пустиня в гърдите и се спрях: момичетата ги нямаше. Наведох се да оставя чашите на пейката — и кой знае защо, с ледена яснота видях лицето на току-що убитата Шарлота. Огледах се и ми се стори, че ми се мярна фигурата на Лолита по бели гащички, която се отдалечава през петнистата сянка по пътеката в градината до висок мъж, понесъл двете ракети. Втурнах се подир тях, но когато се провирах през храстите, съзрях във вариантното полезрение (сякаш линията на живота ми час по час се раздвояваше) как моята Лолита с дълъг панталон и дружката й по шорти крачат насам-натам по заплевената поляна и шибат с ракети храстите, като търсят последната си изгубена топка.

Прехвърлям тези светли дреболии най-вече за да докажа на моите съдии, че направо си излизах от кожата, за да доставям всевъзможни удоволствия на моята Лолита. Колко прекрасно бе да гледам как тя, детето, показва на друго дете едно от малкото си постижения, например особения начин да скача на въженце! По-малката нимфетка, прозрачно-бледа хубавица с непочерняло гръбче, хванала е дясната си ръка лявата китка зад гърба си, я гледаше ококорено — както я гледаше и пауновото слънце на пътеката под разцъфналите дървета, посред многоокия ни рай, — гледаше как моята луничава и вулгарна немирница подскача, като повтаря движенията на толкова други играещи момиченца, от които се бях опивал на изпъстрените от слънцето, изобилно полети, свежо миришещи тротоари и парапети на старинната Европа. По-късно връщаше въженцето на малката си испанска дружка и на свой ред се вглеждаше как се повтаря урокът й, като понякога отмяташе косата от челото или скръстваше ръце на гърдите и настъпваше единия си крак с другия, или леко отпускаше ръце върху още момчешките си бедра, и отивах да проверя дали най-сетне проклетите мотелни чистачки са приключили подреждането на нашата къщичка; щом се убедях в това, на сбогуване кимвах леко на свенливото чернокосо момиченце — пажа на моята принцеса — и като гмурвах дълбоко пръсти с бащински жест в косата на Лолита и нежно, но здраво обгръщах вратлето й, повеждах моето инатливо детенце към усамотената ни къщурка за бързо сношаване преди обеда.

„Ах, горкичкият, каква котка ви е изподраскала така?“ — възкликваше някоя зряла, месеста, красива жена — отблъскващ за мене тип, от тези, на които обикновено се харесвах, — когато се обръщаше към мен на трапезата в „голямата къща“ преди обещаните на Лолита танци. Ето защо се държах по-далечко от хората, докато Лолита, напротив, правеше всичко възможно да въвлече в орбитата си възможно най-голям брой потенциални свидетели.

Образно казано, тя въртеше опашле — и дори цялото си малко задниче също като кучките, — когато понякога й се усучеше някой ухилен непознат и подхванеше бодър разговор, вземаше за повод географските данни от номера на колата ни: „Колко далеч сте дошли!“ Любознателните родители, с цел да измъкнат от Лолита нещичко за мен, й предлагаха да отиде на кино с децата им, но винаги отказвах от нейно име. За малко да се натопим на няколко пъти. Каскадите на клозетите, разбира се, ме преследваха във всичките ни ханове; никога обаче не съм си представял колко са тънки тези вафлени стенички в мотелите „слят“ тип, докато една вечер след прекалено гръмките стонове на наслада от моя страна мъжко покашляне в съседната стая изпълни толкова ясно паузата, сякаш аз самият си прочиствах гърлото; на другата сутрин, докато си пиех кафето в млечния бар (Лолита винаги спеше до късно и обичаше да й нося каничка горещо кафе в леглото), снощният ми съсед, възрастен тъпанар с очила без рамки на дългия си добродетелен нос и с профсъюзна значка на петлицата, се изхитри преспокойно да ме въвлече в разговор и се поинтересува дали моята „половинка“ е също толкова сънлива, колкото неговата във фермата; ако не ме задавяше съзнанието за чудовищната опасност, щях да изпитам голямо удоволствие от странно учудения израз върху лицето му с тънки устни, когато набързо отговорих на слизане от стола, че „слава богу, съм вдовец“.

Колко сладостно беше да й занасям това кафе — и да не й го давам, преди да изпълни сутрешното си задължение! Колко мъдър приятел бях аз, какъв страстен баща, какъв внимателен педиатър, който обслужваше всичките телесни нужди на своята малка полубрюнетка! Упреквам природата само за едно — че нямах възможност, а ми се искаше да обърна моята Лолита наопаки и да притисна жадни устни до младата матчица, до неизвестното сърце, до седефения черен дроб, до морското грозде на белите дробове, до миловидната двойка бъбреци! През особено тропичните дни, сред лепкавия задух на къщурката ми харесваше прохладното усещане на кожената седалка на фотьойла под масивната ми голота. Държах я върху коленете си. Тя седеше като най-обикновено дете, чоплеше си носа, цялата погълната от лекото приложение към вестника, също толкова безразлична към проявите на блаженството ми, като че ли бе седнала на някой случаен предмет — обувка например или кукла, или дръжката на ракетата — и който не измъкваше изпод себе си просто от мързел. Проследяваше с очи приключенията на любимите си герои от хумористичната страница (сред тях добре нарисувано мърляво момиченце с бели чорапки, скулесто и недодялано, на което с радост бих се насладил). Обичаше да разглежда снимките с фатални автомобилни катастрофи. Никога то не се съмняваше в реалността на мястото, времето и условията, уж свързани със снимките на голокраките красавици. Учудващо силно се увличаше от портретите на провинциалните младоженки, някои от които бяха в пълни венчални премени с букети в ръце и очила на носа.

Върху нея кацваше муха и се разхождаше около пъпчето или се захващаше да изследва нежните; бледи венчета на бозките. Тя се мъчеше да я хване в шепа (по начина на Шарлота) и сетне се заплесваше по рубриката „Съобразителни ли сте“.

„Да видим колко сте съобразителни. Смятате ли, че щяха да намалеят нравствените престъпления, ако момиченцата се придържаха към някои правила. Ако не играеха близо до обществените тоалетни. Ако не приемаха бонбони от непознати хора, нито предложенията „да се повозят“. Ако си записваха номера на колата, предложила да ги откара…“

„… и фабричната марка на бонбоните“ — подсказвах аз.

Тя продължаваше, като отдръпваше буза от моята настъпваща буза (и този ден все пак беше лек, отбележи, читателю мой!).

„Ако нямаш молив, но вече умееш да четеш…“

„Ние — прекъснах я аз шеговито — сме средновековни мореплаватели, които сме сложили в тази бутилка…“

„Ако — повтори тя — нямаш молив, но вече умееш да четеш и да пишеш — ето какво иска да каже той, разбираш ли сега, тъпако? — опитай да надраскаш номера на земята край шосето…“

„…с нокътчетата си, Лолита.“