Владимир Набоков
Лолита (52)

20

Тъй като разреших на Лолита да се занимава с театрална игра, бях допуснал (влюбен наивник!) тя да научи всичките тънкости на лъжата. Както сега ставаше ясно, не са се ограничавали с готови отговори на въпросите какво представлява основният конфликт в „Хеда Габлер“ или в кои сцени от „Любов под брястовете“ е върховното напрежение на действието, или кое е преобладаващото настроение във „Вишнева градина“; всъщност й бяха преподавали различни начини да ми изменя. О, с какво възмущение си спомнях сега домашната й „имитация на петте сетива“, в която тя се упражняваше, толкова често в гостната ни в Бърдсли! Намествах се така, че незабелязано да я наблюдавам, когато тя като субект под хипноза или като участник в мистичен ритуал и сякаш в изтънчена версия на детска игра, в която момиченцата си въобразяват, че са деви, представяше с мимика какво би сторила, ако чуеше стои в тъмнината и за пръв път видеше съвсем новичката си млада мащеха, ако преглътнеше нещо безвкусно като жълтеникаво желе, ако помиришеше смачкана китка трева в овощната градина или докоснеше един или друг предмет с хитрите си, тънки нимфетски пръсти. Из книжата ми до ден-днешен се е запазил мимеографският списък на следните домашни задачи.

„Сетивна тренировка. Представи си, че държиш топка за пинг-понг, ябълка, лепкава фурма, нова мъхеста топка за тенис, горещ картоф, кубче лед, коте, подкова, джобно цилиндрично фенерче.

Натискай с връхчетата на пръстите следващите въображаеми неща: хлебно топче, гума, слепоочие на близък човек, страдащ от главоболие, кадифе, листенце от роза.

Ти си сляпо момиче. Опипай, като започнеш от лицето, следните хора: гръцки младеж, Сирано дьо Бержерак, Дядо Мраз, бебе, кикотещ се от гъдел фавн, спящ непознат, собствения си баща.“

Но колко биваше омайна и при полъха на тези нежни магии, и при мечтателното изпълнение на другите вълшебни задължения! Освен това понякога, през особена предприемчивите нощи в Бърдсли, й обещавах някакво удоволствие или подарък, ако потанцува заради мен, и макар че баналните, й скокове с разтворени крака напомняха не толкова морните и същевременно малко остри движения на парижките petits rats^[1], колкото скоковете на голокраките хлапачки с къси полички и дебели пуловери, които с организираните си крясъци и с гимнастическото си беснеене поощряват студентите да играят американско ръгби, все пак ритмиката на още неукрепналите й крайници ми харесваше много. Всичко това обаче беше нищо в сравнение с неописуемия сърбеж на насладата, която изпитвах от нейната игра на тенис: мога само да кажа, че беше дразнещо, лудешко усещане за някакво надписвано над самия ръб — не, не над бездна, а над неземна хармония, над неземна лъчезарност.

Въпреки преклонната си възраст тя повече от всякога беше нимфетка с бялото си тенисно облекло, с кайсиения загар на ръцете и краката. Крилати заседатели! Не приемем никакъв задгробен живот, ако в него не се появи Лолита във вида, който имаше тогава, на колорадския курорт между Сноу и Елфинстън — и моля ви, нека всичко да бъде пак така правилно, както тогава: широки бели шорти, тъпичка талия, кайсиено голо кръстче, бяла кърпа през гърдите, чиито презрамки отиват нагоре, около вратлето, свършват отзад на висящ възел и оставят незакрити до безумие младите й обаятелни плешки с този кайсиен мъх по тях и чаровните нежни костици, и гладкия, стесняващ се надолу гръб! Каскетчето й беше с бяла козирка. Ракетата й ми струва цяло малко състояние. Дърво, тъпо дърво! Защо ли не я заснех на кинолента! Тогава щеше да остане досега с мен, пред моите очи, в прожекционната камера на моето отчаяние!

Преди сервиса, преди да се задействува, Лолита сякаш си поемаше дъх, престояваше два-три такта отвъд бялата черта и при това понякога тупваше веднъж или дваж топката или с връхчето на бялата си обувчица чукваше веднъж-дваж по земята, винаги се държеше волно, винаги си оставаше спокойно весела — тя, която рядко би ваше весела в тягостната за нея домашна обстановка! Според мен играта й на тенис представляваше най-високата точка, до която едно младо същество може да издигне сценичното изкуство, макар че за нея вероятно това представляваше само геометрична същност на основната й житейска действителност.

Изящната яснота на движенията й намираше слухово допълнение в чистия, стегнат звън на всеки неин удар. Щом попаднеше в аурата на нейната власт, топката ставаше по-бяла, пъргавината й качествено по-скъпоценна. Прецизният инструмент, който тя употребяваше, изглеждаше в мига на гальовния допир невероятно точен и спокоен. Нещо повече: стилът й беше съвсем вярна имитация на най-първокласен тенис, лишен обаче в ръцете й от каквито и да било практически резултати. Както ми каза Електра Голд, сестрата на Едуза, изумителната млада треньорка, когато веднъж седях на коравата пейка, започнала да пулсира под мен, и гледах как Долорес Хейз без усилие разтяга по целия корт миловидната Линда Хол (която впрочем я победи): „Вашата Доли има монтиран магнит за топката точно в средата на ракетата, но ей богу, защо е толкова учтива?“ Ах, Електра, защо не — при такава грация! Помня, когато присъствувах при играта им, почувствувах как поглъщането на тази красота буквално ме облива с едва поносими тръпки. Моята Лолита имаше навика леко да повдига полусвит в коляното ляв крак при размаха, и пружинирането в началото на цикъла сервиси, когато се развиваше и за миг се изопваше в лъчите на слънцето живата равновесна мрежа между четирите точки — поантата на този крак, едва обвитата в мъх подмишница, загорялата ръка и далеч назад отметнатият овал на ракетата, докато тя извръщаше блесналите зъбки на усмихнатата си уста нагоре към малката планета, увиснала толкова високо в зенита на силния и строен космос, създаден от нея с определена цел — да го нападне със звучен плясък на златния си камшик. Подаването й беше прямо, красиво, младо, с класически чиста траектория, но въпреки бързото й темпо не беше мъчно да й се върне, защото нямаше нищо измамно или умишлено в продължителния подскок на топката й.

Иде ми да вия от мъка, щом си помисля, че съм могъл толкова лесно да обезсмъртя всичките тези вълшебни орнаменти, като ги увековеча на целулоидната лента. Колко по-високо биха стояли те над моменталните снимки, които аз (безумецът!) изгорих! Нейният смач се отнасяше към сервиса й, както сектетът се отнася към октета в сонета, тъй като я бяха тренирали, моето омайниче, веднага след подаването да изтича до мрежата с пъргавите си яки крачета с бели обувки. Никой не би казал кое й е най-сполучливо — ударът отдясно или отляво: единият беше огледално отражение на другия; в самите си слабини и досега усещам бодежи от пистолетната канонада на тези удари, на които пригласяше ясно ехо и възклицанията на Електра. Един от бисерите на Долината игра беше скъсеното деми-воле, удар, на който я бе научил великият Нед Литам в Калифорния.

Тя предпочиташе сцената пред плуването и плуването пред тениса; все пак твърдя, че ако не бях пречупил нещо у нея (по онова време не си давах сметка!), идеалният й стил щеше да се съчетава със стръв за победа и тя щеше да стане истинска шампионка. Долорес с двете ракети под мишница в Уимбълдън (1952), Долорес на рекламата за цигари „Кемъл“ (1960), Долорес професионалистка (1961), Долорес, която играе шампионка по тенис, в кинодрама (1962). Долорес и нейният беловлас, смирен, мирясал мъж, някогашен неин треньор, престарелият Хумберт (2000).

Не съществуваше ни най-малка лукавост в начина й на игра — ако не се смята за нимфетски финт веселото й безразличие към резултата. Жестока и коварна в делничния живот, тя проявяваше толкова невинност, толкова откровеност, такава доброжелателност в пласирането, че дори посредствен, но упорит играч, колкото и да е недодялан и неумел, можеше така да посреща и срязва топката, че да допълзи до победата. Въпреки дребния ръст тя покриваше своята половина (32116 квадратни сантиметра) от площадката безкрайно леко, щом веднъж влезеше в ритъма на размените и докато можеше да управлява този ритъм; обаче всяка рязка атака, всяка промяна на тактиката от страна на противника я правеше напълно безпомощна. Например не й достигаше една точка, за да спечели срещата — тъкмо тогава вторият й сервис, който съвсем типично за нея беше дори по-силен и по-стилен от първия (защото тя нямаше вътрешните задръжки, присъщи на мнозина играчи), звучно се блъсваше в арфовата струна на мрежата — и отскачаше в аут. Шлифованото бисерче на скъсения й удар се подхващаше и се връщаше в ъгъла от противника, който сякаш имаше четири крака и криво гребло в ръцете. Драматичните й удари и възхитителните й волета пренаивно падаха в краката му. Отново и отново тя пропускаше лека топка — и през смях пародираше досада, като се навеждаше напред в балетна изнемога с увиснала на челото къдрица. Толкова безплодна се оказваше нейната грация и блясък, че тя не успяваше да бие дори лъхтящия Хумберт, чийто основен удар беше старомодният лифтиран драйв.

Струва ми се, че съм особено чувствителен към магията на игрите. При шахматните сесии с Гастон вместо дъската виждах квадратен отвор, пълен с прозрачна морска вода с редки миди и капанчета, просветващи розово върху гладкото мозаично дъно, което за несхватливия противник изглеждаше мътнотинесто и с облак сепии. Първото тенисно обучение, с което някога мъчих Лолита (преди уроците на великия калифорниец да станат откровение за нея), си спомням сега като нещо потискащо и горчиво — не само защото моята безнадеждна ученичка се дразнеше толкова отвратително от всеки мой съвет, но и защото скъпоценната симетрия на корта, вместо да отрази скритата в нея хармония, се оказваше напълно обезобразена от неумелото и уморено дете, което само се ядосваше от педагогическата ми бездарност. Оттогава всичко се бе променило и през онзи ден, в ясната колорадска атмосфера на Чампиън, на прекрасния корт в подножието на стръмното каменно стълбище, което водеше към хотел „Чампиън“, където бяхме отседнали, почувствувах, че мога да си отдъхна от кошмара на незнайните й измени, като се потопя в чистотата на нейния стил, на нейната душа, на присъщата й грация.

Денят беше тих. Тя биеше силно и плоско с присъщия й волен замах, връщаше топка след топка над самата мрежа дълбоко в корта и ритмичният ред на ударите беше толкова класически ясен, че моето придвижване се свеждаше всъщност до плавна разходка насам-натам — истинските играчи разбират какво искам да кажа. Резкият, доста скосен сервис, който бях наследил от баща си (а той го бе научил на свой ред от французина Декюжи или от белгиеца Борман — негови стари приятели и велики шампиони), би затруднил доста моята Лолита, стига да поисках. Но кой би се решил да смути толкова ясноокото сладурче? Споменавал ли съм някъде, че голата й ръка беше белязана от осморката на ваксинация против едра шарка? Че я обичах безнадеждно? Че беше само на четиринайсет години?

Любознателна пеперуда изпърха тихо и прелетя между нас.

Изведнъж гледам — кой знае откъде се появяват двамина по тенисни къси панталони: червенокос мъж, близо осем години по-млад от мен, с изгорени от слънцето малинови крака и една доста матова млада брюнетка, около две години по-голяма от Лолита, с капризна уста и твърд поглед. Както обикновено се случва на добросъвестните новаци, ракетите им бяха в калъфи и те ги носеха не като естествено и удобно продължение на някои специализирани мускули, а все едно че бяха пранги, мускети, вители или собствените ми гнусни, грамадни грехове. Като седнаха безцеремонно до скъпоценното ми в известен смисъл сако на пейката отстрани на площадката, те почнаха твърде гръмогласно да се възхищават от серията удари, която се състоеше от, кажи-речи, петдесет размени — Лолита невинно ми помогна да ги огледам и подкрепя, докато прекъсването им я накара да нададе стон, щом видя как нейният смач изскочи извън чертата и за миг се препъна, отмаля от смях — моето златно същество!

Бях ожаднял; запътих се към чешмичката. От това се възползува червенокосият, приближи се до мен и със скромни изрази предложи да играем на две двойки. „Казвам се Бил Мид — каза той, — а тя е Фей Пейдж, актриска. Ма фиансе^[2]“ — допълни (като посочи с бронираната си ракета непосредствената Фей, разбъбрила се вече с Лолита). Започнах да отговарям: „Благодаря, но…“ (не понасям да забъркват моята чистопородна мис в тинтири-минтирските истории на тъпи хамали), но ме отвлече поразително музикален зов: хотелският хоп ситно търчеше надолу по стъпалата към нашата площадка и ми правеше знаци. Оказа се, че ме търсят спешно по телефона, по междуградската — толкова спешно, че дори заради мен „задържат линията“. „Идвам“ — казах аз, грабнах си сакото (с тежкия колт във вътрешния джоб) и казах на Лолита, че ще се върна ей сега. Тя тъкмо вземаше топката (по европейския начин, тоест с обединено движение на върха на обувката и края на ракетата, това бе от малкото хубави неща, на които я бях научил) и ми се усмихна — тя ми се усмихна!

Някакво зловещо безветрие държеше сърцето ми под водата, докато следвах момчето към хотела. Има кратка американска фраза, в която разобличаването, възмездието, занданът, смъртта и вечността се изразяват с ужасно отблъскващата формула „дис ис ит“ — „Това е!“, „Туйто!“ Оставих Лолита в доста посредствени ръце, но какво от това. Разбира се, ще се боря. По-добре да унищожа всичко, отколкото да се откажа от нея. Да, наистина доста стръмно стълбище.

В канцеларията на хотела гърбонос мъж, според мен с много тъмно минало, което си заслужава да бъде разследвано, ми предаде записано от него съобщение. Междуградската линия все пак не ме беше дочакала. В бележката се казваше: „Мистър Хумберт. Обажда се директорката на Бурдалийското (така!) училище. Летният номер: Бурдолей 2-82-82. Моли да й се обадите веднага. Извънредно важен въпрос.“

Натиках дългото си тяло в телефонната кабинка, глътнах таблетка и близо десет минути се борих с изчадията на призрачното пространство. Постепенно се организира някакъв квартет; сопраното: в Бърдсли няма такъв номер; алтът: мис Прат замина за Англия; тенорът: училището в Бърдсли не се е обаждало; басът; не е могло да ми се обади, тъй като никой не е знаел, че именно през този ден ще бъда в този именно колорадски хотел. Засегнат от думите ми, гърбонос служител учтиво се съгласи да изясни дали изобщо са ме търсили от „Бурдолей“. Оказа се — не са ме търсили. Вероятно някой местен палавник бе набрал хотелския номер и се бе изпарил. Благодарих на служителя. Той отвърна: няма защо. След като посетих ромонещия писоар и се заредих в бара, поех по обратния път. Още от първата тераса видях нашия корт: изглеждаше като детска плоча за писане — лошо избърсана. Златистата Лолита участвуваше в играта на смесените двойки. Движеше се като прекрасен италиански ангел сред трима отвратителни сакатели от фламандската школа. Единият от тях, нейният партньор, докато сменяха страните, я плесна с палячовски жест по задника с ракетата. Главата му беше учудващо обла; кафявият му панталон никак не подхождаше за тенис. Настъпи кратко объркване — той ме зърна на стълбището и, като захвърли ракетата — моята ракета! — се закатери по стръмната морава, която отделяше корта от булеварда. Тръскаше китки и лакти, изобразяваше птица с недорасли крила и се дотътри така с кривите си нозе до улицата, където го очакваше димносив автомобил. Следващата минута той и сивата мараня се стопиха. Когато слязох на корта, останалата тройка вече събираше и оглеждаше топките, сортираше ги; заранта бях купил половин дузина нови; върху чуждите имаше самоделни белези с кървав цвят.

„Кажете, мистър Мид, кой беше този господин?“

Отначало Бил, сетне Фей съвсем сериозно поклатиха глави.

„Представете си — обясни Фей, — някакъв нелеп нахалник се присъедини към нас, за да сме станели две двойки. Нали така, Доли?“

Тя вече беше за тях Доли. Дръжката на моята ракета още беше отблъскващо топла, когато я докоснах. Преди да се кача в хотела, заведох Лолита в тясната алейка, до половината закрита от ароматни шубраци със сивкави цветета, и вече тъкмо да дам воля на назрелите си ридания — щях да моля нея, омагьосаната, безразличната, някак да разпръсне, дори с лъжа, тежкия ужас, който ме обгръщаше, — но изведнъж се озовахме точно зад странна гърчеща се двойка — както се сблъскват влюбени с влюбени в идиличната обстановка на старите комедии. Бил и Фей си умираха от смях — явно бяхме дошли по време на някаква тяхна си шега. Това нямаше вече значение.

С такъв тон, сякаш вече нищо нямаше кой знае какво значение, сякаш животът автоматично продължаваше да се търкаля по кръга на обичайните забавления, Лолита каза, че ще отиде да се преоблече за плаж — искала до вечерта да се поизлежава край басейна: нали денят беше дивен, Лолита!